Ключови фрази


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 341

гр. София, 25.07.2022 год.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4579 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Т. Н. Н., чрез особения й представител адв. Г. Т. от [населено място], обжалва въззивното решение № 1086 от 17.06.2021 год. по гр. д. № 1758/2020 год. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 30.05.2018 год., изменено с определение от 13.09.2018 год. по реда на чл. 248 ГПК, поправено с решение от 20.03.2019 год., последното поправено с друго решение от 24.07.2019 год., по гр. д. № 10762/2016 год. на Варненския районен съд в частите, с които:
- e постановено изнасянето на публична продан на делбените имоти: лозе с площ 896 кв. м., в землището на [населено място], р-н „А.“,[жк], местност Б.-Ю., представляващо поземлен имот с идентификатор **** по кадастралната карта, ведно с еднофамилна вилна сграда с идентификатор **** и селскостопанска сграда с идентификатор *** и апартамент № 10, находящ се в [населено място], [улица], в сградата на етажната собственост „М. с.“ , вх. „А“, ет. 5, със застроена площ 83.87 кв. м., подробно описан и представляващ обект с идентификатор № ** по кадастралната карта, заедно с изба № 3, вх. „А“, с площ 11.12 кв. м. и принадлежащите му 2.49661 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху припадащата се на етажната собственост част от държавно място, цялото с площ 7 860 кв. м. от кв. 146 по плана на 4-ти подрайон на [населено място], при посочените граници, при начална цена, определена от съдебния изпълнител, като получената при продажбата сума се разпредели между двете съделителки при равни квоти.
- е отхвърлен предявеният от Т. Н. Н. срещу В. Н. А. иск за заплащане на сумата 38 400 лв., представляваща сума, с която се е увеличило наследството поради полаганите от Т. Н. грижи за наследодателите в периода от 2005 год. до 2010 год., на основание чл. 12, ал. 2 ЗН
- е отхвърлен иска на Т. Н. Н. срещу В. Н. А. за заплащане на сумата от 3 600 лв., представляваща следващата й се съразмерно на квотата й в съсобствеността сума от получените от В. А. добиви под формата на граждански плодове /наеми/ за периода от 1.06.2012 год. до 30.06.2015 год. от съсобствения апартамент № 10, на основание чл. 30, ал. 3 ЗС.
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното и в частите му, имащи характер на определения, с които на основание чл. 344, ал. 2 ГПК са присъдени месечни суми съответно в размери 100 лв. и 30 лв., дължими срещу ползването на съответните части на делбените имоти от двете съделителки, както следва: Т. Н. е осъдена да плаща на В. А. за ползването на апартамента сума от 100 лв. месечно, а последната да й плаща за ползването на вилния имот сума в размер на 30 лв. месечно, като привременни мерки до окончателното извършване на делбата.
Касаторката Т. Н. обжалва въззивното решение изцяло, като поддържа оплаквания за неправилността му поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска същото да се отмени и делото се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав за извършване на съдопроизводствените действия по събиране на доказателства.
В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос: Заболяването на адвоката и на страната не са ли основания за отлагане на производството за друга дата за събиране на допуснатите доказателства или това е без значение щом съдът е определил, че това заседание е последно, с твърдение за допуснати нарушения на т. 7 от ТР № 1 от 4.01.2000 год. на ОСГК на ВКС и т. 9 на ТР № 1 от 17.07.2001 год. по гр. д. № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС. Поддържа още, че разрешението в обжалваното въззивно решение по въпроса относно предпоставката по чл. 349, ал. 2 ГПК страната да е живяла в наследствения имот към откриване на наследството, като трайно фактическо състояние, продължило във времево отношение, като изводът не трябва да почива на предположение, противоречи на т. 9 от ТР № 1/ 19.05.2004 год. на ОСГК на ВКС, като съдът не е направил преценката, че делбеният имот е предмет на две наследства в момента на откриването на всяко от тях.
Касаторката се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, като обосновава този порок с необосноваността на направените изводи на съда от доказателствата по делото, респ. неизясняване на делото от фактическа страна въпреки задължението на съда да го стори – чл. 12 и чл. 235 ГПК.
Поставен е и въпросът относно приложения способ на делбата – публична продан в хипотезата, когато делбените имоти и съделителите са еднакъв брой, като счита, че е налице противоречие с т. 5 на ППВС № 7/1973 год., съгласно което публичната продан на имотите не е единствен способ за извършване на делбата.
Съделителката В. Н. А., чрез адв. М. Н. от АК-В., в представения писмен отговор поддържа становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да извърши делбата на двата имота чрез изнасянето им на публична продан, съгласно чл. 348 ГПК, въззивният съд е приел, че в случая е невъзможно да се спази принципа на чл. 69, ал. 2 ЗН всеки от съделителите да получи своя дял от делбените имоти в натура поради невъзможността да се обособят реални дялове. До делба са допуснати два имота – апартамент и лозе със застроени в него вилна и селскостопанска сгради, които имоти са неподеляеми, съгласно заключенията на приетите експертизи. Искането за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК на делбения апартамент, направено своевременно от съделителката Т. Н., не е уважено поради липсата на една от предвидените в закона предпоставки, а именно съделителят да е живял в делбения имот при откриване на наследството. Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, въззивният съд приел, че касаторката не е живяла в делбения апартамент, останал в наследство на страните след смъртта на родителите им през 2010 год., което е достатъчно да се приеме липсата на основание за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК.
Въззивният съд приел за неоснователни и претенциите на касаторката по сметките - искът за заплащане на сумата от 38 400 лв., представляваща спестените на наследодателите разходи за болногледач за периода от 2005 до 2010 год. поради полаганите от касаторката денонощни грижи, не е доказан, съгласно чл. 127, ал. 1 ГПК. Липсват ангажирани от ищцата безспорни доказателства за твърдения от нея принос, а представените писмени и гласни доказателства го опровергават.
Искът по чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на сума от 3 600 лв., представляваща следващата й се част съразмерно на дела й в съсобствеността, от получените от ответницата наеми за периода 1.06.2012 год. до 30.06.2015 год. за отдаваните под наем кухня и стая от делбения апартамент, също е приет за неоснователен, поради съответствието на отдаваните помещения с притежавания от В. А. дял в съсобствеността.
С оглед данните по делото за ползването на делбените имоти съдът е постановил и привременни мерки, на основание чл. 344, ал. 2 ГПК, като размерите на обезщетенията са определени въз основа на заключението на оценителната експертиза.
В частите, в които съдът се е произнесъл по привременните мерки, както и по иска по чл. 30, ал. 3 ЗС с цена на същия под 5 000 лв., въззивното решение не подлежи на касационно обжалване и производството по подадената касационна жалба срещу него в тази му част следва да се прекрати. Основание за този извод е приетото в т. 6 на ТР № 1/17.07.2001 год. по т. д. № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС за двуинстанционното разглеждане на определенията по чл. 282, ал. 3 ГПК /отм./, сега чл. 344, ал. 2 ГПК, а относно иска по чл. 30, ал. 3 ЗС е разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
В останалите части на въззивното решение касационното обжалване не може да се допусне по поставените от касаторката в изложението въпроси, поради следните съображения:
Процесуалноправният въпрос не представлява по своята същност правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, като общо основание за допускане на касационното обжалване, съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Съгласно приетото там материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Така формулираният от касаторката въпрос не представлява решаващото съображение за изхода на спора в постановеното решение; всъщност представлява довод за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд на разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК, и съответно е относим към правилността на постановеното решение. Произнасянето по него не е предмет на настоящето производство по селектиране на касационните жалби, в което произнасянето на съда обхваща наличие на общото основание за допускане на касационното обжалване, както и допълнителните предпоставки за това. Освен това, съдебната практика, на която се е позовала касаторката, не е относима към въпроса за приложението на чл. 142, ал. 2 ГПК, тъй като тълкувателните решения от 2001 год. на ОСГК на ВКС в цитираните в изложението точки, са посветени на други въпроси, и то при действието на отменения ГПК. Независимо от горните съображения, следва да се посочи, че процедирането на въззивния съд в случая – преценка на представените писмени доказателства за причините за неявяването, респ. произнасянето по молбата за отлагане на делото, не противоречи на практиката на ВКС – например в решение № 60084 от 14.07.2021 год. по гр. д. № 51/2021 год. на І г. о. на ВКС е прието, че когато е депозирано „искане за отлагане на делото поради заболяване и е представен съответен документ, съдът има право на преценка дали заболяването е внезапно и дали въпреки наличието му страната би могла да се яви по делото, освен в хипотезата на чл. 18, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза /обн. ДВ бр. 51 от 27.06.2017 год./, когато е издадено медицинско удостоверение за домашен амбулаторен или свободен режим, в което изрично е отбелязано, че състоянието на лицето не позволява явяването му ….“. В горния смисъл са и други решения, напр. цитираното в това решение № 127 от 13.10.2014 год. по т. д. № 1106/2014 год. на ВКС, І т. о, както и № 72 от 8.06.2012 год. по т. д. № 87/2012 год. І т. о., № 200 от 6.12.2013 год. по гр. д. № 4378/2013 год. ІІІ г. о. и др.
Извършената от съда преценка по молбата не може да бъде предмет на проверка в настоящето производство по чл. 288 ГПК. В контекста на данните по делото относно ангажирането на доказателства и в първата инстанция, както и с оглед на съответствието със съдебната практика по въпроса за възпрепятстване на страната и нейния представител да се явят в съдебно заседание по обективни причини, които страната не може да отстрани, респ. преценката на съда, така формулираният в изложението на касаторката процесуалноправен въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване.
Вторият въпрос в изложението относно предпоставката по чл. 349, ал. 2 ГПК страната да е живяла в наследствения имот към откриване на наследството, като трайно фактическо състояние, продължило във времево отношение, като изводът не трябва да почива на предположение, също не представлява правен въпрос, който да е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Въззивният съд, за да приеме, че не са налице предпоставките за възлагане на горното основание в закона е приел, че въз основа на представените и обсъдени доказателства, подробно описани в решението, се установява, че касаторката не е живяла към момента на откриване на наследството в процесния апартамент, като е прието, че съсобствеността е възникнала по силата на наследствено правоприемство, след смъртта на общите наследодатели Н. и С. К. през 2010 год. Следователно, изводът е обоснован от преценката на събраните доказателства, а не от твърдяно от касаторката предположение, поради което и този въпрос не представлява правен въпрос, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. Неотносима е и сочената практика – ТР № 1/2004 год.на ОСГК на ВКС, т. 9.
Не е налице противоречие на въззивното решение с ППВС № 7/1973 год., т. 5 и по поставения в изложението въпрос относно приложения способ за извършване на делбата. Съгласно т. 5а от същото, според чл. 292 ГПК /отм./, сега чл. 353 ГПК, съдът извършва делбата чрез разпределение на наследствените имоти между съделителите, без да се тегли жребий, когато съставянето на дяловете и тегленето на жребие се оказва невъзможно или много неудобно – когато до делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или стойност, а същевременно частите на съделителите са различни, или преди делбата някой от съделителите е установил владение, съответно направил подобрения. В случая е допусната делба на съществено различаващи се по стойност имоти, което макар и при равни права за двете съделителки, прави невъзможно оформянето на дялове, с оглед необходимостта от значително парично уравнение между тях, съгласно приетото по т. 5б от същото ППВС, залегнало като принцип и в приетото ТР № 2/2021 год. на ОСГК на ВКС. Произнасянето на въззивния съд по горния въпрос кореспондира и с приетото в решение № 7 от 27.01.2016 год. по гр. д. № 4711/2015 год. на І г. о. на ВКС.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидно неправилно е въззивно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран при прочита му, без да е необходимо осъществяване на присъщата на касационния контрол проверка за правилност на обжалвания акт. Такава хипотеза не е налице в случая, тъй като съдът нито е приложил отменен закон, нито е приложил действащия такъв в противоречие с неговия смисъл, не е нарушил основни процесуални правила или да е обосновал изводите си при явно противоречие с правилата на формалната логика. Такъв особено тежък порок не е налице във всичките, подлежащи на касационно обжалване части на въззивното решение, поради което и не е налице твърдяната очевидна неправилност. Не са налице и останалите селективни критерии по чл. 280, ал. 2 ГПК, по които касационната инстанция дължи служебно произнасяне.
В заключение на изложеното, не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед този изход на настоящето производство касаторката следва да заплати на ответницата в него направените разноски в размер на 2 000 лв., представляващи заплатеното по уговорения начин адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие, преводно нареждане и списък на разноските.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1086 от 17.06.2021 год. по гр. д. № 1758/2020 год. по описа на Варненския окръжен съд в частите му, с които е:
- e постановено изнасянето на публична продан на делбените имоти: лозе с площ 896 кв. м., в землището на [населено място], р-н „А.“,[жк], местност Б.-Ю., представляващо поземлен имот с идентификатор **** по кадастралната карта, ведно с еднофамилна вилна сграда с идентификатор *** и селскостопанска сграда с идентификатор *** и апартамент № 10, находящ се в [населено място], [улица], в сградата на етажната собственост „М.. с.“, вх. „А“, ет. 5, със застроена площ 83.87 кв. м., подробно описан и представляващ обект с идентификатор № *** по кадастралната карта, заедно с изба № 3, вх. „А“, с площ 11.12 кв. м. и принадлежащите му 2.49661 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху припадащата се на етажната собственост част от държавно място, цялото с площ 7 860 кв. м. от кв. 146 по плана на 4-ти подрайон на [населено място], при посочените граници, при начална цена, определена от съдебния изпълнител, като получената при продажбата сума се разпредели между двете съделителки при равни квоти.
- е отхвърлен предявеният от Т. Н. Н. срещу В. Н. А. иск за заплащане на сумата 38 400 лв., представляваща сума, с която се е увеличило наследството поради полаганите от Т. Н. грижи за наследодателите в периода от 2005 год. до 2010 год., на основание чл. 12, ал. 2 ЗН.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Т. Н. Н., чрез адв. Г. Т. от [населено място] в останалата й част срещу горното въззивно решение – по иска й срещу В. Н. А. за заплащане на сумата от 3 600 лв., представляваща следващата й се съразмерно на квотата й в съсобствеността сума от получените от В. А. добиви под формата на граждански плодове /наеми/ за периода от 1.06.2012 год. до 30.06.2015 год. от съсобствения апартамент № 10, на основание чл. 30, ал. 3 ЗС и по постановените привременни мерки до окончателното извършване на делбата, като процесуално недопустима и ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО по делото в тези му части.
В тази част определението може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на касаторката.
Осъжда Т. Н. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх. „А“, ет. 5 да заплати на В. Н. А., ЕГН [ЕГН] направените в касационното производство разноски в размер на сумата 2 000 лв. /две хиляди лева/.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: