О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 154
гр.София, 27.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
деветнадесети февруари две хиляди и четиринадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 769/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Р. Г. Д. срещу определение на Великотърновски окръжен съд № 644/ 19.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 1473/ 2013 г., с което е потвърдено определение на Великотърновски районен съд по гр.д.№ 2271/ 2013 г. за прекратяване на производството по предявения от частния жалбоподател против [фирма] иск за установяване на несъществуване на задължение за заплащане на доставена електрическа енергия в размер 14 290,06 лв за период февруари – май 2013 година и на задължение за обезщетение за забава в размер 205,19 лв. Искът е оставен без разглеждане по съображения, че за същите вземания има издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 2054/ 2013 г. на Великотърновски районен съд, която е влязла в сила.
С допълнение към частната жалба се повдигат процесуалноправните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) има ли идентичност между граждански дела със същите страни за вземания с едно и също основание, ако сумите на вземанията по двете дела не са еднакви; и за съотношението между образуваното съдебно производство по възстановяване на правото да се подаде възражение срещу заповед за изпълнение (чл.423 ГПК) и предявения иск за несъществуване на задължението, за което заповедта е издадена. По същество касаторът поддържа, че за него е налице правен интерес от установяване на несъществуване на задължението, тъй като заповедта за изпълнение е издадена за различна сума в сравнение с тази, за която е предявен иска и тъй като тя не му е била връчена редовно. Счита, че докато се реши въпроса за възстановяване на срока за възражение срещу заповедта в образуваното от него производство по чл.423 ГПК, производството по отрицателния установителен иск следва да се спре, а не да се прекратява. На тези основания моли за допускане на касационно обжалване и отмяна на прекратителното определение.
Ответната по частната жалба страна – [фирма] – оспорва частната жалба като счита, че касаторът не е формулирал правни въпроси, по които обжалването да се допусне. Евентуално излага доводи по същество, като счита, че вземанията по заповедта за изпълнение и по предявения от касатора иск са идентични и правилно производството по по-късно заведения иск е прекратено от въззивния съд като недопустимо.
Съдът намира частната жалба за допустима. Неоснователни са доводите на ответната страна за липса на формулирани от касатора правни въпроси по чл.280 ГПК. В допълнението към частната жалба той е посочил кои правни разрешения на въззивния съд оспорва, а в тази хипотеза поясняването и доуточняването на въпроса е в компетенциите на касационния съд, съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Налице са и предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, макар и не по двата поставени от касатора въпроса. Първият от тях няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като законът е пълен и ясен, а практиката по прилагането му е установена и не се нуждае от осъвременяване или промяна. Правоотношението се индивидуализира със страните, правопораждащите факти и съдържанието му, като спорът между страните за размерът на задълженията на една от тях в рамките на същото правоотношение не дерогира обективния и субективен идентитет по смисъла на чл.126 ал.1 ГПК. Вторият въпрос обаче има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и по него касационното обжалване следва да бъде допуснато.
По него съдът приема, че заповедното производство не може да бъде инициирано и да постигне последиците си тогава, когато между заявителя и длъжника има спор по съществуването на задължението. Правната уредба на това производство има своето основание в облекчаване на съдебната процедура и намаляване на съдебните разноските, възлагани в тежест на длъжника, когато той не изпълнява задължението, макар че не оспорва възникването и съществуването му. Ако е налице правен спор между страните по правоотношението, кредиторът не може да се възползва от облекчената процедура по чл.410 и сл. ГПК, а следва да избере исковия път за защита. Ако въпреки наличието на спор бъде издадена заповед за изпълнение, тя не влиза в сила, дори длъжникът да не е направил възражение по чл.414 ГПК. В този случай заведеният от длъжника отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането е винаги допустим, недопустим е образуваният впоследствие процес по установителен или осъдителен иск на кредитора и именно той следва да бъде прекратен на основание чл.126 ал.1 ГПК.
С оглед така даденият отговор на поставения процесуалноправен въпрос, обжалваното определение е незаконосъобразно. Въззивният съд е приел, че щом по заявление на кредитора (ответник в настоящето производство) е издадена заповед за изпълнение по заявление, подадени преди предявяването на отрицателния установителен иск на длъжника (ищец в основното и касатор в настоящето производство), то последният е недопустим и подлежи на прекратяване съгласно чл.126 ал.1 ГПК. Изводът е направен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото с предявяването на иска заповедта е оспорена и няма значение дали срещу нея е подадено възражение, изрично квалифицирано по чл.414 ГПК и пред заповедния съд. Отрицателният установителен иск е именно такова възражение, което препятства влизането в сила на заповедта и задължава съда да даде защита на твърденията на длъжника.
В конкретния случай заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 26.06.2013 г., на 01.07.2013 г. то е уважено от заповедния съд, а на 09.07.2013 г. е предявен отрицателният установителен иск, по който е образувано настоящето производство. В тази хипотеза няма значение дали и кога заповедта за изпълнение е връчена на длъжника и подал ли е той възражение по заповедното дело. Тази заповед никога не може да влезе в сила, нито има основание за прекратяване на съдебното производство, образувано по отрицателния установителен иск. Частната жалба, с която това прекратяване е постановено е основателна и следва да бъде уважена.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Великотърновски окръжен съд № 644/ 19.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 1473/ 2013 г
ОТМЕНЯ определение на Великотърновски окръжен съд № 644/ 19.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 1473/ 2013 г., с което е потвърдено определение на Великотърновски районен съд по гр.д.№ 2271/ 2013 г. и ВРЪЩА делото на Великотърновски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдия Борис Илиев към определението по ч.гр.д.№ 769/ 2014 г. на Върховен касационен съд, ІV гражданско отделение.
Не са налице основания за отмяна на обжалваното в настоящето производство въззивно определение. По въпроса допустим ли е предявен от длъжника отрицателен установителен иск за същото вземане, за което преди това кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, то съответства на преобладаващата съдебна практика: отрицателният установителен иск е недопустим и производството по него следва да бъде прекратено (определение на ВКС, І т.о. по ч.т.д.№ 867/ 2011 г., определение на ВКС, ІІ т.о. по ч.т.д.№ 131/ 2012 г., определение на ВКС, ІІ т.о. по ч.т.д.№ 764/2011 г.). Тази практика следва да бъде споделена по следните съображения:
Когато са налице визираните в чл.410 или чл.417 ГПК предпоставки, кредиторът може да избере как да потърси съдебна защита на правото си: дали по общия исков ред или по реда на заповедното производство. Извънсъдебното оспорване на задължението по действащата нормативна уредба е правно- ирелевантно. Законът не поставя изискване вземането да е безспорно, поради това позоваването на съображения за наличие на правен спор, като основание за изключване на възможността да се иска издаване на заповед за изпълнение, не може да е аргумент за недопустимост кредиторът да избере този ред на защита. Такава процесуална пречка може да бъде обоснована само когато отрицателният установителен иск е предявен преди да бъде подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение. В случай, че заявлението е подадено, длъжникът може да подаде възражение по чл.414 ГПК и това гарантира защитата на интереса му, защото в този случай заповедта за изпълнение не влиза в сила (чл.416 пр.1 ГПК). Кредиторът е длъжен да прибегне към искова защита на правото си, иначе законът постановява обезсилване на заповедта за изпълнение (чл.415 ал.2 ГПК). Ако кредиторът не предяви иск за установяване на вземането, правата на длъжника са защитени, защото заповедта се обезсилва. Ако кредиторът предяви иска в законния срок, длъжникът може да изчерпи всички възражения, на които основава липсата на задължение, в производството по положителния установителен иск. В този случай производството по отрицателния установителен иск става безпредметно, тъй като предметът на двете дела е един и същ: спорното материално право, за което е поискано издаване на заповед за изпълнение, съответно за което е предявен иск за несъществуването му.
Ако длъжникът не възрази срещу заповедта за изпълнение, тя влиза в сила. В този случай длъжникът не може да предяви иск за несъществуване на вземането въз основа на обстоятелства, които са съществували към момента на изтичане на срока за възражение (арг. от чл.424 ал.1 ГПК). Законът не предвижда като процесуална пречка за влизане в сила на заповедта фактът на предявяване между момента на издаването й и този на влизането й в сила на отрицателен установителен иск за същото вземане. Съгласно чл.416 пр.1 ГПК, такава пречка е само подаденото възражение по чл.414 ГПК. Възприетото в настоящето определение становище е логически обосновимо, само ако на отрицателния установителен иск, макар предявен не пред заповедния съд, бъде придадено значението на възражение по чл.414 ГПК. Но тогава съдът и страните в заповедното производство ще бъдат изправени пред други противоречия, непреодолими при действащата правна уредба. Приравни ли се отрицателният установителен иск към възражение по чл.414 ГПК, това означава, че възниква задължението на кредитора да предяви положителен установителен иск за вземането, за което е издадена заповедта. Този иск се счита заведен от момента на подаване на заявлението – чл.422 ал.1 ГПК. И в този случай отрицателният установителен иск (защото е предявен след подаване на заявлението) би се оказал по-късно заведен и производството по него – подлежащо на прекратяване съгласно чл.126 ал.1 ГПК. Изключването на този извод е възможно, само ако се приеме, че фикцията на чл.422 ал. 1 ГПК в тази хипотеза не се прилага. Освен, че за такова тълкуване няма законова опора, ако бъде възприето, то също ще изправи съдът и страните пред непреодолими при действащата нормативна уредба противоречия. Логиката е следната:
Недобросъвестният длъжник, след като получи препис от заповедта за изпълнение, вместо възражение по чл.414 ГПК, може да предяви отрицателен установителен иск за същото вземане, за което е издадена заповедта. Според възприетото в определението становище, този иск има значение на възражение по чл.414 ГПК и заповедта не влиза в сила (няма друго нормативно основание да се отклони влизането в сила на заповедта, освен фингираното приравняване на иска на възражение по чл.414 ГПК). Но тази заповед не е обезсилена – следователно заповедният съд трябва да укаже на кредитора да предяви положителен установителен иск по чл.415 ал.1 ГПК. Законът не дава на съда право на преценка дали да даде такива указания, или не – съдът е длъжен да процедира като при подадено възражение, щом отрицателният установителен иск е приравнен на такова. След като получи указанията, кредиторът е длъжен да предяви иска, иначе следва обезсилване на заповедта. Фикцията по чл.422 ал.1 ГПК не се прилага (според възприетото в обжалваното определение). Тогава сезираният с положителния установителен иск съд ще е длъжен да прекрати производството по него (защото за същото вземане преди това е предявен отрицателен установителен иск от длъжника и важи правилото на чл.126 ал.1 ГПК) и като краен резултат пак ще се стигне до обезсилване на заповедта за изпълнение. Това тълкуване би било в противоречие с принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права, защото получилият препис от заповедта за изпълнение длъжник ще може едностранно да лиши кредитора от възможност за защита. Вместо възражение, той ще предяви отрицателен установителен иск и дори впоследствие този иск да бъде отхвърлен, производството по положителния установителен иск на заявителя вече ще е прекратено. Кредиторът ще е загубил разноските по заповедното производство и възможността да се снабди с изпълнителен лист. Само поради това, че длъжникът недобросъвестно е упражнил процесуални права, кредиторът ще трябва да предяви нов иск – осъдителен – за да може да се снабди с изпълнително основание за принудително осъществяване на правото си.
Не може да има хипотеза, при която съдът да бъде задължен да даде защита на злоупотреба с право и не може да бъде подкрепено тълкуване на закона, влизащо в разрез с този принцип. Поради това следва да се приеме за недопустим иск за установяване на несъществуване на вземане, за което е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение.
В настоящия случай кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на 26.06.2013 г., на 01.07.2013 г. заповедта е издадена, а длъжникът е предявил отрицателен установителен иск на 09.07.2013 г. Този иск е недопустим и правилно въззивният съд е приел, че производството по него подлежи на прекратяване.
Съдия:
|