Р Е Ш Е Н И Е № 223 [населено място], 13.12. 2018 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д.№3018 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Щайнер енд Партнерс Иммоинвест“ ООД срещу решение №1457 от 22.06.2017г. по т.д. №5152/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав. С него е потвърдено решение №1322/25.07.2016г. по т.д.№2117/2015г. на СГС, VІ-9 състав, с което „Щайнер енд Партнерс Иммоинвест“ ООД е осъден да заплати на „Сълюшън контракт 2013“ ЕООД сумата 99 632,86 лева- неизплатено възнаграждение за извършена услуга /СМР/, за която е издадена фактура №097/27.11.2009г. във връзка с изграждане /СМР/ на жилищна сграда, находяща се в [населено място], ул.“Иван Рилски“№35, вземането по която е прехвърлено от „Весим – 2000“ ЕООД на „Сълюшън контракт 2013“ ЕООД с договор за продажба на вземане от 23.05.2014г., нотариално заверен под №5907/05.06.2014г. на нотариус С. А., рег.№208 от НК, ведно със законната лихва върху главницата от 26.11.2014г. до окончателното изплащане, както и сумата 7 954, 30 лева разноски по делото. Касаторът „Щайнер енд Партнерс Иммоинвест“ ООД твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като в нарушение на чл.266 ал.3 от ГПК не е уважил искането на въззивника за приемане на доказателства по делото, а в мотивите на решението е приел, че не са ангажирани доказателства. Поддържа, че е направил искането си по чл.192 от ГПК своевременно и пред първоинстанционния съд, който въпреки изпълнението на указанията му за конкретизиране на документите, е оставил искането без уважение. Изтъква, че в свое разпореждане от 18.11.2016г. въззивният съд е приел, че на основание чл.266 ал.3 от ГПК доказателственото искане на въззивника по чл.192 от ГПК следва да се уважи, но въпреки това не е приел изисканите по реда на чл.192 от ГПК документи. Ответникът по жалбата „Сълюшън контракт 2013“ ЕООД, [населено място], моли да бъде оставено в сила обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Счита, че същото не страда от посочените в жалбата пороци, а е постановено при пълно и обстойно обсъждане на събраните по делото доказателства. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че между “Весим 2000“ ЕООД и „Щайнер енд Партнерс Иммоинвест“ ООД е възникнало валидно правоотношение по сключен договор за изработка – СМР, като праводателят на ищеца - цедентът „Весим 2000“ ЕООД е изпълнил възложените му работи, за които в периода 14.06.2008г. - 22.12.2008г. са съставени актове обр.7, 12 и 14 и от изпълнителя са издадени фактури за авансови суми на стойност 94 166, 69 лева, без ДДС /113 000 лева, с ДДС/ и процесната фактура №097/27.11.2009г., в която след приспадане на авансовите суми е посочена като дължима сумата 99 632,86 лева, без ДДС. Съдът е счел за неоснователно възражението, че фактурираните СМР са платени от ответника, като е посочил, че нито в производството пред СГС, нито във въззивното производство са представени доказателства за плащане. Също е приел за неоснователни възраженията за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, довели до неизясняване на спора от фактическа страна, като е посочил, че за да бъде допуснато събиране на писмени доказателства по реда на чл.192 от ГПК, следва документите, за които се твърди, че са в държане на трети лица, да бъдат индивидуализирани. С определение №187/13.04.2018г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по процесуалноправния въпрос „За основанията за събиране на нови доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл.266 ал.3 от ГПК“. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: По въпроса относно задължението на въззивния съд да събере нови доказателства при наличието на предпоставките по чл.266 ал.3 от ГПК е налице постоянна практика на ВКС, формирана с решение №341 от 02.07.2010г. по гр.д. №177/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и с решение №178 от 06.11.2017г. по т.д.№600/2017г. на ВКС, ТК, I т.о. В същите се приема,че въззивният съд следва да се произнесе по тези доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати, както и по тези, които са били допуснати, но не са били събрани. След като прецени тяхната относимост към предмета на спора, въззивният съд, с определението си по чл.267 ал.1 от ГПК, следва да се произнесе допуска или не както посочените от страната, но недопуснати от първоинстанционния съд доказателства, така и допуснатите, но несъбрани от същия съд доказателства. Неизпълнението на тези задължения на въззивния съд във връзка с попълването на делото с доказателства, касаещи предмета на спора, представлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство. При всички случаи обаче, с оглед съотношението на служебното начало с принципа за диспозитивното начало, процесуалното правоотношение между страната, направила своите искания в първоинстанционното производство и въззивния съд следва да е възникнало, т.е. предвид характера на въззивното производство, въззивният съд следва да е сезиран с искане от страната по делото, като въз основа на това искане въззивният съд е длъжен да се произнесе, респ. да събере доказателства, поискани, но не събрани от първоинстанционния съд. В решение №174/12.01.2011г. по т.д.№36/2010г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №72/09.07.2012г. по т.д.№398/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., се застъпва становище, че преклузията по чл.266 ал.1 от ГПК не може да настъпи, когато пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато от съда нарушение на процесуални правила. Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната по реда на чл.290 от ГПК съдебна практика по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. По същество на касационната жалба Обжалваното решение не е съобразено с посочената практика на ВКС. Ищецът „Сълюшън контракт 2013“ ЕООД, в качеството му на цесионер по договор за продажба на вземане от 23.05.2014г. между него и "Весим 2000" ЕООД, е поискал ответникът „Щайнер енд Партнерс Иммоинвест“ ООД, в качеството му на възложител по договор за СМР на жилищна сграда, находяща се в [населено място], ул.“Иван Рилски“ №35, сключен с изпълнителя „Весим – 2000“ ЕООД, да бъде осъден да му заплати сумата 99 632, 86 лева - неизплатено възнаграждение за извършена услуга /СМР/ по фактура №097/27.11.2009г., което вземане е придобито от ищеца по силата на договора за цесия. В отговора на исковата молба ответното дружество е направило възражение, че сумата по фактурата не се дължи, тъй като е изплатена в брой на представител на „Весим – 2000“ ЕООД. Заявило е, че не разполага с касовите ордери за извършеното плащане, които са останали у бившите управители на дружеството Д. И. С. и Л. Д. С.. Във връзка с това твърдение е направено искане по чл.192 от ГПК тези две лица да бъдат задължени да представят в оригинал по делото всички намиращи се у тях документи, удостоверяващи извършени от името и за сметка на „Щайнер енд Партнерс Иммоинвест“ ООД плащания в периода 2009г. - 2010г. С определение по чл.374 ал.1 от ГПК, постановено в закрито съдебно заседание на 20.07.2015г., първоинстанционният съд е посочил, че по искането по чл.192 от ГПК ще се произнесе след евентуалното конкретизиране на документите. С молба от 02.12.2015г. ответникът е конкретизирал искането си, като е поискал на основание чл.192 от ГПК да бъде задължен Д. И. С. да представи намиращите с у него приходни касови ордери, удостоверяващи факта на разплащането по процесната фактура. Въпреки извършеното уточнение, първоинстанционният съд е оставил без уважение доказателствените искания на ответното дружество в молбите от 02.03.2016г. и 02.12.2015г., включително искането по чл.192 от ГПК, като е счел делото за изяснено от фактическа страна и е дал ход на делото същество. В подадената от него въззивна жалба срещу решението, „Щайнер енд Партнерс Иммоинвест“ ООД е направил изрично оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, а именно, че е оставено без уважение искането му по чл.192 от ГПК въпреки своевременната конкретизация на вида на документите. С жалбата изрично се поддържа искането по чл.192 от ГПК. С определение от 18.11.2016г. въззивният съд е указал на въззивния жалбоподател да представи молба за връчване на третото лице и да посочи неговия адрес. С молба от 30.11.2016г. жалбоподателят е представил молба и е посочил адреса на Д. И. С., като с определение от 02.12.2016г. съставът на САС е задължил последния по реда на чл.192 от ГПК да представи посочените от въззивния жалбоподател документи. Възприемайки неправилно указанията на съда, третото лице Д. С. е предало документите на „Щайнер енд Партнерс Иммоинвест“ ООД, вместо да ги представи по делото. Поради това документите за извършени плащания са представени от пълномощника на въззивния жалбоподател с молба от 01.02.2017г. В съдебно заседание на 28.03.2017г. третото лице Д. С. е дало показания, че част от документите действително са се намирали у него още от 2008г., когато е бил управител на ответното дружество, а останалите документи е имал само в копия, но се е снабдил с оригиналите от Красен К., който е предавал парите от името на дружеството. Заявява, че докато е бил управител, не е знаел, че тези документи не са осчетоводени. В съдебно заседание на 25.04.2017г. въззивният съд е оставил без уважение искането за приемане на писмените доказателства към молбата от 01.02.2017г., като е изложил съображения , че след като лицето, изпратило на дружеството - въззивник документите, е било негов законен представител към момента на съставянето им, както и че е държало документите като управител, то молителят е знаел за съществуването на тези документи и те не са нови доказателства по смисъла на чл.266 ал.2 т.1 от ГПК. При преценката на предпоставките по чл.266 от ГПК за събиране на нови доказателства във въззивното производство, въззивният съд не е съобразил, че доказателственото искане се поддържа на основание чл.266 ал.3 от ГПК, а не на основание чл.266 ал.2 от ГПК. Въззивният съд не е проверил твърдението на въззивния жалбоподател за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, а е преценил, че не са налице нови обстоятелства, каквито твърдения жалбоподателят изобщо не е въвеждал. Преценявайки неправилно двете хипотези на чл.266 от ГПК, в които е допустимо да се събират доказателства във въззивното производство, въззивният съд не е допуснал доказателство, което е поискано своевременно, но не е събрано поради неправилна преценка за липса на конкретизация от страна на първоинстанционния съд. По този начин въззивният съд е постановил обжалваното решение, без да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, въпреки заявените с оглед на тези нарушения доказателствени искания във въззивната жалба. Следва да се отбележи, че само писмените доказателства по т.1 до т.5 от молбата от 01.12.2007г. неправилно не са приети по делото. Относно останалите писмени доказателства към молбата преценката на въззивния съд е правилна, доколкото искането по чл.192 от ГПК, направено своевременно в първоинстанционното производство, има за предмет само документи, удостоверяващи извършеното плащане, но не и разменена кореспонденция на „Щайнер енд Партнерс Иммоинвест“ ООД с бившия управител Д. С.. По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира въззивното решение за неправилно, като постановено при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила – чл.266 ал.3 от ГПК, поради което същото следва да бъде отменено. Поради необходимостта от извършване на посочените по-горе съдопроизводствени действия делото трябва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав на основание чл.293 ал.3 от ГПК. При новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да приеме предоставените от третото лице и представени с молбата на „Щайнер енд Партнерс Иммоинвест“ ООД от 01.02.2017г. писмени доказателства по т.1 до т.5 от молбата, както и да се произнесе по обусловените от тях доказателствени искания, направени със същата молба. При новото разглеждане на спора, в зависимост от неговия изход, въззивният съд следва да разпредели отговорността за разноски и за настоящото производство - чл. 294 ал.2 от ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение №1457 от 22.06.2017г. по т.д. №5152/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.