РЕШЕНИЕ № 100 гр. София, 09.03.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осми декември две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря: Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Галина Стоянова изслуша докладваното от съдия Мария Митева н. дело № 904/2022 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на подс. Г. Х. Г., на адв. П. К., защитник на подс. Г., и на адв. С. В., защитник на подс. Г., срещу решение № 260005/26.08.2022 г. по ВНОХД № 124/2021 г. по описа на Апелативния съд – Пловдив, втори наказателен състав. В касационната жалба на адв. П. К. се излагат аргументи за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, тъй като са допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно е приложен законът и наложеното наказание е явно несправедливо. По отношение на допуснатите от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения се сочи, че при постановяване на обжалваното решение Апелативният съд – Пловдив е допуснал съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, изразяващи се в превратен, едностранчив, непълен, неточен и незадълбочен анализ на доказателствената съвкупност по делото, което е довело до нарушаване на правото на защита на подсъдимите. Решаващият съдебен състав не е спазил задълженията си за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и не е взел всички мерки за разкриване на обективната истина, а отклонението от основните принципи на наказателния процес, закрепени в посочените норми от НПК, винаги представлява съществено процесуално нарушение. Изтъква се, че въззивният съд не е обсъдил подробно всички възражения на защитата, като не е дал убедителен отговор на изложените от тях съображения. Сочи се, че въззивната инстанция е приела, че в конкретния случай се касае за довършено престъпление по смисъла на чл. 253, ал. 7 вр. ал. 5 вр. ал. 4 вр. ал. 2, предл. 2-ро, 3-то и 4-то вр. ал. 1 от НК, без да обсъди поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и без да ги анализира. Подчертава се, че изложените от съда мотиви в тази насока, обосноваващи извода за довършено престъпление, са от една страна противоречиви, а от друга – взаимно изключващи се. Акцентира се и на това, че съставът на съда приема, че подсъдимите са осъществили три проявни форми на изпълнителното деяние на престъплението „изпиране на пари”, а именно получаване, държане и опит за ползване на предмета на престъплението. В мотивите си въззивната инстанция приема, че получаването на сумата в размер на 986 620 евро с левова равностойност 1 929 660.99 лв. по банкова сметка на търговското дружество /фирма/ е елемент от състава на престъплението „изпиране на пари" по чл. 253 от НК, но в същото време във възприетата от съда фактическа обстановка, при описанието на предикатното престъпление, се посочва, че получаването на тази сума е резултат от осъществената измама в /държава/ и е елемент от състава именно на това първично деяние. Според защитата въззивният съд не е направил ясно и категорично разграничение между първична и вторична престъпна дейност и между отделните проявни форми на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 253 от НК. Изтъква се, че въззивната инстанция не е изследвала въпроса за липсата на действия на разпореждане от страна на подсъдимите с придобитото вследствие на предикатното престъпление измама имущество. Сочи се, че самото съставяне на платежните нареждания би могло да се разглежда евентуално като приготовление, но не и като опит към извършване на престъпление по смисъла на чл. 253 от НК предвид липсата на започнало осъществяване на изпълнителното деяние. Подчертава се, че периодът, за който е осъден подсъдимият Г. Г. – 03.09.2014 г. – 17.09.2014 г., излиза извън периода на предикатното престъпление и не е изследван въпросът възможно ли е да бъде осъществено пране на пари, преди да бъде извършено първичното престъпление. Така според защитата са нарушени наказателнопроцесуалните норми, които регулират формирането на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали и които гарантират юридическата правилност на формиране на това вътрешно убеждение, предвид което са налице предпоставките на чл. 354, ал. 1, т. 5 вр. ал. 3, т. 2 вр. ал. 5, изр. 1 от НПК за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. По отношение на допуснатото нарушение на материалния закон се развиват доводи, че допуснатите съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неправилна и непълна оценка на доказателствата по делото, препятстват възможността за проверка относно спазването на материалния закон, която може да се осъществи само в рамките на правилно формирано вътрешно убеждение на инстанциите по същество относно правнозначимите по делото факти. Изтъква се, че неоснователно въззивната инстанция е приела, че не е нарушена забраната за повторно осъждане и наказване на едно и също лице за същото деяние /„ne bis in idem"/. Изложеният за това аргумент на съда е, че не е налице идентичност на фактите и не е налице съществено сходство от обективна и субективна страна на поведението на подсъдимите по отношение на извършената в /държава/ престъпна дейност. Видно от събраните по делото доказателства, е постановено Съдебно решение /присъда/ № 2019/2251 от 08.04.2019 г. на Френскоезичен първоинстанционен съд – Брюксел, 63-ти изправителен сьсгав, което е влязло в сила и с което подсъдимите са признати за виновни и осъдени за извършена измама. Подчертава се, че с въвеждането на нормата на чл. 253 НК законодателят е криминализирал финансовите операции или сделки с имущество, което е придобито чрез престъпление, но обективно не е възможно да съществува абсолютен идентитет между текста, предвиден в белгийския наказателен закон, и този в българския Наказателен кодекс. Сочи се също, че въззивната инстанция е приела, че подсъдимите лица са осъществили три проявни форми на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 253 от НК, а именно получаване, държане и опит за ползване на предмета на престъплението, но този извод съдът е направил, без да отграничи отделните деяния, формиращи престъплението по чл. 253 НК от действията, насочени към осъществяване на предикатното престъпление измама. Подчертава се, че за да бъде признато едно лице за виновно в извършването на престъпление по чл. 253 от НК, е необходимо да бъде доказана по несъмнен и категоричен начин връзката между предмета на престъплението „пране на пари" и първоначалното престъпление. В този смисъл в настоящия случай самото придобиване на имуществото е относимо към предикатното престъпление и не представлява финансова операция или сделка с имущество по смисъла на чл. 253, ал. 1 от НК, тъй като първичното деяние – измамата, е довършено с причиняването на имуществената вреда – с извършване на паричния превод, вследствие на което сумата в размер на 986 620 евро с левова равностойност 1 929 660.99 лв. е постъпила по сметка на /фирма/. Именно наличието на предварителна дейност, незаконна по своя характер, от която са придобити облаги от имуществен характер, е основна фактическа предпоставка за ангажиране на наказателна отговорност на дееца за „пране на пари". Получаването на тази облага не може да бъде едновременно част от състава на предикатното престъпление и от състава на вторичното престъпление. Иначе казано, получаването на сумата е единствено предпоставка за носене на отговорност по чл. 253 от НК при наличието на останалите елементи от състава на престъплението, но не е част от него. Поради това, че в случая липсва основен елемент от трансформирането на придобитото чрез първичната престъпна дейност имущество, а именно извършването на последващи сделки и опериране със средствата, неоснователно двете съдебни инстанции са приели, че е осъществено изпълнителното деяние, и съответно – довършено престъпление. Акцентира се и на това, че наказателната отговорност на подсъдимите лица е ангажирана на основание чл. 253, ал. 5 от НК, която урежда случаите, в които кумулативно са налице следните обстоятелства: средствата или имуществото са в особено големи размери и случаят е особено тежък. Според защитата посочената разпоредба е приложена въпреки че липсват тези елементи от състава на престъплението. Сочи се, че постъпилата по сметката сума би могло да се разглежда като квалифициращ признак на престъплението измама, но не и на изпирането на пари. Подчертава се и че въззивният съд съвсем бланкетно е посочил, че е налице особено тежък случай, изтъквайки като аргументи обществената опасност на дееца и големия размер на получената сума. Развиват се и доводи, че въззивната инстанция е направила неправилна оценка на доказателствената съвкупност, като е приела, че са налице всички елементи от състава на престъплението по чл. 253 от НК и от субективна страна, включително наличието на специална цел у подсъдимите – да прикрият произхода на средствата. Именно признаците от субективна страна, в различните възможни ситуации с опериране със средствата, придобити от първичната престъпна дейност, са от решаващо значение за квалифицирането на определено действие на дееца като такова по „пране на пари". В противен случай би се стигнало до ангажиране на наказателна отговорност на дееца за „пране на пари" във всички хипотези на присвоителни престъпления, след довършването на които деецът е започнал потребяването, своенето или разходването на облагата. А това е недопустимо най-малкото защото не държи сметка за изискването за опериране с облагата с определена насоченост - да се ограничи или затрудни установяването на престъпния й произход и/или на нейния собственик. Защитата изтъква, че ако с инкриминираните действия деецът цели да прикрие престъпния произход на облагата, така че тя да придобие „законност" и „легалност", деянието му следва да се квалифицира като „пране на пари", но когато реализираните от него действия по опериране с облагата са били мотивирани от намерението му за собствено облагодетелстване, то деянието му е насочено срещу собствеността. В този смисъл защитата се позовава на Решение № 131 от 14.09.2016 г. но н. д. №448/2016 г. на Върховния касационен съд, 1-во наказателно отделение, като твърди също, че наличието на користна цел е индикация, че извършеното от подсъдимите деяние е насочено против собствеността. Излагат се и съображения, че съдът неоснователно е отхвърлил наведената в условията на евентуалност теза на защитата, че дори поведението на двамата подсъдими да покрива състава на престъплението по чл. 253 от НК от обективна и субективна страна, то същото не е довършено, а е приключило на стадия на приготовлението. С оглед на изложеното защитата счита, че с обжалваното решение неправилно е приложен материалният закон, като подсъдимият Г. Г. е осъден за извършено престъпление по чл. 253, ал. 7 вр. ал. 5 вр. ал. 4 вр. ал. 2, предл. 2-ро. 3-то, 4-то вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК, по чл. 309, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 308, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. По отношение на явната несправедливост на наложеното наказание се развиват доводи, че както наказанието „лишаване от свобода", така и кумулативно наложеното наказание „глоба" не съответстват на обществената опасност на деянията и на дееца по размер и надхвърлят значително целите на наказанието, установени в чл. 36 от НК. Изтъква се, че при определяне на наказанията както първоинстанционният съд, така и въззивният, не са отчели наличието на смекчаващи вината на подсъдимия обстоятелства. Не е обсъдено, че се касае само за един единствен акт на извършване на деянието и не е отчетено обстоятелството, че от престъплението не са настъпили никакви вреди. Подчертава се, че особено големият размер на предмета на престъплението е отчетен веднъж като квалифициращ признак и втори път като отегчаващо вината обстоятелство. Сочи се, че не е взет предвид и дългият срок на воденото производство, който на самостоятелно основание следва да се приема като смекчаващо вината обстоятелство, като компенсиращ механизъм. В заключение се правят следните искания: да се отмени Решение № 260005/26.08.2022 г. по ВНОХД № 124/2021 г. по описа на Апелативния съд – Пловдив, с което е потвърдена Присъда N 932/10.09.2019 г. по НОХД № 475/2018 г. по описа на Окръжния съд – Стара Загора, с която подсъдимият Г. Х. Г. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 253. ал. 7 вр. ал. 5 вр. ал. 4 вр. ал. 2, предл. 2-ро, 3-то, 4-то вр. ал. 1, вр. чл. 20. ал. 3 и ал. 4 от НК и на основание чл. 24, ал. 1. т. 6 от НПК да се прекрати производството по делото по отношение на подсъдимия Г. Х. Г. поради нарушаване на забраната едно лице да бъде съдено два пъти за едно и също деяние; в условията на евентуалност да се отмени Решение № 260005/26.08.2022 г. по ВНОХД № 124/2021 г. по описа на Апелативния съд – Пловдив, с което е потвърдена Присъда № 32/10.09.2019 г. по НОХД № 475/2018 г. по описа на Окръжния съд – Стара Загора, с която подсъдимият Г. Х. Г. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 253, ал. 7 вр. ал. 5 вр. ал. 4 вр. ал. 2, предл. 2-ро. 3-то, 4-то вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК. и на основание чл. 354, ал. 5, изр. първо от НПК делото да се върне за ново разглеждане на. въззивната инстанция за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения, като на основание чл. 355 от НПК да бъдат дадени задължителни указания относно стадия, от който трябва да започне новото разглеждане на делото и относно отстраняването на допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила; в условията на евентуалност да се отмени Решение № 260005/26.08.2022 г. по ВНОХД №124/2021 г. по описа на Апелативния съд – Пловдив, с което е потвърдена Присъда № 32/10.09.2019 г. по НОХД № 475/2018 г. по описа на Окръжния съд – Стара Загора, с която подсъдимият Г. Х. Г. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 253, ал. 7 вр. ал. 5 вр. ал. 4 вр. ал. 2, предл. 2-ро, 3-то, 4-то вр. ал. 1, вр. чл. 20. ал. 3 и ал. 4 от НК и подсъдимият Г. Х. Г. да бъде оправдан и в условията на евентуалност – да се намали наложеното наказание поради явната му несправедливост. В касационната жалба на адв. С. В., защитник на подс. Г. Г., отново са развиват доводи за допуснати съществени процесуални нарушения и отклонение от принципите по чл. 13 и чл. 14 НПК. Излагат се и съображения, че е нарушен принципът „ne bis in idem”, тъй като въззивният съд не е подложил на задълбочен анализ сходството на престъпленията, за които подсъдимият е осъден в Кралство Белгия и в Р. България, а е „стабилизирал” съдебния си акт единствено с елементите „време” и „място” на извършване на престъплението. Сочи се, че събраните по делото доказателства не позволяват на въззивния съд да направи единствен и безпротиворечив извод, че е налице идентичност на фактите, с оглед на трансграничния елемент при извършване на престъпленията. Изразява се критично отношение към аналитично- оценъчната дейност на съда. Навеждат се и доводи за несъобразяване с практиката на Европейския съд по правата на човека и СЕС. В заключение се прави искане атакуваното съдебно решение да бъде отменено и ВКС да упражни правомощието си по чл. 354 НПК. В касационната лична жалба на подсъдимия и многобройните допълнения към нея отново се развиват съображения за допуснати съществени процесуални нарушения, за накърнено право на защита, за превратно тълкуване на практиката на Европейския съд по правата на човека във връзка с принципа „ne bis in idem”. Подсъдимият Г. Г. прави разбор на практиката на Европейския съд по правата на човека и на СЕС и излага пространни доводи за нарушение на материалния закон. Прави се оплакване и за това, че е нарушен принципът на справедлив съдебен процес, както и че въззивният съд едностранчиво възприема единствено доказателствата в полза на обвинението, но не и тези, които са подкрепа на защитната теза. Развиват се и съображения, че евентуално може да се говори за приготовление по чл. 253 НК, тъй като от материалите по делото е видно, че довършено престъпление „пране на пари” не съществува. Отправена е и молба за преюдициално запитване. В заключение исканията са следните: да се отмени решението или присъдата и да се прекрати или спре наказателното производство; да се отмени присъдата и да се върне делото за ново разглеждане на първата или на втората инстанция или да се върне делото на прокурора; подсъдимият да бъде оправдан по обвинението по чл. 253 НК или да се приспособи наложеното наказание към присъдата постановена в Кралство Белгия, а именно – 20 месеца „лишаване от свобода”. В съдебно заседание подс. Г. Г., редовно призован, не се явява. Защитникът му адв. В. поддържа касационните жалби. Счита, че не е разрешен правилно въпросът за идентичността на фактите между наказателното производство, проведено в Р. България, и това в Кралство Белгия. Изтъква, че твърдението на въззивния съд, че не е налице съвпадение на елементите на престъплението, е декларативно и в тази връзка липсва анализ. Развива и доводи, че са пренебрегнати аргументите на защитата и на самия подсъдим за възможността за приложението на чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК. Отправя искане за отмяна на решението на Апелативния съд – Пловдив и за прекратяване на наказателното производство. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на касационните жалби. Сочи, че Апелативният съд – Пловдив при новото разглеждане на делото е изпълнил указанията на ВКС и е направил подробен анализ на доказателствата, които налагат правния извод, че двамата подсъдими са осъществили състава на престъпление по чл. 253, ал. 7 вр. чл. 20 НК. Излага съображения, че престъплението по чл. 253 НК е едно от най-трудно доказуемите, но в конкретния случай са събрани множество безспорни доказателства в подкрепа на обвинителната теза. Подчертава, че в настоящия казус е налице международен елемент при изпирането на пари, което показва, че престъплението е изключително тежко. Развива доводи, че е неоснователно оплакването, че е нарушен принципът ”ne bis in idem”. Изтъква, че не са налице допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, наложеното наказание не е явно несправедливо, поради което предлага атакуваното решение на въззивния съд да бъде оставено в сила. Подсъдимият Д. Г. не се явява, редовно призован. Адвокат А., защитник на подс. Д. Г. се присъединява към депозираните касационни жалби. Излага съображения, че е нарушен принципът ”ne bis in idem”, както и че обстоятелствата по делото не са изяснени. Отправя искане за отмяна на решението на Апелативния съд – Пловдив и за прекратяване на наказателното производство и алтернативно за отмяна на решението на въззивния съд и за връщане на делото за ново разглеждане поради допуснати съществени процесуални нарушения. Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното. Касационните жалби на подс. Г. и неговите защитници са допустими и разгледани по същество, са частично основателни. С присъда № 32/10.09.2019 г., постановена по НОХД № 475/2018 г. на Окръжния съд – Стара Загора подсъдимият Г. Х. Г. е бил признат за виновен и осъден за следните три престъпления: - за това, че в периода 03.09.2014 г. - 17.09.2014 г. в Стара Загора, като подбудител и помагач в съучастие с неустановено лице и с Д. И. Г. като извършител, е подбудил и подпомогнал Д. И. Г. в качеството му на собственик, управител и представляващ /фирма/, ЕИК[ЕИК] със седалище в Стара Загора, да получи, държи и направи опит да използва парични средства от 986 620 евро с левова равностойност 1 929 660,99 лева, за които към момента на получаването им /към 15.09.2014 г./ е предполагал, че са придобити чрез тежко умишлено престъпление, което не попада в наказателната юрисдикция на Република България – извършена измама в Кралство Белгия с пострадал търговско дружество /фирма/, дан. № ВЕ 0418 956 361 със седалище [населено място], /държава/, за което е образувано досъдебно производство /досие № 2014/094, преписка № 20L2.44574/14 на съдебен следовател – Брюксел, Съдебна служба – Район Брюксел, за престъпление по чл. 496 от Наказателния кодекс на Кралство Белгия, като средствата са в особено големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 253, ал. 7 вр. ал. 5 вр. ал. 4 вр. ал. 2, пр. 2, 3 и 4 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК и чл. 54 от НК му е била наложена кумулативна санкция от десет години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален „строг" режим и глоба в размер на 20 600 /двадесет хиляди и шестстотин/ лева; - за това, че в периода 16.09.2014 г. - 17.09.2014 г. в Стара Загора, като извършител, в съучастие с Д. И. Г. като извършител и неустановено лице, съставил неистински частен документ – договор № ЬВ ВЕ 1276 от 01.09.2014 г. със страни: доставчик /фирма/, ЕИК[ЕИК], със седалище /населено място/, Република България, представлявано от Д. И. Г. и купувач търговско дружество /фирма/, дан. № /номер/ със седалище в /населено място/, /държава/, представлявано от Б. Д., с предмет доставка на влекачи с ремаркета и хладилни контейнери на обща стойност 2 960 000 евро, и на 17.09.2014 г. Д. И. Г. го употребил чрез представяне на заверено копие от същия пред кредитна институция – банка /банка/ - /клон//населено място], /офис/, за да докаже, че съществува правно отношение между /фирма/, ЕИК[ЕИК], със седалище в Република България, /населено място/ и /фирма/, дан. № /номер/ със седалище в /държава/, по силата на което получените на 16.09.2014 г. 986 620 /деветстотин осемдесет и шест хиляди шестстотин и двадесет/ евро по банковата сметка на /фирма/, ЕИК[ЕИК] в /банка/ – I., представляват авансово плащане съгласно т. 3.2 и т. 5 от представения неистински договор, поради което и на основание чл. 309, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК му е било наложено наказание от една година и три месеца лишаване от свобода, което съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б" от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг" режим; - за това, че на 17.09.2014 г. в [населено място], като извършител, в съучастие с неустановено лице, съставил неистински официален документ – нотариална заверка с рег. № 2947 от 16.09.2014 г. на нотариус Х. К. с рег. № /номер/ на Нотариалната камара, район на действие Районен съд [населено място], за нотариално удостоверяване на подписите на Договор № LE ВЕ 1276 от 01.09.2014 г. със страни: /фирма/, ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място], Република България, представлявано от Д. И. Г., и търговско дружество /фирма/, дан. № /номер/ със седалище в /държава/, представлявано от Б. Д., с цел да бъде използван от Д. И. Г. чрез представяне на заверено копие от същия пред кредитна институция – банка /банка/-клон /, [населено място], /офис/, поради което и на основание чл. 308, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК му е било наложено наказание една година и седем месеца лишаване от свобода, което съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б" от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг" режим. На основание чл. 23, ал. 1 от НК на подсъдимия Г. Г. е било наложено едно общо най-тежко наказание измежду горните наказания, а именно кумулативна санкция от десет години и шест месеца лишаване от свобода, което съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б" от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг" режим, както и глоба в размер на 20 600 /двадесет хиляди и шестстотин/ лева. На основание чл. 68, ал. 1 от НК е било активирано и условно наложеното на Г. Г. наказание от две години и десет месеца лишаване от свобода по НОХД № 326/2012 г. на Окръжния съд – Стара Загора, за което е постановено да се изтърпи при първоначален „строг" режим. При условията на чл. 59, ал. 2 вр. ал. 1 от НК от така наложеното на подсъдимия Г. Х. Г. общо най-тежко наказание лишаване от свобода са били приспаднати три дни – задържането за 72 часа. Със съдебния акт подсъдимият Д. И. Г. е бил признат за виновен в извършването също на три престъпления и осъден, както следва: 1. за това, че в периода 03.09.2014 г. – 17.09.2014 г. в [населено място], като извършител, в съучастие с Г. Х. Г. – подбудител и помагач, в качеството си на собственик, управител и представляващ /фирма/, ЕИК[ЕИК] със седалище [населено място], получил, държал и направил опит да използва парични средства – 986 620 евро с левова равностойност 1 929 660,99 лева /към дата 15.09.2014 г./, за които към момента на получаването им предполагал, че са придобити чрез тежко умишлено престъпление, което не попада в наказателната юрисдикция на Република България – извършена измама в /държава/ с пострадал търговско дружество /фирма/, дан. № /номер/ със седалище [населено място], /държава/, за което е образувано досъдебно производство/досие № 2014/094, преписка № 20L2.44574/14 на съдебен следовател – Брюксел, Съдебна служба – Район Брюксел за престъпление по чл. 496 от Наказателния кодекс на Кралство Белгия, като средствата са в особено големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 253, ал. 7 вр. ал. 5 вр. ал. 4 вр. ал. 2, пр. 2, 3 и 4 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК му е била наложена кумулативна санкция от пет години и шест месеца лишаване от свобода, което съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б" от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг" режим, както и глоба в размер на 10 000 /десет хиляди/ лева; 2. за това, че в периода 16.09.2014 г. – 17.09.2014 г. в [населено място], като извършител, в съучастие с Г. Х. Г. като извършител и неустановено лице, съставил неистински частен документ – Договор № ЬВ ВЕ 1276 от 01.09.2014 г. със страни: доставчик /фирма/, ЕИК[ЕИК], със седалище в [населено място], Република България, представлявано от Д. И. Г., и купувач търговско дружество /фирма/, дан. № /номер/ със седалище в [населено място], /държава/, представлявано от Б. Д., с предмет доставка на влекачи с ремаркета и хладилни контейнери на обща стойност 2 960 000 евро, и на 17.09.2014 г. го употребил чрез представяне на заверено копие от същия пред кредитна институция – банка /банка/ [населено място], /офис/, за да докаже, че съществува правно отношение между /фирма/, ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място] и /фирма/, дан. № /номер/ със седалище в [населено място], /държава/, по силата на което получените на 16.09.2014 г. парични средства 986 620 евро по банковата сметка на /фирма/, ЕИК[ЕИК] в /банка/, представляват авансово плащане съгласно т. 3.2 и т. 5 от представения неистински договор, поради което и на основание чл. 309, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК му е наложил наказание от шест месеца лишаване от свобода, което съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б" от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг" режим; 3. за това, че на 17.09.2014 г. в [населено място] съзнателно се е ползвал от неистински официален документ - нотариална заверка с рег. № 2947 от 16.09.2014г. на нотариус Х. К. с рег. /№ / на Нотариалната камара, район на действие Районен съд /населено място/, за нотариално удостоверяване на подписите на Договор № ЬВ ВЕ 1276 от 01.09.2014 г. със страни /фирма/, ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място], Република България, представлявано от Д. И. Г., и търговско дружество /фирма/, дан. № /номер/ със седалище в /държава/, представлявано от Б. Д., чрез представяне на заверено копие от същия пред кредитна институция - банка /банка/ [населено място], /офис/, като от него за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност, поради което и на основание чл. 316 вр. чл. 308, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК му е било наложено наказание девет месеца лишаване от свобода, което съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б" от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг" режим. На основание чл. 23, ал. 1 от НК на подсъдимия Д. Г. е било наложено едно общо най-тежко наказание измежду горните наказания, а именно – кумулативна санкция от пет години и шест месеца лишаване от свобода, които съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б" от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг" режим, както и глоба от 10 000 /десет хиляди/ лева. На основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 от НК му е било определено едно общо най-тежко наказание по НОХД № 306/2016 г. на Окръжния съд – Стара Загора, НОХД № 2284/2016 г. на Районния съд – Стара Загора, НОХД № 239/2016 г. на Районния съд – Нова Загора, НОХД № 494/2016 г. на Районния съд – Нова Загора и по НОХД № 475/2018 г. на Окръжния съд – Стара Загора в размер на пет години и шест месеца лишаване от свобода, което съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б" от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг" режим, както и глоба в размер на 10 000 /десет хиляди/ лева. При условията на чл. 25, ал. 2 вр. ал. 1 от НК от така определеното общо най-тежко наказание лишаване от свобода от пет години и шест месеца е било приспаднато изтърпяното до момента по ЧНД № 3912/2018 г. на Районния съд – Нова Загора, по което са били групирани наказанията по НОХД № 306/2016 г. на Окръжния съд – Стара Загора, НОХД № 2284/2016 г. на Районния съд – Стара Загора, НОХД № 239/2016 г. на Районния съд – Нова Загора и НОХД № 494/2016 г. на Районния съд – Нова Загора. При условията на чл. 59, ал. 2 вр. ал. 1 НК от така определеното общо най-тежко наказание лишаване от свобода са били приспаднати и три дни – задържането за срок 72 часа по настоящото дело. Първоинстанционният съд е взел отношение и относно веществените доказателства по делото. Във връзка с жалбите на подс. Г. Г. и неговите защитници е било образувано първото по ред въззивно производство пред Апелативния съд – Пловдив. С решение № 103 от 21.07.2020 г. по ВНОХД № 644/2019 г. състав на същия е потвърдил изцяло присъда № 32/10.09.2019 г. по НОХД № 475/2018 г. на Окръжния съд – Стара Загора. Това решение е било атакувано по касационен ред от подс. Г. Х. Г. /лично/ и от защитника му адв. С. В.. С решение № 7 от 26.02.2021 г. по н. д. № 891/2020 г. на ВКС, II н. о. касационният съд е отменил решение № 103 от 21.07.2022 г. по ВНОХД № 644/2019 г. на Апелативния съд – Пловдив в частта му, в която е била потвърдена присъдата на Окръжния съд – Стара Загора, с която подс. Г. Х. Г. и Д. И. Г. са били признати за виновни и осъдени за престъпление по чл. 253 НК и произтичащите от това последици по чл. 23 и 25 НК. Делото е било върнато за ново разглеждане в тази част от друг състав на въззивната инстанция от стадия на съдебното заседание. След отмяната на атакуваното решение и връщането на делото за ново разглеждане е образувано ВНОХД № 124/2021 г. по описа на Апелативния съд – Пловдив. С решение № 260005/26.08.22 г. по ВНОХД № 124/21 г. на Апелативния съд – Пловдив, втори наказателен състав, присъда № 32 от 10.09.2019 г., постановена по НОХД № 475 по описа за 2018 година от Окръжния съд – Стара Загора, е била потвърдена в подлежалата на контрол част, с която подсъдимите Г. Х. Г. и Д. И. Г. са признати за виновни и осъдени за престъпление по чл. 253 НК и произтичащите от това последици чл. 23 и чл. 25 НК. Касационното производство е второ по ред и Върховният касационен съд констатира, че указанията, дадени при предходното разглеждане на делото по касационен ред, са изпълнени частично и някои от допуснатите съществени процесуални нарушения, които подробно са обсъдени от предходния състав на ВКС и във връзка с които са били дадени задължителни указания, не са били отстранени. С оглед на това са основателни възраженията, залегнали в касационните жалби за допуснати съществени процесуални нарушения при новото разглеждане на делото от въззивния съд. В изпълнение на указанията на ВКС Апелативният съд – Пловдив е провел допълнително въззивно съдебно следствие и е изискал множество писмени доказателствени източници, относими към предмета на делото. Независимо от това обаче касационната инстанция констатира, че въззивният съд отново е пренебрегнал задълженията си за всестранно, пълно и обективно изясняване на всички обстоятелства по делото в съответствие с чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК и не е извършил комплексна и задълбочена оценка на доказателствените материали. Внимателният прочит на мотивите към решението показва, че аналитичната дейност на въззивния съд е непълноценна и доказателствените материали по делото са анализирани и оценени повърхностно, като не всички са били съпоставени помежду им с нужното внимание и задълбоченост. Това препятства възможността за проверка относно спазването на материалния закон, която може да се осъществи само в рамките на правилно формирано вътрешно убеждение на инстанциите по същество относно правно значимите по делото факти. Въззивната инстанция се е задоволила с това да препише основните части от присъдата на белгийския съд, след което пространно е цитирала практика на Съда по правата на човека и на СЕС. Действително цитираните от въззивния съд решения на посочените по-горе международни институции са пряко свързани с принципа „ne bis in idem”, но те не са съотнесени към конкретиката на настоящия казус и не са обвързани с окончателния му извод за неприложимост на принципа „ne bis in idem”. Липсва и реална и всеобхватна съпоставка между установената фактология по конкретното дело пред българския съд и фактологията и правните квалификации, възприети от белгийския съд, и престъпленията, за които подсъдимите Г. Г. и Д. Г. са били осъдени в Кралство Белгия. Всъщност изявлението на Апелативния съд – Пловдив във връзка с неприложимостта на принципа „ne bis in idem” в настоящия казус е декларативно, като съдът с две изречения е отбелязал, че между българското дело и присъдата на белгийския съд съществуват известни прилики, но има и някои разлики. Какви точно са съответствията между двете осъждания и какви точно са разликите не е обсъдено по задоволителен начин, така че да се изпълни процесуалния стандарт. След като съдът подложи на задълбочен и прецизен анализ фактическите обстоятелства по българското и белгийското дело, по които двамата подсъдими са били осъдени и отговори убедително на въпроса приложим ли е принципът „ne bis in idem”, т.е. налице ли е ”идентичност на деянието като съвкупност от неразривно свързани помежду си във времето и пространството съществено значими факти, независимо от правната квалификация на деянието като цяло, тогава следва да съобрази и решението по дело № С – 129/2014 г. на Съда на Европейския съюз /делото „S.”/, което внася ограничения в принципа „ne bis in idem”, а именно възможността да се води наказателно производство против лице, осъдено в друга държава за същото деяние при бездействие на осъдилата го държава да изпълни наказанието. Нужно е въззивният съд, който очевидно добре познава решенията на СЕС и на Европейския съд по правата на човека, да съотнесе тази практика с нужното внимание към конкретния казус. Важно е да се отбележи, че в рамките на Европейския съюз принципът „ne bis in idem” е утвърден с приемането на разпоредбата на чл. 54 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген /КПСШ/ от 14.071985 г., според която „лице, което е осъдено в една договаряща страна, не може да бъде преследвано за същите деяния в друга договаряща страна, при условие че когато лицето е осъдено, санкцията е изпълнена или е в процес на изпълнение, или не може да се изпълни по силата на законите на договарящата страна, в която е произнесена”, т.е. допустимостта на повторното наказателно производство е определена от „условие за изпълнение”. Нормата на чл. 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз, която има задължителна правна сила за Р. България с подписването на Договора от Лисабон – 13.12.2007 г., в сила от 01.12.2009 г., също предвижда, че никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона. Различието между двете разпоредби е, че втората не съдържа допълнително условие за изпълнение на наложената санкция или пък тя да е в процес на изпълнение, или пък да не може да бъде изпълнена в страната, в която е произнесена. Колизията между цитираните по-горе прани норми е разрешена в практиката на СЕС, като от особено значение е решението по делото „S.”. След това е необходимо особено прецизно и задълбочено да се направи съпоставка на престъпните състави по чл. 253, ал. 1 НК и по чл. 253, ал. 2 НК, да се изследват изпълнителните деяния, в контекста на повдигнатите на двамата подсъдими обвинения. Както е известно, „изпирането на пари” има два престъпни състава по чл. 253, ал. 1 НК и по чл. 253, ал. 2 НК, които съдържат някои общи и някои различни признаци. Общите признаци са свързани с вида и характера на предикатната дейност, с имуществения предмет и причинната връзка между тях, както и с признаците на субективната страна и субекта. Различни са формите на изпълнителното деяние и признаците относно престъпния резултат. За съставомерността по чл. 253, ал. 1 и ал. 2 НК е без значение как се е развило наказателното правоотношение, породено от предхождащото го – първоначална престъпна проява, и дали е осъществено наказателно преследване въобще. Няма изискване престъплението, чрез което преди това е придобито имуществото, да е престъпление от определен вид – достатъчно е то да покрива обективните признаци на престъпен състав по Наказателния кодекс. С обособения втори основен престъпен състав по чл. 253, ал. 2 НК се наказва този, който придобие, получи, държи, използва, преобразува или спомогне по какъвто и да е начин за преобразуването на имущество, за което знае или предполага, към момента на получаването му, че е придобито чрез престъпление или друго общественоопасно деяние. Въз основа на задълбочен и пълноценен анализ и оценка на доказателствените източници и възприетата по делото фактология следва да се отговори на въпроса дали в конкретния случай е налице довършено престъпление или са касае за опит, тъй като в тази насока мотивите на въззивната инстанция са до известна степен вътрешно противоречиви, каквито възражения се съдържат и в касационните жалби на защитата. В мотивите си въззивната инстанция приема, че получаването на сумата в размер на 986 620 евро с левова равностойност 1 929 660.99 лв. по банкова сметка на търговското дружество /фирма/ е елемент от състава на престъплението „изпиране на пари" по чл. 253 от НК, но в същото време във възприетата от съда фактическа обстановка, при описанието на предикатното престъпление, се посочва, че получаването на тази сума е резултат от осъществената измама в /държава/ и е елемент от състава именно на това първично престъпление. Така въззивната инстанция не е направила ясно и категорично разграничение между първична и вторична престъпна дейност и между отделните проявни форми на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 253 от НК. На възраженията на защитата в тази насока не е отговорено убедително. Относно квалифициращия признак „особено тежък случай” въззивният съд също не е защитил тезата си според законовия стандарт. Нужно е да се изложат задълбочени съображения защо според решаващия съд този квалифициращ признак е налице, извън признака „особено големи размери”. Във връзка с изпълнението на процедурата по чл. 463 НПК, каквито съображения се навеждат в жалбата на подсъдимия и допълненията към нея, касационният съд е взел отношение при предходното разглеждане на делото по касационен ред. Отново следва да се отбележи, че тази процедура предвижда не само признаване, но и изпълнение на присъдата на чуждия съд. Ясно е, че българското законодателство забранява изпълнението на непризната по съответния ред чужда присъда, но не и зачитането на нейните вторични правни последици. И докато по реда на чл. 463 и сл. от НПК се признават присъди на чуждестранен съд, с цел да бъдат изпълнени в България, то когато не става въпрос за изпълнението им, а за зачитане на правните последици на чуждестранната присъда, редът по чл. 463 и сл. от НПК е неприложим. От друга страна, разпоредбата на чл. 8, ал. 2 НПК синхронизира законодателството ни с Рамково решение 2008/675/ПВР на Съвета от 24 юли 2008 година за вземане предвид присъдите, постановени в държавите членки на Европейския съюз в хода на новообразувани наказателни производства, и е относим към вземане предвид на присъди срещу същото лице, но за други деяния, постановени в различни държави (чл. З, параграф 1) – например с оглед приложението на чл. 23, чл. 25 НК. Следователно тези две законови разпоредби нямат пряко отношение към обсъжданите по настоящето дело въпроси относно приложението на принципа "пе bis in idem" и разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 6 НК. В заключение Върховният касационен съд намира, че избраният подход от Апелативния съд – Пловдив не покрива изискванията на закона за съдържанието и качеството на съдебния акт, в който съдът следва да изрази вътрешното си убеждение, почиващо на доказателствата по делото и на закона. Поначало инстанционните съдилища дължат прецизно обсъждане на събраните по делото доказателства и доказателствени средства, съпоставянето им по между им, както и пълноценно обсъждане на наличните противоречия в показанията на свидетелите, но единствено според действителното им съдържание и информативност. В обобщение, посочените нарушения в процесуалната дейност на съда са довели до опорочаване на процеса, което налага ВКС да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК – да отмени частично атакувания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на съда. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да отстрани посочените недостатъци, като обсъди всички събрани по делото доказателства и доказателствени средства, да изложи ясни съображения по приетите от него факти и тяхната правна оценка. Атакуваното въззивно решение е постановено в нарушение на чл. 13, ал. 1, чл. 14, чл. 15 и чл. 107, ал. 5 НПК. В настоящия казус въззивният съд не е взел нужните мерки и не е положил достатъчно усилия за разкриване на обективната истина по делото, а това рефлектира и върху формирането на вътрешното му убеждение, защото то в конкретния случай не почива на обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелства по делото и не е взето съобразно закона. Така се налага и изводът, че при допуснатите съществени процесуални нарушения, атакуваното решение на Апелативен съд – Пловдив следва да бъде отменено частично относно деянието по чл. 253 НК и в частта за последиците, произтичащи от това – приложението на чл. 23 и 25 НК, и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Обжалването на въззивното решение от подс. Г. Г. ще има своите процесуални последици и спрямо подс. Д. Г., въпреки че той не е упражнил правото си на касационна жалба. С оглед на това, че с касационната жалба подс. Г. Г. обжалва произнасянето на въззивния съд единствено относно обвинението по чл. 253 НК, то в светлината на ТР № 5/18 г. на ОСНК, касационната инстанция приема, че неатакуваната част на решението – относно деянията по чл. 309 вр. чл. 20 НК за двамата подсъдими, по чл. 308 НК – за подс. Г. Г., и по чл. 316 НК за подс. Д. Г., има самостоятелно значение и не зависи от частта на съдебния акт досежно деянието по чл. 253 НК. Тава е така, защото съгласно чл. 327, ал. 2 НПК касационната инстанция отменя или изменя присъдата/решението и по отношение на необжалвалите подсъдими, ако основанията за това е в тяхна полза. Евентуалното установяване на приложимостта на принципа „ne bis in idem”, би било в полза и на необжалвалия подсъдим. Изводите на въззивната инстанция при новото разглеждане на делото, независимо какви ще са те, ще имат самостоятелно значение на фона на останалата престъпна деятелност на двамата подсъдими, а това прави възможно разглеждането им отделно. И при второто разглеждане на делото по касационен ред Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за иницииране на процедура по глава 37 НПК /преюдициални запитвания/. Това е така, тъй като не се констатира необходимост от тълкуване на разпоредби от правото на Европейския съюз в областта на сътрудничеството по наказателни дела. Поначало тълкуването е свързано с преодоляване на неясноти или противоречия при прилагане на законодателството на Европейския съюз, а такива предпоставки в случая не се установяват. Предвид на изложените съображения касационната инстанция намира за частично основателни възраженията, залегнали в касационните жалби. Ето защо се налага и изводът, че при допуснатите съществени процесуални нарушения, атакуваното решение на Апелативния съд – Пловдив следва да бъде отменено частично и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. С оглед на съображенията изложени по-горе и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т. 5 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 260005 от 26.08.2022 г., постановено по ВНОХД № 124/2021 г. по описа на Апелативния съд – Пловдив в частта, с която е потвърдена присъдата на Окръжния съд – Стара Загора, с която подсъдимите Г. Х. Г. и Д. И. Г. са признати за виновни и осъдени за престъпление по чл. 253 НК и произтичащите от това последици – чл. 23, 25 НК. ВРЪЩА делото за ново разглеждане в тази част от друг състав на въззивната инстанция от стадия на съдебното заседание. В останалата част решението е ВЛЯЗЛО В СИЛА. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.