Р Е Ш Е Н И Е № 151 гр. София, 22.07.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на девети април през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 349/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на защитниците на подсъдимия В. В. М. адв. Д. М., адв. Д. М. и адв. В. И. срещу решение № 15 на Великотърновския апелативен съд, НО, от 24.01.2014 г., постановено по ВНОХД № 294/2013 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв. Д. М. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че решението било незаконосъобразно, тъй като въззивният съд неправилно приел, че подсъдимият М. бил автор на инкриминираното му престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 1, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. С оглед несъставомерността на поведението му, жалбоподателят следвало да бъде оправдан на основание чл. 24 от НПК. Изложени са твърдения за допуснати от съдебните инстанции съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. По делото липсвали очевидци, които да установят авторството на деянието, както и експертизи и веществени доказателства, които да свържат подсъдимия М. с извършения грабеж. Били събрани единствено оправдателни доказателствени материали, между които най-съществено значение имали показанията на К. В., изключващи участието на подсъдимия М.. Не било изпълнено задължението на съда да обсъди задълбочено възраженията и доводите на защитата, които били само схематично маркирани в решението на ВтАС. В нарушение на чл. 305, ал. 3 от НПК въззивната инстанция не посочила кои факти въз основа на кои доказателства е приела за установени и защо едни е отхвърлила, а други – кредитирала. По отношение на наложеното наказание защитникът е заявил, че било прекомерно тежко и силно завишено. В касационната жалба на адв. М. и адв. И. са развити доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, с което е била потвърдена първоинстанционната присъда на Плевенския окръжен съд по НОХД № 294/2013 г. Според защитниците, правото на защита на подсъдимия М. било ограничено с безвъзвратни нарушения на чл. 107, ал. 3 и ал. 4 от НПК. В обвинителния акт не били подробно описани по пунктове златните накити, предмет на грабежа, така, както било сторено в присъдата на първоинстанционния съд, с което подсъдимият бил лишен от възможността да направи възражение по обвинителния акт. Още на досъдебното производство обв. М. бил лишен от възможността да участва в очна ставка с пострадалия, при която да се установи произхода на описаните от него 25 броя златни вещи. По отношение на количеството златни вещи пострадалият депозирал непоследователни показания, като при това било необяснимо защо той се съгласил на споразумението да му бъде възстановена равностойността само на 750 гр. злато, с около половин кг. по-малко от първоначално заявеното количество. В обвинителния акт не била посочената формата на съучастие между подсъдимия М. и сключилия споразумение подсъдим В.. Този пропуск представлявал основание за връщане на делото на прокурора, което не било сторено от съдебните инстанции. В мотивите на съдебните актове също било допуснато противоречие, тъй като деянието било квалифицирано по чл. 199, ал. 1, т. 1 от НК, но навсякъде се споменавали фактически положения за предварителен сговор и за нанесен удар с метална тръба по главата на пострадалия, които обуславяли квалифициращи обстоятелства по чл. 199, ал. 1, т. 2 и по чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК. В нарушение на цитирана в жалбата практика на ВКС нито в обвинителния акт, нито в съдебните актове били отразени действията на отделните съизвършители, което представлявало липса на мотиви. Показанията на осъдения В. изключвали участието на подсъдимия М. в престъплението. Той бил лишен и от възможността да докаже, че за гр. Ч. б. пътували трима човека, а причина за бързането му била проведена там среща с лице, чиито имена щели да бъдат посочени на по-късен етап. Въззивният съд постановил решението си в нарушение на чл. 303 от НПК, като била нарушена и разпоредбата на чл. 177, ал. 1 от НПК, тъй като 90% от обвинението се основавало изключително и само на данни от СРС. По делото са представени писмени бележки от адв. Н. П., защитник на подсъдимия М., в които са подробно мотивирани доводи за допуснато от съдебните инстанции нарушение на принципа на чл. 13 от НПК, което е довело до съществено нарушение на правото на защита на подсъдимия. По делото било работено с изключително стеснен кръг от доказателствени източници – показанията на пострадалия св. Г., обясненията на подсъдимия В., по отношение на когото наказателното производство било прекратено поради постигнато споразумение с прокуратурата, както и с показанията на лица, които не са били очевидци на деянието, а препредават разговори между В. и други лица. За да кредитират показанията на пострадалия, че в грабежа участвали две лица, съдебните инстанции неправилно се позовали на заключенията на съдебномедицинските и дактилоскопни експертизи, които обаче се отнасяли до участието на В. в извършването на престъплението, а не и на подсъдимия М.. Не можело да се приеме, че съдът достигнал до обективната истина, тъй като игнорирал част от доказателствата и не дал отговор нито за тяхната достоверност, нито дали позволяват някакъв друг вероятен извод за механизма на престъплението и участниците в него. При наличието на противоречивост между показанията на пострадалия и на подс. М. и на В., следвало да се проведе следствен експеримент, чрез който да се установи дали е било възможно в нападението да са участвали две лица, както твърдял пострадалият, а не едно, както твърдял подсъдимият М.. В съдебно заседание на 18.04.2013 г. съдът приел, че делото не било изяснено от фактическа страна и допуснал събирането на доказателствени материали, включително и разпит на П. П. и И. Т., които впоследствие (в съдебно заседание на 04.11.2013 г.) били заличени. След като се ангажирал със становище за неизясненост на делото, съдът следвало положи усилия за призоваването и разпита на тези свидетели, въпреки становището на защитника адв. М., който се отказал от разпита им. Защитникът адв. П. е изтъкнал, че материалите по разследването неправилно били предявени вместо на обвиняемия лично и на защитника му адв. Г. съгласно изявлението на обвиняемия в последния му разпит, на адв. В. П., от която обвиняемият се бил отказал и упълномощил адв. Г.. Допуснатото нарушение било съществено и можело да бъде отстранено само чрез връщане на делото за доразследване на Плевенската окръжна прокуратура. По отношение на възражението за явна несправедливост на наложеното наказание защитникът твърди, че било необяснимо как на главния извършител и инициатор на престъплението В. било определено наказание лишаване от свобода в размер на една година, а на подсъдимия М. – пет години и шест месеца лишаване от свобода. Такъв подход противоречал на житейската и правна логика, поради което наказанието на подсъдимия М. също следвало да се определени при условията на чл. 55 от НК. В съдебно заседание на касационната инстанция жалбоподателят М. и защитниците му адв. М., адв. И. и адв. П. поддържат касационните жалби по изложените в тях съображения. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 47 от 04.11.2013 г., постановена по НОХД № 37/2012 г., Плевенският окръжен съд е признал подсъдимия В. В. М. за виновен в това, че на 19.05.2011 г. в съучастие като съизвършител с К. М. В. (по отношение на когото наказателното производство е прекратено поради постигнато с ОП – Плевен споразумение) отнел чужди движими вещи на обща стойност 78 394.15 лева от владението на Т. С. Г. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и грабежът е в големи размери, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 1, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на пет години и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС съдът е постановил наказанието да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор, а на основание чл. 59, ал. 1 от НК е зачел времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража, както и с мярка за неотклонение домашен арест. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение наказанието една година лишаване от свобода, наложено на подсъдимия М. по споразумение по НОХД № 1559/2005 г. по описа на РС – Плевен, одобрено с определение № 188 от 18.02.2010 г., като на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от НК е определил първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип или в затвор. По жалби на подсъдимия В. М. и на защитника му срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 294/2013 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, като с решение № 15 от 24.01.2014 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на окръжния съд. Решението на ВтАС е било съобщено на подсъдимия М. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 30.01.2014 г., на защитника му адв. М. – на 10.02.2014 г., а на защитника му адв. И. – на 29.01. 2014 г. Видно от пощенските клейма на приложените пликове, касационната жалба на адв. М. е подадена на 14.02.2014 г., а на адв. М. и адв. И. – 10.02.2014 г., поради което ВКС намира, че са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби на защитниците на подсъдимия В. М. са неоснователни. Залегналите в тях оплаквания формално обхващат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. С касационната жалба на адв. М. и адв. И. са отправени оплаквания срещу съдържанието на обвинителния акт, в който според защитниците не били подробно описани по пунктове златните накити, предмет на грабежа, не били отразени действията на отделните извършители и не била посочената формата на съучастие между подсъдимия М. и сключилия споразумение подсъдим В.. Касационната инстанция не съзира съществени нарушения на правото на защита на подсъдимия М., допуснати на досъдебната фаза. Обвинителният акт на ОП – Плевен отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК и на основните указания, дадени с ТР № 2/2002 г. на ВКС. В него са формулирани обективните признаци на инкриминираното престъпление (време, място, форма на изпълнителното деяние, механизъм на осъществяване, вредоносни последици) и представното съдържание на дееца; описани са доказателствата, подкрепящи фактическите твърдения на прокурора, посочен е приложимият наказателен закон. В частност, на л. 2 в обстоятелствената част на обвинителния акт фигурира описание на отделните действия на извършителите М. и В.; в обстоятелствената част (л. 2) и в диспозитива (л. 5) словесно и със съответното цифрово изражение е отразено, че двамата са действали в съучастие като съизвършители при условията на чл. 20, ал. 2 от НК; в диспозитивната част (л. 5) са изброени изчерпателно всички вещи, предмет на престъпното посегателство. При тези действителни качества на прокурорския акт ВКС намира претенциите на защитниците за непълноти в съдържанието му за неоснователни. Не се констатира и изтъкнатото от адв. П. съществено нарушение на чл. 227, ал. 2 от НПК при предявяването на разследването. Независимо каква позиция е поддържал обв. М. при предходните му разпити в качеството на обвиняем, при последния такъв той е изявил позиция материалите по разследването да се предявят на защитника му. Правото му на защита не е било съществено нарушено и от обстоятелството, че разследването е било предявено на адв. В. П., упълномощена на 02.06.2011 г., а не на по-късно упълномощения от обвиняемия (на 30.09.2011 г.) защитник адв. Г.. Преследваният от защитника резултат – връщане на делото за доразследване на Плевенската ОП, при това, не може да бъде постигнат, тъй като съгласно чл. 354, ал. 3 от НПК касационната инстанция не може да връща делото на досъдебната фаза. Основните възражения на защитниците са насочени към разколебаване на констатациите на двете съдебни инстанции досежно авторството на деянието, като на практика се поддържа, че събраните по делото доказателствени материали не представляват достатъчна, достоверна и категорична основа за извод, че жалбоподателят М. е извършил деянието. Доводите за нарушение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание са мотивирани от защитниците като закономерни последствия от неправилно разрешения въпрос за авторството. Във връзка с изложеното следва да се посочи, че фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не е изведена като самостоятелно касационно основание. ВКС не разполага с правомощия да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, включително и досежно авторството на деянието, което е важен компонент на предмета на доказване по чл. 102 от НПК. От изложеното следва, че настоящият съдебен състав не може да промени, нито да пререши дадения от двете съдебни инстанции отговор на фактическия въпрос за участието на подсъдимия М. в грабежа над пострадалия Т. Г.. Този извод предопределя неоснователността на отправеното с жалбата на адв. М. искане за оправдаване на подсъдимия на основание чл. 24 от НПК, тъй като то предполага извеждане на нови фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява. К. съд не разполага с процесуални възможности и за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма как да се произнесе по достоверността, респ. недостоверността, на изтъкнатите от защитниците обяснения на подсъдимия М., показанията на осъдения му съучастник К. В. (по отношение на когото наказателното производство по делото е било прекратено на основание чл. 24, ал. 3 от НПК) и показанията на пострадалия св. Т. Д.. В светлината на изтъкнатите принципни постановки настоящият състав на ВКС обсъди възраженията на жалбоподателя М. единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. Настоящият съдебен състав констатира, че в процесуален план не са допуснати нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Вярно е, че в разглеждания казус няма преки доказателства за участието на касатора М. в извършването на престъплението. За съда обаче не съществува задължение да изгражда вътрешното си убеждение относно фактите на деянието единствено върху преки доказателства. Въпросът за авторството може да се изяснява и чрез косвени доказателства, щом при анализа им поотделно и в тяхната съвкупност се достига до един-единствен и несъмнен извод. Възприетите от въззивния съд фактически положения досежно авторството на деянието, кореспондиращи с установената и от първоинстанционния съд фактология, са установени в съответствие с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като при оценката им не са допуснати логически грешки, изопачаване на действителното съдържание на доказателствените източници или едностранчивата им интерпретация. Съставът на ВтАС в съответствие с изискванията на чл. 314 и чл. 339, ал. 2 от НПК е осъществил самостоятелен собствен анализ на всички доказателствени материали и подробно е обосновал съображенията си, въз основа на които е отхвърлил като недостоверни обясненията на подсъдимия и подкрепящите го показания на св. К. В. относно неучастието на жалбоподателя М. в извършването на престъплението. Неоснователно е възражението, че съдилищата по фактите, в частност въззивният съд, чийто акт е предмет на касационната проверка, е игнорирал оправдателните доказателства, съдържащи се в обясненията на подсъдимия М. и подкрепящите ги показания на неговия съучастник К. В., участващ в съдебното производство в качеството на свидетел. Двояката същност на обясненията на подсъдимия като средство за защита и важен източник на доказателства дефинитивно изисква от съдебните инстанции да преценяват внимателно и задълбочено това доказателствено средство в контекста на показанията на останалите свидетели, на другите обективни доказателства по делото, на собствената им логичност и вътрешна убедителност. Само такава преценка на съществуващите между доказателствените материали противоречия се явява дължимият от закон мотив, с който съдът може да обосновава защо кредитира едни, а отхвърля други доказателствени материали. При разглеждането на делото ВтАС е съобразил стриктно изтъкнатите по-горе критерии, поради което настоящата инстанция няма основания да се усъмни във верността на направените от въззивния съд фактически констатации, включително и досежно авторството на деянието. Поддържаната от подсъдимия М. позиция, че не е извършител на деянието, мотивирано е била приета от съдилищата като неуспешно лансирана защитна версия, тъй като при извършената комплексна проверка на доказателствените материали се е установило, че е опровергана от други обективни доказателства, установени чрез останалите доказателствени източници. Въззивното решение (л. 5 до л. 13) съдържа подробен разбор и съпоставка на всички без изключение доказателствени материали, които са обосновали извода за авторството. Без каквито е да е процесуални пропуски са изведени обстоятелствата, доказателствено обезпечаващи заключението на съда, че и подсъдимият М. е взел участие в извършването на грабежа над пострадалия бижутер св. Т. Г., а именно че: Няколко дни преди грабежа (19.05.2011 г.) св. И. Т., съсед на пострадалия Г., забелязал, че две лица наблюдават входа на блока и предупредил пострадалия за наблюденията си. Св. Г. проследил лицата, успял да ги огледа и впоследствие разпознал подсъдимия М. като един от тях. Сутринта в деня на грабежа последният заедно със св. В. се придвижили към района на местопроизшествието с автомобила на подсъдимия М. „Ф. Г.” с рег. [рег.номер на МПС] . Около 6:05 ч. на 19.05.2011 г. при тръгването си на работа св. Г. бил нападнат във входа, където живеел, от две лица с маски с прорези за очите, единият от които го напръскал със спрей в лицето, а другият го нападнал с цилиндричен предмет (наподобяващ тръба), като лицето със спрея успяло да вземе едно от куфарчетата му със златни бижута и други вещи. Единият от нападателите бил св. К. В. (който се признал за виновен в извършването на грабежа). Същата сутрин около 7 ч. подсъдимият М. и св. В. се озовали в кв. V на гр.Ч. б., където срещнали свидетелите Н. Н. и Д. Й. и ги помолили да ги закарат спешно до [населено място]. Св. Й. телефонирал на св. Ц. Ц., който с таксиметровия си автомобил закарал подсъдимия М. и св. В. до [населено място]. Около обяд подсъдимият М. обявил колата си за открадната, като впоследствие автомобилът бил намерен изоставен в гр.Ч. б. с прикрепена върху регистрационния номер табела с различни номера. Подсъдимият М. последен управлявал лекия автомобил преди изоставянето му, тъй като при огледа на колата по горната и странична повърхност на ръкохватката на скоростния лост били намерени годни дактилоскопни следи, оставени от палеца и дланта на дясната ръка на подсъдимия М.. След деянието пред свидетел с тайна самоличност с идентификационен номер 11 св. В. разказал, че е извършил грабежа заедно с подсъдимия М., а пред свидетел с тайна самоличност с идентификационен номер 14 двамата – подсъдимият М. и св. В. – направили извънсъдебно признание, че били авторите на грабежа на златни накити в Ч. б. Тези годни доказателства, установени чрез показанията на свидетелите Г., Т., Н., Й., Ц., свидетелите с тайна самоличност 11 и 14, протоколите за разпознавания, за оглед на местопроизшествие и на лекия автомобил на подсъдимия М., експертните заключения, с основание са били използвани от съдилищата по фактите като категорично опровергаващи защитната теза на касатора за неучастие в престъплението. При описания развой на събитията идентичността на подсъдимия М. с второто лице, участвало в грабежа над пострадалия Г., обективно и категорично се налага като единствено възможен извод. В касационната жалба на адв. М. неоснователно се твърди, че при тази преценка били пренебрегнати оправдателните доказателства, съдържащи се в показанията на св. В., който заявил пред съда, че извършил грабежа сам. Според неговите показания (кореспондиращи според въззивния съд като „под индиго” с обясненията на подсъдимия М.), той бил помолил подсъдимия М. да го закара с автомобила си „Ф. Г.” с рег. [рег.номер на МПС] в близост до местопроизшествието, да слезе от колата и да го изчака. След това, без М. да го види, прикрил регистрационната табела на автомобила с табела с други номера, приближил колата до местопроизшествието и осъществил престъплението сам. След деянието се върнал при подсъдимия М., обяснил му, че се случил инцидент със стрелба с някакъв човек, като го посъветвал да остави колата и да я обяви за открадната, а от полицията щели да му я върнат. Депозираните в този смисъл показания на св. В. не са били игнорирани, като аналитично са били обсъдени на л. 8 и л. 9 от атакуваното решение, а достоверността им е била аргументирано отхвърлена. Суверенната оценка на съдебния състав за доказателственото им значение действително се разминава с тезата на защита, но това обстоятелство не е основание за оспорване на приетата от съда фактология. В контекста на цялостния комплекс установени по делото доказателства, въззивният съдебен състав, без да допуска каквито и да е процесуални нарушения, не е гласувал вяра на показанията на осъдения В., че е извършил самостоятелно грабежа, без знанието и участието на подсъдимия М.. Както съставът на Плевенския ОС, така и ВтАС са използвали правилен доказателствен подход и по отношение на това доказателствено средство, като са отчели особения по същество характер на показанията на св. В., разкриващи в голяма степен сходство с обясненията на подсъдимо лице. Обстоятелството, че той е осъден за същото престъпление, само по себе си е достатъчно, за да повиши вниманието на решаващият орган, тъй като и в тези случаи съществува риск от необективност при възпроизвеждане на фактите, поради което също е необходим внимателен анализ с цел установяване на обективната истина за събитието на престъплението. За разлика от обичайните случаи на съучастие, при които всеки от дейците омаловажава собственото участие и прехвърля тежестта върху другия съучастник, в този наказателен процес осъденият В. е възприел позиция на саморазобличаване и надценяване на собственото си участие, за да минимизира ролята на подсъдимия М. и да го освободи от отговорност. (Такава позиция е лесно обяснима с обстоятелството, че въпросите за наказателната отговорност на В. вече са окончателно разрешени, като при условията на чл. 55 от НК му е наложено минимално наказание лишаване от свобода в размер на една година). Неоснователно се приема от защитата, че истинността на самопризнанието на единия от съучастниците за собствената му престъпна деятелност, автоматически сочат на истинност на изявленията му и по отношение на поведението на другите лица, участващи в деянието. Хипотезите на самоинкриминиране от страна на някой от участниците в престъплението не освобождават решаващия орган от задължението му да прояви процесуална активност за установяване на обективната истина. Основните задължения на съда по чл. 13 от НПК изискват всеки от дейците да понесе отговорност за реално извършеното от него конкретно деяние, без наказателноправното му положение да се облекчава без основания, както и без да се допуска необосновано отегчаване и „понасяне на вина” за сметка на останалите съучастници. Именно така са процедирали инстанциите по фактите в конкретния случай, като внимателно са съпоставили показанията на св. В. с показанията на пострадалия Г., който категорично е установил, че грабежът е бил осъществен от две лица и подробно е описал извършените от всеки от тях действия (че единият го пръскал със спрея и грабнал едното от носените от него куфарчета, а другият му нанасял удари с цилиндричен метален предмет). Показанията на св. Т. Г. с основание са били приети от въззивния съд за важен източник на доказателства по отношение на цялостния развой на инкриминирания инцидент, вкл. и по въпроса за авторството на грабежа (макар и косвени в тази им част). Изводът за достоверност на това доказателствено средство е бил направен (л. 5 и л. 6 от въззивното решение) след внимателна съпоставка с останалите доказателствени материали и изведена в резултат на сравнението обоснована констатация за кореспонденция с показанията на св. И. Т. (в частта относно на предварителното проучване на ежедневния стереотип на пострадалия от страна на подсъдимия М. и осъдения В.), свидетелите С., М. и В. (по отношение на намерените и иззети като веществени доказателства маска с прорези и спрей), констатациите в протокола за оглед на местопроизшествие (относно произведените от свидетеля за самозащита изстрели със законно притежавания от него пистолет марка „Г. ....”, кал. 9х19 и намерените на местопрестъплението гилзи и проектили). Неприемлив е опитът за дискредитиране на показанията на св. Т. Г. със залегналите в касационната жалба на адв. М. и адв. И. твърдения за недоказаност на произхода на златните накити, предмет на престъпното посегателство. Вещите са били оценени съгласно заключението на експерта П. Г., който в устните си разяснения, дадени в съдебно заседание на 07.11.2012 г. (л. 130 от НОХД № 37/2012 г. по описа на Плевенския ОС), е установил, че за изготвяне на експертизата е ползвал не само свидетелските показания на св. Г., но и документи, представени от И. Г., МОЛ на магазин за бижута в Ч. б., и резултати от извършена ревизия на магазина. За правилното решаване на делото нямат значение обстоятелствата във връзка с начина, по който накитите са се озовали у пострадалия – дали са били изработени от него, дали са му били дадени „в залог” и т.н. За обективната съставомерност на деянието е съществен фактът, че към момента на престъплението инкриминираните вещи са били във владение на свидетеля – в носеното от него куфарче, с което той ежедневно пренасял ценностите от бижутерийния магазин до дома си и обратно. Отразените в касационната жалба на адв. М. и адв. И. внушения за притежавана от защитата информация, че част от отнетите вещи били обект на въоръжен грабеж в [населено място], че пострадалият бил „ковчежник на Софийска п. г.”, че бил „потресаващ” факта, че той се съгласил на споразумение с осъдения В. при възстановяване на равностойността само на 750 гр. злато, нямат характер на правни аргументи и не почиват на никакви обективни данни, поради което касационната инстанция не им дължи отговор. Не намира опора в съдържанието на въззивното решение и оплакването на адв. П., че за да кредитират показанията на пострадалия за участието на две лица в грабежа, съдебните инстанции неправилно се позовали на заключенията на съдебномедицинските и дактилоскопни експертизи, които обаче се отнасяли до участието на В. в извършването на престъплението, а не и на подсъдимия М.. При внимателния прочит на атакувания съдебен акт (а и на мотивите към първоинстанционната присъда) е видно, че всички експертни заключения са били коректно тълкувани от съдилищата стриктно според действителния им смисъл. Упрекът за превратна интерепретация на доказателствените материали е напълно неоснователен, тъй като на л. 6 от решението на ВтАС фигурира изрична констатация, че „всички биологични следи по веществените доказателства, приложени по делото, които обективно са били използвани за нуждите на престъплението, водят към свидетеля по настоящото дело К. В.”. Единственото заключение, което указва на връзка с подсъдимия М., е това на дактилоскопната експертиза, изследвала дактилоскопните отпечатъци по горната и странична повърхност на скоростния лост в изоставения и заявен като откраднат автомобил на подсъдимия М.. По отношение на тези дактилоскопни следи е било установено, че принадлежат на подсъдимия М., въз основа на който факт ВтАС е извел извод, че именно касаторът е управлявал последен автомобила, тъй като в противен случай дактилоскопните следи биха били на В., на двамата или негодни за идентификация (л. 9 от въззивното решение). Никоя от съдебните инстанции не е основала вътрешното си убеждение за участието на подсъдимия М. в престъплението пряко върху останалите експертни заключения, поради което възраженията на защитата в тази насока са безпредметни. Резултатите от експертизите са ползвани при разкриване на картината на деянието дотолкова, доколкото установяват участието на св. В.. Невярно е твърдението в жалбата на адв. М. и адв. И. за нарушение на чл. 177, ал. 1 от НПК – че „90%” от осъдителната присъда били основани на СРС. Със законосъобразни съображения (л. 11 и л. 12 от атакуваното решение), които настоящата инстанция изцяло възприема, ВтАС е изключил от доказателствената съвкупност показанията на полицейския служител св. П. И., установяващи направено пред него в хода на т.н. „беседа” извънсъдебно признание на подсъдимия М. за участието му в деянието. Съдът наблюдателно е отчел, че показанията на този свидетел практически преповтарят обстоятелствената част на обвинителния акт и не ги е ползвал при решаване на делото, тъй като е установил, че чрез тях се нарушава забраната за подмяна на наличните достъпни първични доказателства с производни. С юридически прецизни аргументи са били изключени и веществените доказателствени средства, изготвени при експлоатацията на СРС поради флагрантно заобикаляне на правилата на НПК за събиране на доказателствени материали. В обсъжданите ВДС са били закрепени обяснения на подсъдимия М., вече привлечен в качеството на обвиняем с постановление от 20.05.2011 г., дадени в хода на проведена на 27.07.2011 г. „беседа” с оперативни работници в сградата на МВР. Единствените източници на производни доказателства, които съдът е ползвал, са били показанията на свидетелите с идентификационни номера 11 и 14, възпроизвеждащи съдържанието на разговорите им с подсъдимия М. и св. В.. Съдържащите се в депозираните от свидетелите с тайна самоличност показания факти и обстоятелства могат и следва да бъдат ценени при разкриването на фактологията на деянието, наред с останалите доказателства, включени в доказателствената съвкупност. В тази насока, макар и без изрично да се мотивира, въззивният съд законосъобразно е отчел, че показанията на анонимните свидетели могат да бъдат използвани за проверка на достоверността на обясненията на касатора, а и на информацията, предоставена в хода на производството от св. В., което е една от допустимите хипотези за използване на производни доказателства. Съдържащите се в показанията на тези свидетели фактически данни не са единствените доказателства относно участието на подсъдимия М. в извършването на престълението. Те правилно са интерпретирани от въззивния съд като пореден елемент от доказателствената верига, установяваща авторството на деянието. Касационната инстанция приема за неоснователни възраженията на защитниците на подсъдимия М. за неизясненост на фактическата обстановка на деянието и непълнота на доказателствата. В частност, защитниците са изтъкнали, че подсъдимият М. бил лишен от възможността да участва в очна ставка с пострадалия; бил лишен от възможността да докаже, че за Ч. б. пътували трима човека, а причина за бързането му да се прибере в [населено място] била проведена там среща в 11 ч. с лице, чиито имена щели да бъдат посочени на по-късен етап (адв. М. и адв. И.); не бил проведен следствен експеримент, чрез който да се установи дали е било възможно в нападението да са участвали две лица, както твърдял пострадалият, а не едно, както твърдял подсъдимият М.; неправилно били заличени от първоинстанционния съд допуснатите по искане на защитата в качеството на свидетели лица П. П. и И. Т. (адв. П.). Тези претенции на защитата могат да бъдат обсъдени единствено в контекста на задълженията на съда за разкриване на обективната истина по чл. 13, ал. 1 и чл. 107, ал. 2 от НПК, тъй като и непълнотата на доказателства не е изведена като самостоятелно касационно основание. Разгледани в такъв аспект, възраженията са неоснователни. Не може да се твърди, че обемът на доказателствените източници е бил ограничен и не е разкрил пълноценно картината на деянието. Правилното изясняване на фактите на деянието, вкл. и въпроса за авторството, съвсем не зависи от количеството доказателствени материали, а от съдържанието на последните. Броят им няма значение, щом те са достатъчно информативни по съдържание да изяснят значимите за правилното решаване на делото обстоятелства, включени в обхвата на разпоредбата на чл. 102 от НПК. Както вече беше отбелязано, в конкретния случай наличната система от хармонично съответстващи помежду си косвени доказателства е напълно достатъчна за извеждане на категоричен извод за авторството и то, тъкмо такъв, какъвто са направили съдилищата по фактите – че в извършването на престъплението е участвал и подсъдимият М.. Решаващият съдебен орган няма задължение да допуска, събира и да се произнася по доказателствени материали относно факти и обстоятелства извън предмета на доказване или по такива, за които вече са събрани доказателства. Доколкото обстоятелствата във връзка с произхода на отнетите от пострадалия вещи са без значение за правилния изход на делото, а въпросът за броя на нападателите е изяснен, допълнителното изясняване на същите обстоятелства е било безпредметно за нуждите на настоящото наказателно производство. Не са били допуснати нарушения и със заличаването на допуснатите в съдебно заседание на 18.04.2013 г. (л. 249 от НОХД № 37/2012 г. по описа на Плевенския ОС) от първоинстанционния съд по искане на защитата в качеството на свидетели лица П. П. и И. Т.. Тези свидетели са били безрезултатно търсени от съда в течение на три поредни съдебни заседания, като са били заличени в съдебно заседание на 04.11.2013 г. (гърба на л. 307 от НОХД № 37/2012 г. по описа на Плевенския ОС) по изрично искане на защитниците на подсъдимия. Възражението пък, че касаторът бил лишен от възможността да докаже колко човека пътували за Ч. б. и защо бързал да се прибере в [населено място], не подлежи на коментар. Въззивният съд няма как да бъде упрекнат, че не се е занимал с неконкретизирани претенции за разпит на неиндивидуализирани (включително и към настоящия момент) лица, с каквито искания при това не е бил изрично сезиран от страните. Не могат да бъдат споделени възраженията на адв. М. и адв. И., че в мотивите на съдебните актове било допуснато противоречие, тъй като деянието било квалифицирано по чл. 199, ал. 1, т. 1 от НК, но навсякъде се споменавали фактически положения за предварителен сговор и за нанесен удар с метална тръба по главата на пострадалия, които обуславяли квалифициращи обстоятелства по чл. 199, ал. 1, т. 2 и по чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК. Това твърдение не отговаря на действителното съдържание на съдебните актове, в които ясно и недвусмислено е отразено, че двамата дейци съвместно са решили да ограбят пострадалия и в изпълнение на решението си са действали като съизвършители при условията на чл. 20, ал. 2 от НК. Нито във въззивното решение, нито в мотивите на първоинстанционната присъда, са споменати каквито и да е съставомерни телесни увреждания на пострадалия, причинени от нанесените му удари с цилиндричния предмет, които да индицират дори възможна квалификация на деянието по чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК. Такова обвинение не е било третирано в обвинителния акт, с чиито рамки съдебните инстанции са безусловно обвързани. Поради това е недопустимо залегналото в касационната жалба искане за връщане на делото на прокурора за коментар на въпроса дали ударът с тръба по главата на пострадалия не представлява опит за убийство. (Тази претенция, освен това, е насочена към драстично влошаване на положението на жалбоподателя, а не може да бъде удовлетворена и поради липса на процесуална възможност за връщане на делото на прокурора от касационния съд). Не почива на обективна основа и възражението, че в съдебните актове не били отразени действията на отделните съизвършители, което представлявало липса на мотиви. Инстанциите по фактите много подробно са описали фактологията на деянието, включително и конкретиката в поведението на всеки от извършителите, поради което отправеният от защитниците упрек за непълноти в съдържанието на съдебните актове е напълно неоснователен. Въз основа на изложеното дотук може да се обобщи, че настоящият състав на ВКС не констатира съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при разглеждането и решаването както на въззивното, така и на първоинстанционното дело. Обективно липсват нарушения от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 – т. 4 от НПК, както и такива по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Косвените доказателства, подробно изброени в мотивите на атакуваното решение, формират хармонична верига от факти, свързани помежду си и с основния факт, като водят до единствено възможен извод за авторството на деянията в лицето на подсъдимия, изведен в съгласие с императивните изисквания на чл. 303 от НПК. ВКС не установи твърдяното от касатора нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация от приетата по чл. 199, ал. 1, т. 1, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Възраженията на защитниците на подсъдимия М. в тази насока се извеждат единствено от претенциите им за неправилно разрешаване на въпроса за авторството на престъплението, които ВКС прие за неоснователни. Настоящата инстанция се солидаризира със становището на ВтАС и ПлОС и по въпроса за наказанието, което подсъдимият М. следва да понесе за извършеното от него престъпление – пет години и шест месеца лишаване от свобода. Съдилищата са направили пълен преглед на отегчаващите и смекчаващите обстоятелства и при съпоставянето им са приели съществен превес на втората група. Определеното наказание лишаване от свобода е отмерено в срок, близък до минималния, предвиден в санкционната част на наказателната материалноправна норма, поради което не се констатира нарушение на чл. 348, ал. 5, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК. Единственото конкретно възражение към въззивното решение в тази му част е мотивирано с несъразмерността между наложените по отношение на двамата извършители наказания. Упрекът за съществено завишаване на наказанието на подсъдимия М. в сравнение с наложеното на осъдения В. за участието му в същото деяние е неоснователен. Касаторът носи отговорност за собствените си престъпни действия, а отговорността му се индивидуализира в зависимост от собствената му степен на обществена опасност и другите смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, които поначало не се повлияват от обстоятелството какво наказание е наложено по отношение на друго лице. В случая амплитудата между сроковете на наложените спрямо двамата извършители на грабежа наказания лишаване от свобода се обяснява с обстоятелството, че воденото срещу К. В. наказателно производство е приключило с одобрено споразумение, в която хипотеза на основание чл. 381, ал. 4 от НПК е възможно да се определи наказание при условията на чл. 55 от НК и без да са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Подсъдимият М. не може да ползва тази привилегия, тъй като съдебното производство срещу него е протекло по общия ред. Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 15 от 24.01.2014 г., постановено по ВНОХД № 294/2013 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, НО. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.