Р Е Ш Е Н И Е № 322 Гр.София, 01.10.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември, 2015 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ТОНЕВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ИВАНОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 785/15 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК. С присъда № 10/19.01.15 г.,постановена от РС-Плевен /ПлРС/ по Н.О.Х.Д. 3437/14 г., подсъдимият М. С. М. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.198,ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК и вр. чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години, търпимо при първоначален строг режим в затвор. На основание чл.68,ал.1 НК е приведено в изпълнение наказание, наложено на дееца по Н.О.Х.Д.76/14 г.по описа на РС-Плевен с определение по споразумение, влязло в законна сила на 26.06.14 г., по което е определено наказание лишаване от свобода за срок от десет месеца, търпимо при първоначален строг режим в затвор. С решение, постановено от ОС-Плевен /ПлОС/ по В.Н.О.Х.Д.111/15 г. на 20.02.15 г., цитираната присъда е потвърдена. В предвидения от процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на съдебния акт в сила /20.02.15 г./, на 11.05.15 г. е постъпило искане от осъдения /озаглавено молба/ за възобновяване на наказателното производство, в което са заложени основания по чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК. В съдебно заседание пред ВКС М. и назначеният му пред тази инстанция служебен защитник, поддържат искането с изложените в него и доразвити съображения. Представителят на ВКП намира, че наказателното производство не следва да бъде възобновявано. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращия го процесуален документ и изложените в него доводи, като съобрази становищата на страните, изразени в съдебно заседание, и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в тази процедура, намира за установено следното: Преди да се вземе отношение по същество, трябва да се отбележи, че основни доводи по искането за възобновяване са свързани с несъгласието на осъдения относно възприемане на теза от решаващите съдилища за присъствие на доказателства за признаване на негова виновност. Отправените аргументи са такива, че обуславят извод за оплакване за необоснованост, което не е касационно основание. Освен това част от самия сезиращ тази инстанция процесуален документ по същество е свързан с даване на обяснения с цел предлагане на алиби за инкриминираните деяния. Последното казано не може да бъде осмисляно от ВКС предвид правомощията й по процесното производство като инстанция по правото. Обясненията на един подсъдим са доказателствено средство, което трябва да бъде депозирано по съответен процесуален ред и оценено от инстанциите по фактите, а не да бъде предлагано директно на върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела /извън случаите на чл.354,ал.5,изр.2 НПК/ и да се очаква тя да се произнесе в тази връзка. В контекста на изложеното, ВКС следва да подчини, доколкото това е възможно, изложената по искането аргументация под касационните основания, предвидени в разпоредбата на чл.348,ал.1 НПК. Обмисляйки доводите по искането за възобновяване и допълнението към тях, наведено от служебния защитник в открито съдебно заседание, настоящият съд субсумира същите под оплаквания по чл.348, ал.1,т.1 и 2 НПК и ще ги обсъди единствено в смисъла, даден от процесуалния закон за тези предпоставки. По същество погледнати, възраженията за необходимост от възобновяване на наказателното производство са несъстоятелни. Първо, в съдебно заседание пред ВКС се претендира, че въззивният съдебен състав не е извършил пълен, обективен и всестранен анализ на събраните по делото доказателства. Това от своя страна означава претенция за нарушения на правилата, заложени в чл.13,14, чл.107,ал.3 и чл.339,ал.2 НПК, което пък, при констатиране на присъствие, би установило наличие на касационната предпоставка на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. По този въпрос следва да бъде изразено категорично несъгласие. Видно от мотивите към решението на втората инстанция, ПлОС не само е взел отношение по всеки аргумент, изложен от защитата в писмената жалба и пред самия съд, но е изписал и аргументация, дължима на основание всеобхватен въззивен преглед на атакуваната пред него присъда. Прочитът на доказателствата е процедурно издържан и обстоятелството, че той не се нрави на осъдения и неговата защита, което личи и от съдържанието на искането за възобновяване, не го прави незаконосъобразен. Не на последно място е нужно категорично да бъде уточнено, че ПлОС е поправил недъзите на мотивацията на ПлРС, което е допустимо, доколкото той е съд по същество. Все в светлината на обсъжданото е нужно да се отбележи, че осъденият е бил приканен на дава обяснения пред ПлРС и е заявил определени факти. Макар и според същината на казаното той винаги да е настоявал на своя невиновност, никога не е предложил позиция, по която решаващият съд да би бил ангажиран да събира доказателствен материал, в насока на наличие на алиби. М. е твърдял, че процесният ден не е бил в П. или е бил, но на друго място, без да прави уточнения, годни да инициират събиране на доказателства за целените от него оправдаващи обстоятелства. Изложените пред тази инстанция факти, обосноваващи алиби, не могат да бъдат основа за упрек към ПлРС и ПлОС, че не са изпълнили своите процесуални задължения за разкриване на обективната истина и това да е довело до порок на постановените от тях съдебни актове. А този съд като съд по правото, не е обвързан от изложението по искането в третирания аспект. По-нататък, осъденият твърди, че поради невъзможност да чете и пише, въобще не е разбирал под какво съдържание на процесуални документи се подписва на досъдебното производство. Това би бил състоятелен аргумент, при положение, че деецът е осъществявал сам своята защита в хода на предварителната фаза, при данни за негова неграмотност. В конкретния казус прегледът на материалите по делото показва, че М. е имал назначен служебен защитник от първия възможен процесуален момент- на основание чл.94,ал.1,т.4 НПК-обвиняемият не владее български език. При това назначените служебни защитници /този пред ВКС е различен/ са изпълнявали адекватно своята процесуална функция и неотклонно са отстоявали неговите интереси. На следващо място, няма никакви данни извън личното твърдение на осъдения, че спрямо него е оказан физически натиск на досъдебното производство. Този аргумент е отнесен към липсата на възможност самият деец да разбере какво точно подписва, което вече беше обсъдено и е безпредметно да търпи повтаряне. Всъщност, процесуалната действителност установява допускане, събиране и проверка на доказателствените материали по съответен процесуален ред и съвсем не обстоятелството, че осъденият е „ром” /според него това е еталон за етническа нетърпимост, но без да привнася доводи как този аргумент се е отразил на конкретното производство/, е дало повод М. да не бъде еднакво третиран в сравнение с лица от неромски произход, които имат същото процесуално качество. Казаното е така, защото осъждането на лицето е плод на сериозен анализ на приобщените по законосъобразен процесуален ред доказателствени материали. От една страна пострадалите категорично са разпознали М. както в хода на досъдебната фаза, така и в съдебното производство, когато са лично разпитани. От друга- ПлОС е изтъкнал пространна обосновка относно възраженията на осъдения за облеклото, с което е бил поне що се касае до деянието на 26.06.14 г., различаването му като лицето, което е видимо по представения по делото запис на видеокамера и изложението в протокола за доброволно предаване на съответните дрехи. Затова, какво е количеството и качеството на дрехите, притежавани от М., за които той говори в искането за възобновяване, не подлежи на самостоятелно обсъждане от тази инстанция, особено предвид приравняването на неговите доводи на обяснения по смисъла на процесуалния закон. По посочения въпрос ВКС взе отношение по-горе в изложението си. Макар и с неясна мисъл, се спори по приетото относно предмета на престъпно посегателство. Погледнато от този ракурс, по производството не се забелязват колебания от страна на съдилищата по фактите: неоткритите отнети вещи са оценени по описание на потърпевшите. В съдебно заседание пред първостепенния съд експертното заключение в тази насока не е било предмет на оспорване. Същото се отнася и за разглеждане на делото пред ПлОС. Затова на възражение, което дословно възпроизведено представлява следното: „Друго интересно- на колко грама еквивалентност е названието-синджирче, синджир и ланец- самата употреба на съответната дума води до други асоциации..”, този съд повече няма да отделя мотивно внимание. На последно място следва да бъде обсъдено възражение, което може да бъде субсумирано под нарушение на чл.348,ал.1,т.1 НПК-нарушение на материалния закон. И осъденият в своето лично искане за възобновяване, и назначеният му служебен защитник пред ВКС, настояват за неправилно приложение на разпоредбата на чл.68,ал.1 НК от решаващите съдилища. Според защитата не е ясно дали последното деяние от продължаваната престъпна деятелност на М. по процесното дело е осъществено след влизане в сила на съдебния акт по Н.О.Х.Д.76/14 г. по описа на РС-Плевен или преди този момент. А това обуславя невъзможност да се установи дали следва да се приложи чл.25 вр.чл.23 НК или чл.68 НК. Осъденият пък, в рамките на оспорване на авторството на деянието, извършено на 26.06.14 г., твърди, че е бил в съдебно заседание по посоченото дело към момента, към който е обвинен за осъществяване на грабеж спрямо пострадалата Л.. В рамките на производството е установен приет от въззивния съд факт /който не се оспорва от М. и неговата защита/, че осъждането на М. по Н.О.Х.Д.76/14 г.по описа на РС-Плевен е станало с определение по одобрено споразумение между дееца и представител на РП-П.левен на 26.06.14 г., откогато и посоченият съдебен акт влиза в сила. Установен е и още един факт, признат и от самия осъден в депозираните пред ПлРС обяснения по настоящото дело- той е бил в съдебно заседание пред ПлРС по Н.О.Х.Д.76/14 г. сутринта на 26.06.14 г. Прието е,че същото е приключило в 9.15 минути, а инкриминираният грабеж е извършен по-късно- около 11.30 ч.- все в района на [населено място]. Казаното по фактите, подведено към приложението на правото, предоставя следния извод: Съгласно разпоредбата на чл.412,ал.2,т.1 НПК присъдите, решенията, определенията и разпорежданията влизат в сила от момента на постановяването им, когато не подлежат на проверка по жалба или протест. Тъй като определението по Н.О.Х.Д.76/14 г.не подлежи на атакуване по силата на чл.382, ал.9 НПК, то влиза в сила в момента на постановяването му- в случая след 9.15 ч.на 26.06.14 г., когато е приключило съдебното заседание. А продължаваната престъпна деятелност на М. по настоящото дело е приключена след този час- в 11.30 ч. Следователно престъплението по нея се явява довършено в рамките на изпитателния срок по отложеното наказание лишаване от свобода, какъвто несъмнено е определен по определението за одобряване на споразумението по Н.О.Х.Д.76/14 г. Предвид казаното, само в най-общ план може да се приеме за относимо цитирането от страна на въззивната инстанция на разрешението, дадено по решение № 507/12.12.88 г., постановено по Н.Д.562/88 г.по описа на 1 н.о.на ВС на РБ. Процесният казус не предоставя възможност за различен извод по правото, направен от решаващите съдилища, макар и да касае само извършване на последното деяние от общата продължавана престъпна дейност, осъществена след влизане в сила на съдебен акт по предишна такава. То именно определя приложението на чл.68, ал.1 НК. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения М. С. М. за възобновяване на Н.О.Х.Д.3437/14 г.по описа на РС-Плевен, В.Н.О.Х.Д.111/15 г.по описа на ОС-Плевен. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/