Р Е Ш Е Н И Е № 234 гр. София, 07 юли 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ :ЕЛЕНА АВДЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при участието на секретаря КРИСТИНА ПАВЛОВА и на прокурора ИВАЙЛО СИМОВ изслуша докладваното от съдия Кънчева касационно дело № 665 по описа за 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. Д. Т. срещу решение № 27/ 26.02.2015 г. по внохд № 463/2014 г. на Пловдивския апелативен съд. С оплаквания по трите касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК жалбоподателят претендира да бъде оправдан, да се намали размера на наложените му наказания или делото да се върне за ново разглеждане. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура и повереникът на частния обвинител А. И. Т. изразяват становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение, установи следното: С присъда № 78/ 14.10.2014 г. по нохд № 1382/ 2013 г. Пловдивският окръжен съд признал подсъдимия И. Т. за виновен в това, че на 08.06.2012 г. на АМ „Тракия”, при управление на влекач „Р. П.” с полуремарке нарушил правилата за движение по чл.20 ал.1 и чл. 123 ал.1 т.2 б.Б от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на Д. Т., като деецът избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл.343, ал.3, б.Б, във вр. ал.1 б.В и чл. 55 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода. Оправдал го по обвинението за допуснати нарушения на чл.5 ал.1 т.1, чл. 20 ал.2 и чл. 123 ал.1 т.2, б.А от ЗДП. Отложил изтърпяването на наказанието по реда на чл. 66 ал.1 от НК за срок от три години. На осн. чл. 343г от НК лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от една година и три месеца. С атакуваното решение Пловдивският апелативен съд потвърдил изцяло присъдата. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения е изцяло бланкетно. В жалбата се сочи, че съдът обстойно е обсъдил доказателствата по делото, но не ги е изследвал обективно, всестранно и пълно, поради което не е разкрил обективната истина по делото. Твърди се, че съдът не е изпълнил задълженията си по чл.13, чл.14 и чл. 107 ал.5 от НПК, но не е развит нито един конкретен довод за това кои доказателствени източници не са обсъдени, кои са пренебрегнати или са оценени превратно, в разрез с действителното им съдържание. Не е посочено и кои приети от съда факти се оспорват от касатора. В съдебно заседание, защитата на подсъдимия заявява, че не поддържа оплакването по това касационно основание и не оспорва приетата фактическа обстановка, поради което Върховният касационен съд не дължи произнасяне по него. Оплакването за неправилно приложение на закона се мотивира със съображения, че деянието е несъставомерно по смисъла на чл.15 от НК. Подсъдимият не е бил длъжен и не е могъл да предвиди движението на пострадалата в скоростната лента на магистрала „Тракия”, той се е движил правомерно, ударът е настъпил в опасната зона за спиране на камиона. Изложени са и доводи, че подсъдимият не е длъжен да предприема спасителна маневра. Върховният касационен съд намира оплакването за основателно. Съдът е приел от фактическа страна, че подс. Т. е управлявал МПС на АМ „Тракия” със скорост от 90 км.ч., на къси светлини, в тъмната част от денонощието. Движил се е в крайната лява лента за движение, в левия край на която и в същата посока се е движила и пострадалата Т., бутайки с лявата си ръка детската количка. Т. и детската количка били трудно различими обекти /поради липсата на светлоотразителни елементи в облеклото на жената и по количката/, поради което са били непредвидимо препятствие на пътя. Разстоянието на видимост пред превозното средство е било 108.12 м., а опасната зона за спиране - 116.81 м. Подсъдимият възприел пешеходката, намалил скоростта и отклонил камиона вдясно, но въпреки това настъпил удар, довел до смъртта на Т.. Въз основа на заключението на експертизата съдът приел, че във всички случаи – дори при използване на пълните спирачни възможности на автомобила- ударът между превозното средство и пострадалата е бил непредотвратим, т.к тя попада в опасната зона за спиране. Дори остатъчната скорост на превозното средство да е била по-ниска, вредоносния резултат би бил същия, защото основно значение за тежестта на уврежданията и за настъпването на смъртта на пострадалата има масата на камиона- 10 тона. Предвид на тези факти, съдът е заключил, че подсъдимият е могъл да предотврати удара само ако е отклонил превозното средство в дясно, веднага след като е възприел пострадалата като опасност на пътя, използвайки органите за управление. Като не е извършил тази спасителна маневра, той е нарушил разпоредбата на чл. 20 ал.1 от ЗДП, поради което следва да носи наказателна отговорност. Прието е нарушение и на чл. 123 ал.1 т.2 б.Б от ЗДП, тъй като подсъдимият е избягал от местопроизшествието. Касационният състав намира това разбиране за неправилно. Бланкетните материално правни норми се попълват със съдържанието на специалното законодателство, нарушението на което е в причинна връзка с вредоносните последици. По настоящото дело подсъдимият е обвинен за допуснати нарушения по чл.20 ал.1 и чл. 123 ал.1 т.2 б.Б от ЗДП, като за останалите нарушения, инкриминирани с обвинителния акт / по чл.5 ал.1 т.1, чл.20 ал.2 и чл. 123 ал.1 т.2 б.А от ЗДП/ е оправдан от първоинстанционния съд и в тази част присъдата не е протестирана от частното и държавно обвинение. Очевидно е, че разпоредбата на чл. 123 ал.1 т.2 б.Б от ЗДП няма и не може да има отношение към съставомерността на деянието, защото тя не регламентира дължимо поведение на водача при управление на превозното средство, което да е в причинна връзка с резултата, а му вменява задължения след настъпване на пътнотранспортното произшествие. Бягството от местопроизшествието е факт от обективната действителност, който води до по-тежка наказуемост, но няма отношение към обективните признаци на самото деяние. Върховният касационен съд намира, че установените по делото факти относно механизма на ПТП не сочат на допуснато нарушение на правилата за движение по чл.20 ал.1 от ЗДП. Тази разпоредба от специалния закон изисква от водача да следи непрекъснато пътната обстановка и да борави с органите за управление на превозното средство по начин, осигуряващ правомерното му движение. Отсъствието на постоянно упражняван контрол върху автомобила е самостоятелно нарушение на правилата за движение и може да бъде осъществено само, доколкото не е налице нарушение на режима на скоростта. Изгубването на контрол може да се дължи на заспиване на водача, отклоняване на вниманието му, разсейването му, в резултат на което превозното средство се отклонява от праволинейното си движение, опасно се скъсява дистанцията с движещо се странично или пред него превозно средство и т.н. Това правило за движение обаче не създава задължения за водача да извършва спасителна маневра. Съдебната практика, включително практиката на ВКС трайно приема, че при възникнала опасност за движението водачът на МПС има единствено задължение да намали скоростта или да спре. Той няма задължение да завива наляво или надясно с оглед избягване на аварийната ситуация, както е приела въззивната инстанция. Поначало т.нар. „спасителна маневра” е неправомерна, защото всяко внезапно отклонение на автомобила от праволинейното му движение може да създаде рискова, конфликтна ситуация, застрашаваща останалите участници в движението. Водачът на МПС може да извърши спасителна маневра, но няма да носи наказателна отговорност само ако се е намирал в състояние на крайна необходимост по чл. 13 ал.1 от НК, т.е възникналата опасност не може да се предотврати по начините, предвидени в чл.20 ал.2 от ЗДП и не е допуснал причиняване смърт или увреждане на хора /ТР № 106/ 31.10.1983 г. ОСНК/. Законът обаче не го задължава да направи това, защото изрично е регламентирал в чл.20 ал.2 дължимото поведение при възникване на опасност- да намали скоростта или да спре. Когато водачът на превозното средство е допуснал нарушения в режима на скоростта /движи се с несъобразена или превишена скорост/ или при възникване на опасност на пътя не е предприел незабавно мерки за задействане на спирачния механизъм и настъпят вредоносните последици, той ще носи отговорност за извършено престъпление по транспорта. Когато обаче увредено лице, не по вина на дееца, попада в опасната зона за спиране на автомобила и ударът е непредотвратим той не носи наказателна отговорност, защото не е бил длъжен и не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. В случая, съобразно приетите от решаващата инстанция факти и с оглед инкриминираните нарушения на правилата за движение, може да се направи единственият извод, че подсъдимият е управлявал превозното средство правомерно, не е допуснал нарушения в режима на скоростта и не е успял да предотврати удара, защото пострадалата е попаднала в опасната зона за спиране. Налице е случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК и подсъдимият следва да бъде оправдан поради липса на виновно поведение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, на основание чл. 354 ал.1 т.2, вр. чл.24 ал.1 т.1 от НПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 27/ 26.02.2015 г. по внохд № 463/2014 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 78/ 14.10.2014 г. по нохд № 1382/ 2013 г. на Пловдивския окръжен съд и ОПРАВДАВА подсъдимия И. Д. Т. по обвинението за извършено престъпление по чл.343 ал.3, вр. ал.1 б.В от НК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: