Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 460   С  о  ф  и  я, 06 ноември 2009 г.   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на  02  н о е м в р и  2009  година в състав:                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА                                              ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                           НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно наказателно дело № 497/2009 година.   Производството е по касационна жалба от гражданските ищци и частни обвинители Н. И. Щ. и С. К. Щ., двамата от Стара Загора срещу решение № 104/29.06.2009 г. по ВНОХД № 124/2009 г. на Апелативен съд-Варна с доводи за наличие на касационните основания по чл.348 ал.1 т.1, 2 и 3 от НПК, като се иска отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за увеличаване на размера на наложеното на подсъдимия наказание, както и за отстраняване на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, довело до неправилното приложение на материалния закон. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Жалбоподателите Н. Щ. и Ст. Щ. поддържат в производството пред касационната инстанция подадената от тях жалба лично и чрез повереника си адв. Ст. П. от АК-Стара Загора. Подсъдимият С. К. Ж., лично и чрез защитника си адв. П. Димитров от АК-Варна моли касационната жалба да бъде оставена без уважение.   Върховният касационен съд разгледа жалбата в пределите на правомощията си по чл.347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 36/19.03.2009 г., постановена по НОХД № 124/2009 г. на Окръжен съд-Варна отговорността на подсъдимия С. К. Ж. от Варна е ангажирана за извършено на 09.08.2008 г. във Варна престъпление по чл.124 ал.1 пр.2-ро вр.чл.129 ал.1 от НК и при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК е осъден на 1 година и 8 месеца лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим, от което е приспаднато времето на предварителното му задържане и изтърпяване на мярка за неотклонение “домашен арест”. С присъдата подс. Николов е осъден да заплати на пострадалите С. К. Щ. и Н. И. Щ. от Стара Загора, родители на починалия К. С. Щ. сумата от по 60 000 лв на всеки един от тях като обезщетение за причинените им неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от датата на увреждането им до окончателното изплащане на сумите, като исковете в останалите им части до пълниге предявени размери от по 200 000 лв са отхвърлени като неоснователни. В тежест на подсъдимия са присъдени направените от ищците и от Държавата разноски по водене на делото, като е разпоредено и със веществените доказателства по делото. Присъдата е била обжалвана от повереника на гражданските ищци и частни обвинители адв. Ст. П. с оплаквания за незаконосъобразност-неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото им на защита, за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание и за заниженост на присъдените им обезщетения с искане за отменяването й и за връщане на делото на досъдебното производство за преквалификация на деянието на подсъдимия в по-тежко наказуемо престъпление, алтернативно за изменяването му и увеличаване както на размера на наказанието, така и на присъдените им обезщетения. Недоволен от присъдата е останал и подс. Ж. , който я е обжалвал чрез защитника си адв. П. Димитров от АК-Варна с оплакване за явна несправедливост на наложеното му наказание и с искане за изменяването й и приложение на разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК, както и за несправедливост на присъдените обезщетения, чиито размери моли да бъдат намалени поради приноса на пострадалия за настъпването на вредните последици. С въззивното решение присъдата е изменена, като на основание чл.66 ал.1 от НК е отложено изпълнението на наложеното на подсъдимия наказание от 1 година и 8 месеца лишаване от свобода с изпитателен срок от 4 години и 8 месеца от влизане на присъдата в законна сила, а в останалата част е потвърдена като правилна и законосъобразна. В касационната си жалба гражданските ищци и частни обвинители атакуват частично въззивното решение относно приложението на чл.66 ал.1 НК, като поддържат наново оплакванията си за неправилно приложение на материалния закон относно квалификацията на деянието на подсъдимия в такова по чл.124 ал.1 пр.2-ро вр.чл.129 ал.2 от НК, претендирайки правилната да е по чл.115 или чл.116 от НК, за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила още от досъдебното производство и за явна несправедливост на наложеното на подс. Ж. наказание, включително и с приложението на чл.66 ал.1 от НК с искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане за налагане на по-тежко наказание на последния, включително за отстраняване на констатираните съществени нарушения на съдопроизводствените правила и за правилно приложение на материалния закон.   Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира касационната жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Приетите за установени факти по делото са последица от признанието им от подсъдимия при проведеното съкратено съдебно следствие по реда на глава ХХVІІ от НПК, съответно чл.373 ал.2 и 3 вр.чл.372 ал.4 вр.чл.371 т.2 от НПК, като съдът основателно го е приел като подкрепено от събраните на досъдебното производство доказателства с процесуално годни доказателствени средства. Оплакване в тази насока няма направено от частните обвинители и техния повереник. Въззивният съд също се е съгласил с тяхната безпротиворечивост и категоричност и като е направил нов собствен анализ на доказателствената основа, не е имал основание да ги промени. В рамките на така възприетите факти съдът законосъобразно е приел, че приложимото материално право е това, към което насочва обвинението и въз основа на което окръжният съд е постановил осъдителната си присъда. Апелативният съд е изложил убедителни съображения защо не може да се приеме, че подс. Ж. е причинил телесните увреждания на пострадалия Щ. с умисъл да му причини смърт, а не фактически настъпилата средна телесна повреда, от която впоследствие настъпила смъртта му, като тази по-далечна последица от действията на подсъдимия следва да се приеме да е причинена от него по непредпазливост. Именно в таза насока са претенциите на жалбоподателите за неправилно приложение на материалния закон, което искат да преодолеят с отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Това обаче е процесуално непостижимо, доколкото прокурорът е този, който определя рамките на внесеното в съда обвинение и в тези рамки може да оперира частното обвинение. Неправилно приложение на материалния закон би могло да се преодолее, ако прокурорът се възползва от правомощието си по чл.287 ал.1 от НПК, при наличие на изискуемите се от закона предпоставки. Съдът няма правомощие да дава указания и да връща делото на прокурора за повдигане на по-тежко обвинение или за привличане и на други лица към отговорност за същото деяние, а е длъжен да реши делото в рамките на повдигнатото от прокурора обвинение, дори и само частното обвинение да го поддържа. В случая, категоричното становище на държавното обвинение е за извършено престъпление по непредпазливост и при така възприетите от оправомощените инстанции факти ВКС няма основание да се намеси и постанови връщане на делото на въззивната инстанция с оглед отстраняване неправилно приложение на материалния закон. С неправилната квалификация на деянието жалбоподателите свързват оплакването си за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила на досъдебното производство, изразяващо се в непроизнасяне от по-горния прокурор по тяхна жалба против постановление на прокурора от окръжна прокуратура, който внесъл преждевременно (според тях) делото в съда с незаконосъобразно обвинение, без да изчака произнасянето на по-горния прокурор. В действителност, прокурорът от окръжна прокуратура двукратно се е произнесъл по идентично възражение на пострадалите, като единия път е уважил претенциите им за събиране на доказателства, разпореждайки допълнителна задача на тройната СМЕ, но втория път, с оглед получените от доразследването резултати, е отказал мотивирано да уважи искането им за повдигане на по-тежко обвинение на обвиняемия Ж. Няма и не се твърди от жалбоподателите с това постановление да е направен неоснователен отказ за уважаване на техни доказателствени искания, каквито при последното предявяване на разследването с помощта и на повереника им те нямат. Или, изхождайки от общата разпоредба на чл.200 от НПК за обжалване на постановленията на прокурора по вътрешно служебен път, до по-горния прокурор, жалбоподателите не се съобразяват с правата им на пострадали от престъплението, посочени в чл.75 от НПК, в случая, по чл.229 вр.чл.227 ал.3 от НПК да правят “искания, бележки и възражения” след запознаване с материалите от разследването. Изразеното от прокурора становище по приложението на материалния закон, т.е. по правната квалификация на деянието на досъдебното производство подлежи на съдебен контрол по жалба на пострадалия само в случай на прекратяване на наказателното производство и в някои случаи на спиране на производството. При внасяне на обвинение в съда с обвинителен акт, съдията-докладчик и съдът, съгласно чл.249 вр.чл.248 ал.2 т.3 и чл.288 от НПК, връщат делото на прокурора при констатиране на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с ограничаване на процесуалните права на обвиняемия и неговия з. , на пострадалия или неговите наследници. Те нямат право да връщат делото заради непълнота на доказателствата, за привличане на нови лица като обвиняеми или за други престъпления, както и да дават указания за повдигане на по-тежко престъпление на обвиняемия. Съдът се произнася по събраните по делото факти в рамките на внесената с обвинителния акт обстоятелствена част на обвинението и правната квалификация на деянието и може сам да я изменя с присъдата си само при фактически основания да приеме квалификация за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление от това, внесено с обвинителния акт, при това, без съществено изменение на обстоятелствената му част. Когато фактите по делото се отличават съществено от тези в обстоятелствената част на обвинителния акт или сочат на друга правна квалификация, която е за по-тежко наказуемо престъпление, тогава само прокуратурата, като орган с правомощия да внася обвинение в съда за престъпления от общ характер, е органът, оправомощен от закона да измени така предявеното на обвиненото лице обвинение. В случая и повереникът на жалбоподателите не сочи игнорирани или неправилно анализирани както от прокурора, така и от съда факти, които да са различни от фактическото обвинение в обстоятелствената част на обвинителния акт, което е признато от подсъдимия в процедурата по глава 27 от НПК и е подкрепено от доказателствената основа. В тази насока няма каквито и да е възражения от жалбоподателите. В техните рамки внеслият обвинението в съда прокурор е преценил, че квалификацията на деянието следва да е тази по чл.124 ал.1 пр.2-ро вр.чл.129 ал.2 от НК, в какъвто смисъл се е произнесъл и в обжалваното впоследствие от пострадалите Щ. пред апелативна прокуратура-Варна постановление от 15.01.2009 г. Предполагаемата от последните подкрепа от по-горния прокурор за повдигане на по-тежко обвинение на Ж. не може да бъде прието като съществено нарушение на процесуалните правила поради липса както на налични, но пренебрегнати от държавния обвинител факти или заради незаконосъобразното им интерпретиране при извеждане на обективните и субективни признаци на престъплението, за което се претендира от частното обвинение подсъдимият да бъде обвинен. Не се оспорва, че последният е предприел действията си заради арогантното поведение на починалия К. Щ. към двете непознати и за двете страни в конфликта девойки, което с нищо не е било провокирано от тях. Самият конфликт между К. Щ. и подс. Ж. протекъл бързо, в рамките на минути, като експертите от тройната СМЕ, на базата на находките при аутопсията на починалия младеж от д-р Г, изключват нанасянето от Ж. на първоначален силен удар в тила му, за какъвто свидетелстват Г. Г. , Б. Ш. и Н. Н. Не се спори, че е последвала размяна на обидни изрази между тях, К. Щ. посегнал неуспешно да удари Ж. , който пък, въпреки намесата на св. Ш, успял да реализира два удара в главата и един в шията под гръкляна на пострадалия, последвано от падането му на ляво коляно и на земята с последващо изпадане в безсъзнателно състояние. В допълнителното си заключение тримата експерти само теоретично обсъждат удара под гръкляна на пострадалия да има отражение в генезиса на смъртта му, при липса на морфологични данни за поддръжка на тази теза, но са категорични за наличието на пряка причинна връзка между ударите в главата и смъртта му при установеното контузионно огнище в мозъчния ствол, развитието на мозъчен оток и вклиняване на малкомозъчните полукълба, клинично проявило се в изпадането му в коматозно състояние, като смъртта му е настъпила сравнително бързо – в кратък времеви интервал от 3-5 или повече минути. Не е оспорен и фактът от обстоятелствената част на обвинителния акт, че пострадалият К. Щ. е бил в средна степен на алкохолно опиване в процес на елиминация на алкохола, при данни да е приел и наркотично вещество, следи от което не са открити при изследване на взетата от трупа му кръвна проба, според експерта И. Попова, и заради отдалеченият им прием или недостатъчното количество в обектите на експертизата, при което концентрацията им е паднала под откриваемия минимум на използвания метод. С това се обяснява непривичното за него арогантно поведение процесната нощ, предизвикала намесата на подс. Ж. , макар последният да не е избрал най-удачния за това начин. С основание въззивният съд се е съгласил с правните изводи на окръжния, че последният не е желаел смъртта на К. Щ. , нито пък се е съгласявал или допускал настъпването й като страничен за основната му цел резултат, към което да се е отнесъл безкритично и нехайно. Целта му е била да се прекрати обидното за девойките отношение от страна на пострадалия Щ. и заради това е била и словестната им разпра, при намесата и на св. Ш да успокои К. Щ. и да го отдалечи от подс. Жеков. Възприето е също така, че последният след деянието споделил за случилото се с колегите си и изразил безпокойство за състоянието на пострадалия, което сочи, че то не му е било безразлично. Затова няма основание да се възприеме възражението на повереника на частните обвинители за наличие на пряк или евентуален умисъл у подсъдимия за причиняване смъртта на К. Щ. , а че той е бил насочен към причиняване на реализираната средна телесна повреда като разстройство на здравето му, временно опасно за живота му, довела и до настъпването на смъртта му, но при непредпазлива форма на вина за подсъдимия. ВКС намира, че въззивният съд не е допуснал както съществени нарушения на процесуалните правила, така и неправилно приложение на материалния закон и не са налице основанията по чл.348 ал.1 т.1 и 2 от НПК за отмяна на обжалваното решение. Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание както заради размера му, така и заради отлагане изпълнението му на основание чл.66 ал.1 от НК. Това е така, защото е определено при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК близко под предвидения в чл.129 ал.1 пр.2-ро от НК законов минимум и възможната му възходяща корекция не сочи на явна несправедливост. От друга страна, при търпяната мярка за неотклонение от подсъдимия, привеждането в изпълнение на наказанието му лишаване от свобода и компенсацията му с първата едва ли ще допринесе реално за постигане целите на чл.36 от НК, докато по-продължителният изпитателен срок на “условното” му осъждане би му въздействал възпиращо за други противообществени прояви. Нелепият развой на събитията процесната нощ е довел до тежък за ищците резултат, но той в голяма степен не само не е бил желан, но и не е съзнаван като възможен от подсъдимия, при задължение да го предвиди. Изразената от него критичност към извършеното, формата на вината му, останалите смекчаващи отговорността му обстоятелства правилно са оценени при индивидуализацията на наказанието му и то е било определено под минимума на предвиждащата се за това престъпление по чл.124 ал.1 пр.2-ро НК санкция на 1 година и 8 месеца лишаване от свобода, съобразно и разпоредбата на чл.373 ал.2 от НПК. Аргументирано е и законосъобразното становище на съда да се отложи изтърпяването му с подходящ изпитателен срок, тъй като данните за личността на дееца дават основание да се предполага, че поправянето и превъзпитаването му може успешно да бъде постигнато и без ограниченията в местата за лишаване от свобода. Поради това ВКС намира, че жалбата в цялост се явява неоснователна и следва да се остави без уважение. Присъдата не е обжалвана в гражданската й част и няма основание за касационна корекция, като в тази насока липсват оплаквания и искания.   С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА решение № 104/29.06.2009 г. по ВНОХД № 124/2009 г. на Апелативен съд-Варна.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: