ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 503 гр. София, 20.06.2022 година. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 02.02.2022 (втори февруари две хиляди двадесет и втора) година в състав: Председател: Зоя Атанасова Членове: Владимир Йорданов Димитър Димитров като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3394 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 264 157/08.06.2021 година, подадена от М. К. Й., срещу решение № 260 028/08.03.2021 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 567/2020 година. С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение № 177/14.07.2020 година на Окръжен съд Стара Загора, гражданско отделение, VІІ-ми състав, постановено по гр. д. № 11/2020 година в частта му, с която на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, М. К. Й. е осъдена да заплати на Е. И. Е. сумата от 42 670.00 лева, представляваща половината от получената от нея цена от продажбата на съсобствения им недвижим имот-жилище намиращо се в [населено място], [улица], [...], заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 14.02.2020 година до окончателното й плащане. В подадената от М. К. Й. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу нея от Е. И. Е. иск за заплащане на горепосочената сума, заедно със законната лихва върху нея да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Е. И. Е. е подал отговор с вх. № 264 920/20.08.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 260 028/08.03.2021 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 567/2020 година и такова не следва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея решение. М. К. Й. е била уведомена за обжалваното решение на 05.05.2021 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 264 157/08.06.2021 година, като е подадена по пощата на 07.06.2021 година, а 05.06.2021 година и 06.06.2021 година са неприсъствени дни. Поради това и с оглед разпоредбите на чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателката в подаденото от нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че предявеният от Е. И. Е. срещу М. К. Й. иск бил с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. По делото не било спорно, а и от представения препис от решение № 74/18.01.2013 година на Районен съд Стара Загора, VІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 7121/2012 година се установявало, че страните по делото били бивши съпрузи, чиито граждански брак бил прекратен на 18.01.2013 година, с влизането в сила на посоченото решение. От нотариален акт № 124, том І, рег. № 972, дело № 93/2000 година на И. Т.-нотариус с район на действие района на Районен съд Стара Загора, вписана под № 086 в регистъра на Нотариалната камара, се установявало, че по време на брака Й. била придобила недвижим имот-жилище намиращо се в [населено място], [улица], [...], като за основание на придобиването било посочено дарение. С решение № 33/03.02.2017 година на Окръжен съд Стара Загора, трето гражданско отделение, постановено по гр. д. № 82/2015 година, влязло в сила на 19.12.2018 година, било установено, че договорът за дарение бил относително симулативен като прикривал продажба, по която купувач била М. К. Й.. При това положение имотът не бил станал индивидуална собственост на Й., а бил придобит в режим на съпружеска имуществена общност, тъй като придобиването му било станала по време на брака между страните в резултат на възмездна сделка. Съгласно чл. 19, ал. 1 от СК (отм.) който действал по време на сключването на брака между страните, вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежали общо на двамата съпрузи независимо от това на чие име били придобити, а според чл. 19, ал. 3 от СК (отм.), съвместният принос се предполагал до доказване на противното като по делото не били представени доказателства, които да оборват презумпцията за съвместен принос. Неоснователно било възражението на Й., че имотът бил нейна лична собственост, което било признато с решение № 74/18.01.2013 година на Районен съд Стара Загора, VІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 7121/2012 година, в което било посочено, че ползването на семейното жилище, намиращо се в [населено място], [улица], [...] се предоставя за ползване от нея. Предмет на това решение бил прекратяването на брака, а не уреждане на имуществените въпроси между съпрузите, поради което въпросът със собствеността не бил решаван в това бракоразводното производство. М. К. Й. била продала имота преди предявяването на иска за нищожност на придобивната сделка по отношение на договора и същността на прикритата сделка. Прогласената нищожност била изначална от момента на сключването на договора. Процесният имот бил придобит, първоначално в режим на съпружеска имуществена общност, а след нейното прекратяване бил станал съсобствен между страните при равни части от съсобствеността. М. К. Й. била продала имота през 2015 година за сумата от 85 340.99 лева, като само тя била получила продажната цена, който факт се установявал от нотариален акт № 95, том І, рег. № 630, дело № 56/2015 година на Х. С.-нотариус с район на действие района на Районен съд Стара Загора, вписан под № 121 в регистъра на Нотариалната камара и от нейно признание в проведеното на 26.06.2020 година открито съдебно заседание. След като Й. била собственик на 1/2 идеална част от имота, а получила цялата продажна цена, то тя следвало да върне на другия собственик това, което била получила без основание. Затова на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД следвало да бъде осъдена да заплати на Е. И. Е. сумата от 42 670.00 лева, представляваща половината от получената от нея цена от продажбата на съсобствения им недвижим имот-жилище намиращо се в [населено място], [улица], [...], заедно със законната лихва върху сумата, считано от 14.02.2020 година до окончателното й плащане. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. К. Й. е поискала въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за това налице ли е получаване без основание (при начална липса на основание) в случая когато получаването е станало преди предявяването на иска за унищожаване на правна сделка, даваща основание за полученото въпреки обратната сила на прогласената впоследствие нищожност. Така както е формулиран въпросът съдържа неточност, тъй като в конкретния случай не е бил предявяван иск за унищожаване на правната сделка, легитимираща Й. като собственик на имота, а за прогласяване на нейната нищожност като относително симулативна и за установяване на действителните отношения между страните по нея. Поради това посоченото във въпроса „иска за унищожаване на правна сделка“ би следвало да се замести с „иска за прогласяване на нищожността на правна следа като относително симулативна и за установяване на действителните отношения между страните по нея“. Дори и след тази корекция обаче въпросът не обосновава допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не са установени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на които се позовава Й.. Поставеният от нея въпрос не е разрешаван с посоченото от нея решение № 276/17.01.2020 година, постановено по гр. д. № 4663/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г.о. С последното е разрешаван въпросът за разпределение на доказателствената тежест при исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, който въпрос не се припокрива с този поставен от Й. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Различна е и фактическата обстановка по двата спора, като в решението на ВКС е разгледан спор за връщане на задатък по предварителен договор за продажба на недвижим имот, какъвто договор не е бил сключен не само към момента на даването на задатъка, но и впоследствие. Така поставения въпрос всъщност е свързан с действието на съдебното решение по спора по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 и чл. 17, ал. 1 от ЗЗД. Същият обаче не е решен в противоречие със закона и установената практика, тъй като не се касае за конститутивни искове, които имат действие занапред, нито пък преуреждат с обратна сила вече съществуващи между страните отношения. Касае се до установителни искове, които установяват отношенията между страните, във връзка със сделките такива каквито са към момента на сключването на относително симулативната и на прикритата сделки и към момента на съдебното решение. Поради това М. К. Й. не би могла да се счита за изключителен собственик на имота, в отношенията си с Е., в нито един момент, включително и за периода до момента предявяването на иска за прогласяване на нищожността на относително симулативната сделка и за установяване на действителните отношения между страните или до момента на влизане в сила на съдебното решение по този иск. Касационното обжалване по този въпрос не може да се допусне и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като не са изложени твърдения обосноваващи приложението на това допълнително касационно основание към въпроса. Допълнителното касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се твърди от М. К. Й. по отношение на поставените от нея в изложението й по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК въпроси за това при развод по реда на чл. 50 и следващите от СК приетото от страните за установено, че един имот е лична собственост на единият съпруг и посочено изрично в диспозитива на съдебното решение представлява ли уреждане на имуществените отношения между страните, съответно може ли да се приеме, че по този въпрос има сила на пресъдено нещо и за това при признато с влязло в сила решение за развод по реда на чл. 50 и следващите от СК, с което изрично е прието за установено и признато между страните, че един имот е лична собственост на единият от съпрузите и наличието на друго съдебно решение, с което впоследствие е призната придобивната сделка, правеща този имот лична собственост на съпруга за симулативна, съответно приемането, че имотът е съпружеска имуществена общност, без с по-късното съдебно решение да се засяга или отменя по никакъв начин решението за развода, кое от двете решения трябва да се приложи. Тези въпроси също не обосновават допускането на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. С решението за прекратяването на гражданския брак между Е. И. Е. и М. К. Й. не е разглеждано споразумение по чл. 51 от СК за уреждане на имуществените отношения между тях, свързани с прекратяването на брака, а утвърденото от съда такова се е отнасяло само до ползването на семейното жилище, което обаче не прехвърля правото на собственост, ако лицето на което ползването е предоставено, не го притежава. От цялостното тълкуване на текста на споразумението следва, че целта му е била да уреди само отношенията, за които то е задължително по чл. 51, ал. 1, изр. 1 от СК, включително и по отношение правото на ползване на семейното жилище, а не цялостно и пълно уреждане и/или установяване на имуществените отношения по отношение между съпрузите. Затова посочването в решението, че имотът е лична собственост на М. К. Й. не може да се счита обвързващо. Самото споразумение по чл. 51 от СК по отношение на имуществените последици от прекратяването на брака може да има както прехвърлително, така и установително действие. В последния случай е налице признание на страните, че отношенията между тях са такива, каквито са посочени в споразумението, което признание може да бъде вярно или невярно. Утвърждаване на споразумението по чл. 51 от СК от съда му придава правна значимост и служи за пораждане на правните последици, към които то е насочено. Доколкото споразумението има договорен характер то евентуалните му пороци могат да бъдат релевирани по исков ред, като евентуалното прогласяване на нищожността му или унищожаването му няма да засегнат съдебното решение за прекратяване на брака. Затова то не изключва възможността единият от бившите съпрузи впоследствие да претендира установяване на действителните отношения между тях свързани с имота, като това установяване ще намери отражение и по отношение на установителната част от споразумението по чл. 51 от СК, тъй като ще установи нейната истинност или неистинност. В случая посочването в споразумението, че имотът е лична собственост на Й. се основава на сделката, която впоследствие е обявена за относително симулативна и е съобразено с нея. Поради това при споразумението страните не са били с намерението да Е. да прехвърли притежаваните от него части от имота на Й., а само са отразили отношенията си по относително недействителната сделка. Затова установяването на относителната симулация и на действителните отношения между съпрузите намира отражение и върху споразумението по чл. 51 от СК. Съдът не може да откаже да се съобрази със силата на пресъдено нещо на решението, с което се установяват действителните отношения между страните под предлог, че същото е недопустимо. В случай, че по отношение на един и същи въпрос и между едни и същи страни са налице противоречащи си съдебни решения това противоречие не може да бъде преценявано от съда в исковото производство, а в евентуалното производство по чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК. Поради това и двата горепосочени въпроса не са обуславящи и не предпоставят допускането на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. Самият въззивен съд не е разглеждал въпросът за конкуренцията между двете съдебни решения-това за прекратяването на брака и последващото за установяване на относителната симулация и действителните отношения между страните, тъй като е приел, че с първото от тях не са уреждани имуществените последици от прекратяването на брака за двамата съпрузи. По тази причина съдът не е разглеждал и не се е произнасял по въпроса дали решението на съда за прекратяване на брака по взаимно съгласие има сила на пресъдено нещо в частта му, с която се утвърждава споразумението по чл. 51 от СК за уреждане на имуществените отношения между съпрузите. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 028/08.03.2021 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 567/2020 година, по подадената срещу него от М. К. Й., касационна жалба с вх. № 264 157/08.06.2021 година и такова не трябва да се допуска. С отговора на касационната жалба Е. И. Е. е поискал да бъде осъдена М. К. Й. да ум заплати направените от него разноски пред касационната инстанция. Доказателства за извършването на такива разноски не са направени, поради което и не могат да бъдат присъдени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260 028/08.03.2021 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 567/2020 година. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.