20 Р Е Ш Е Н И Е № 144 София, 30 април 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Пенка Маринова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 124/2015 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалби на подсъдимите Е. И. Д., М. П. П. и В. М. П. срещу въззивна присъда № 209/13.10.2014 г., постановена по ВНОХД № 90/2014 г. от Апелативен съд – Велико Търново. В касационната жалба на подсъдимия Д. се поддържат касационните основания по чл. 348, ал.1, т.т.1-3 от НПК. Твърди се, че предходната инстанция е възприела буквално фактологията, изложена от първостепенния съд. Оспорва се доказаността на обвинението срещу този подсъдим, което съдът основал единствено върху обясненията на останалите подсъдими. Твърди се, че съдът неоснователно е отхвърлил показанията на свидетелките Ч., Ш., Д. и А., а показанията на свидетеля К. интерпретирал превратно. Нарушението на материалния закон се свързва от жалбоподателя Д. с допуснатите процесуални нарушения, а именно, че „на базата на доказателствения материал не може и не следва да се постанови осъдителна присъда”. Оспорва се и справедливостта на наложеното наказание. Отправени са алтернативни искания : да се отмени обжалвана присъда, като подсъдимият Д. бъде оправдан на основание чл. 24, ал.1, т. 1 от НПК, а гражданският иск отхвърлен или делото да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав. В касационната жалба на подсъдимия М. П. се сочи основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Поддържа се, че увеличеното наказание от въззивния съд за престъплението по чл. 199 от НК не е съобразено с формата на съучастието му – помагач. Искането е за намаляване размера на така определеното наказание. В касационната жалба на подсъдимия В. П. се навеждат основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е осъдил подсъдимия по обвинението по чл. 339 от НК. Оспорва се увеличеното наказание лишаване от свобода за престъплението по чл. 199, ал.1, т. 1 и т. 4 от НК с аргументи за недооценка на смекчаващите отговорността обстоятелства в контекста на чл. 58, б. „а” от НК. Исканията са за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно - оправдаване по обвинението по чл. 339 от НК и намаляване на наказанието за престъплението по чл. 199 от НК, определящо и общото наказание по чл. 23 от НК. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, подсъдимите Ев. Д., М. П., В. П. и техните процесуални представители поддържат жалбите по съображенията, изложени в тях. Гражданският ищец [фирма] не изпраща представител. Гражданският ищец [фирма] не изпраща представител. Гражданският ищец Н. Г. Н. също не се явява, редовно призован. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище, че присъдата на апелативния съд следва да се остави в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С присъда № 133 от 31.10.2012 г. по НОХД № 99/2012 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново е постановено : 1. Подсъдимият М. П. П. е бил признат за виновен, както следва : - за извършено престъпление по чл. 199, ал.1, т. 1 и т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 4 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК, за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание от осем години лишаване от свобода. Признат е за невинен да е извършил престъплението и в съучастие с подсъдимия Е. Д.; - за извършено престъпление по чл. 346, ал.2, т. 1 във вр. с ал.1 от НК (по отношение на л.а. „Мерцедес С. 312 Д”), за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание от шест години лишаване от свобода; - на основание чл. 23 от НК е определено едно общо наказание, а именно осем години лишаване от свобода. 2. Подсъдимият В. П. е бил признат за виновен, както следва : - за извършено престъпление по чл. 199, ал.1, т. 1 и т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК, за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание от осем години лишаване от свобода. Признат е за невинен да е извършил престъплението и в съучастие с подсъдимия Е. Д.; - за извършено престъпление по чл. 346, ал. 5 във вр.с ал. 2, т.1 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК (по отношение на л.а. „Пежо Боксер”), за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание от шест години лишаване от свобода; - за извършено престъпление по чл. 142, ал.3, т. 1 във вр. с ал.2, т. 1 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК (по отношение на пострадалия Н. Н.), за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание от десет години лишаване от свобода; -за извършено престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК, за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание от една година лишаване от свобода; - на основание чл. 23 от НК му е определено едно общо наказание, а именно десет години лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият В. П. е бил признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 142, ал. 2, т. 5 във вр. с чл. 18 от НК по отношение на Х. Х.. 3. По отношение на подсъдимия Е. Д.. - подсъдимият Д. е бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 199, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 във вр. с чл. 18 от НК. 4. Подсъдимите В. П. и М. П. са осъдени да заплатят на гражданските ищци обезщетения, както следва : - на [фирма] (прието правоприемство и промяна в наименованието, бел. ВКС, с.з. 23.03.2012 г.) сумата от 2 862, 66 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди; - на [фирма] сумата от 126, 80 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди; - на Н. Г. Н. сумата от 12000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, като искът до предявения размер от 30 000 лева е оставен без уважение като неоснователен и недоказан. Срещу така постановената присъда е подаден протест в частта относно оправдаването на подсъдимия Е. Д. по обвинението по чл. 199, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 във вр. с чл. 18 от НК, както и по отношение на оправдаването на останалите подсъдими за съучастие с Д.; в частта относно оправдаването на подсъдимия В. П. по обвинението по чл. 142, ал. 2 т. 5 във вр. с чл. 18 от НК по отношение на Х. Х.. Искането е било за осъждане на посочените подсъдими по повдигнатите им обвинения. Присъдата е била обжалвана от подсъдимите В. П. и М. П., с искания за намаляване на наложените наказания лишаване от свобода и намаляване размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди в полза на гражданския ищец Н.. По подадените протест и жалби на подсъдимите е било образувано ВНОХД № 38/2013 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т.. С въззивно решение № 104/07.05.2013 г. така постановената присъда е отменена изцяло поради допуснати нарушения при провеждане на процедурата по чл. 371, т. 1 от НПК, а делото върнато за ново разглеждане от първостепенния съд. ІІ. С присъда № 121/10.12.2013 г., постановена по НОХД № 287/2013 г. от Окръжен съд – Велико Търново е постановено : - 1. Подсъдимият М. П. П. е бил признат за виновен, както следва : - за извършено престъпление по чл. 199, ал.1, т. 1 и т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 4 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК, за което на основание чл. 58, б. „а” във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК му е наложено наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода. Признат е за невинен за част от помагаческите действия; - за извършено престъпление по чл. 346, ал.2, т. 1 във вр. с ал.1 от НК (по отношение на л.а. „Мерцедес С. 312 Д”), за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание от две години лишаване от свобода; - на основание чл. 23 от НК е определено едно общо наказание, а именно четири години и шест месеца лишаване от свобода. 2. Подсъдимият В. П. е бил признат за виновен, както следва : - за извършено престъпление по чл. 199, ал.1, т. 1 и т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК, за което на основание чл. 58, б. „а” във вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от НК му е наложено наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода; - за извършено престъпление по чл. 346, ал. 5 във вр.с ал. 2, т.1 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК (по отношение на л.а. „Пежо Боксер”), за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание от четири години лишаване от свобода; - за извършено престъпление по чл. 142, ал.3, т. 1 във вр. с ал.2, т. 1 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК (по отношение на пострадалия Н. Н.), за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание от шест години лишаване от свобода; - на основание чл. 23 от НК му е определено едно общо наказание, а именно шест години лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият В. П. е бил признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 142, ал. 2, т. 5 във вр. с чл. 18 от НК по отношение на Х. Х., както и по обвинението по чл. 339, ал.1 от НК. 3. Подсъдимият Е. Д. е бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 199, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 във вр. с чл. 18 от НК, за което на основание чл. 58, б. „а” от НК му е наложено наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода. 4. Подсъдимите В. П., М. П. и Е. Д. са осъдени да заплатят на гражданските ищци обезщетения, както следва : - на [фирма], чийто правоприемник е [фирма], сумата от 2 862, 66 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди; - на [фирма] сумата от 126, 80 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди; - на Н. Г. Н. сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. Срещу тази присъда е подаден въззивен протест, с който се е оспорвало оправдаването на подсъдимия В. П. по обвиненията по чл. 339, ал. 1 от НК и по чл. 142, ал.2, т. 5 във вр. с чл. 18 от НК по отношение на Х. Х., както и за оправдаването на М. П. за част от действията като помагач. Оспорена е справедливостта на наложените на тримата подсъдими наказания за извършеното престъпление по чл. 199 от НК – неправилно приложение на чл. 58 във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Отправени са и съответните искания – за осъждане на подсъдимите по повдигнатите обвинения и увеличаване на наказанията за престъплението по чл. 199 от НК около средния размер. С присъда № 209/13.10.2014 г. по ВНОХД № 90/2014 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т., предмет на касационен контрол, първостепенният съдебен акт е отменен и изменен, както следва : 1. Присъдата е отменена в частта, с която подсъдимият В. П. е оправдан по обвинението по чл. 339, ал.1 от НК, и вместо това същият е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 339, ал.1 от НК, за което му е наложено наказание от две години лишаване от свобода; 2. На основание чл. 337, ал.1, т. 2 от НПК присъдата е изменена, като е отменена в частта, с която В. П. е признат за виновен отнетото МПС да е оставено без постоянен надзор, като го оправдава по обвинението в тази му част по чл. 346, ал.5, във вр. с ал. 1, т. 2, пр. 2 от НК; присъдата е отменена и в частта, с която този подсъдим е признат за виновен да е извършил деянието по чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2 във вр. с ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1 от НК в съучастие като съизвършител с А., като е оправдаван за чл. 20, ал.2 от НК. 3. На основание чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК присъдата е изменена в частта на наложените наказания, както следва : - увеличен е размера на наложеното на подсъдимия М. П. наказание за деянието по чл. 199, ал.1, т. 1 и т. 4 от НК на десет години лишаване от свобода, както и в частта по приложението на чл. 23 от НК, като е увеличен размера на общото наказание на десет години лишаване от свобода; - увеличен е размера на наложеното на подсъдимия В. П. наказание за деянието по чл. 199, ал.1, т. 1 и т. 4 от НК на осем години лишаване от свобода, както и в частта по приложението на чл. 23 от НК, като е увеличен размера на общото наказание на осем години лишаване от свобода и деянието по чл. 339, ал.1 от НК е включено в съвкупността; - увеличен е размера на наложеното на Е. Д. наказание за деянието по чл. 199, ал.1, т. 1 от НК на шест години лишаване от свобода. Изменен е режимът и типът на затворническо заведение - в строг режим и закрит тип. В останалата част на основание чл. 338 от НПК присъдата е потвърдена. ІІІ. По жалбата на подсъдимия Е. Д.. Оплакването за незаконосъобразност защитата мотивира най-вече с аргументи за необоснованост, което налага да се припомни, че същата не е между касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, а доводите в тази връзка не подлежат на коментар. В жалбата, макар и не точно формулирано, присъства и оплакване за процесуални нарушения при оценката на доказателствените средства, довели до опорочаване на вътрешното убеждение на съда. Поддържаните доводи срещу осъждането на подсъдимия Д. са били поставени на вниманието на въззивния съд и след обсъждането им са получили убедителен отговор за тяхната неоснователност. Основният акцент в жалбата се поставя върху това, че съдът е изградил изводите си за престъпната деятелност на подсъдимия Д. само върху обясненията на подсъдимите М. П. и В. П., които според касатора са недостоверни и целящи да го уличат. Срещу аргументите на съда, изложени в тази връзка, се възразява като се излагат собствени на жалбоподателя фактически изводи. Така според жалбата съдът неправилно е формирал извод, че подсъдимият Д. в деня преди деянието е поставил врата за прикриване на извършителите, а противното било установено от показанията на свидетелите А., Д., Ч.. Очевидно по този начин се възразява и срещу разсъжденията на съда относно кредитирането, съответно некредитирането на показанията на тези свидетели. Отправеният упрек, макар и така формулиран, към доказателствената и оценъчна дейност на въззивния съд е неоснователен. Въззивният съд е подходил внимателно и задълбочено при обсъждане на обясненията на сочените подсъдими. Не е пренебрегнал забраната осъдителните изводи да се основават само на уличаващите обяснения на другите подсъдими (т.нар. „оговор”). Изпълнил е задължението внимателно да провери обясненията на подсъдимия М. П., съдържащи признания за собствените му действия и уличаващи подсъдимия Д.. Тези обяснения са оценени като надежден източник на доказателства, след като е установена подкрепата им в останалите гласни и писмени доказателствени източници, част от които, макар и косвено, са формирали логическо единство, обуславящо по несъмнен начин участието на подсъдимия Д. в престъпното посегателство. В тази връзка, въззивният съд е съпоставял и отчитал съответствието на обясненията на подсъдимия М. П. със съвкупността от свидетелски показания, очертаващи поведението на всеки от подсъдимите. Така свидетелят А. ясно, освен друго, е посочил, че двамата с подсъдимия В. П. са се укрили в оформеното след поставянето на врата помещение, там са намерили предварително оставените в неработещ хладилник оръжия – автомат и пистолет, че е следвало да получат сигнал за нападението чрез почукване, фактът на получаване на такъв сигнал, както и моментът, в който е подаден същият. Обяснима е атаката на жалбоподателя срещу свидетелската годност на А., но същата е неоснователна. По делото са назначени и изслушани две съдебно-психиатрични експертизи, които категорично са заключили, че А. е бил в състояние да възприема правилно фактите и обстоятелствата, които имат значение за делото, и да дава достоверни обяснения за тях, тъй като се е намирал в ясно съзнание и мисловната му дейност не е била засегната от налудни изживявания, които са могли да увредят свидетелската му годност. Освен това, въззивният съд не може да бъде упрекнат в произволно възприемане на показанията на този свидетел. Напротив, показанията му са обсъдени критично с оглед факта, че и той е бил привлечен като обвиняем. Изяснени са противоречията между първоначалните му обяснения в хода на досъдебното производство и показанията му, депозирани в съдебното следствие. Точно са посочени основанията, поради които се отдава доверие на последно посочените. Кредитираната информация е подкрепена от данните, съдържащи се в показанията на свидетелите Н. и Х., обясненията на подсъдимите М. П. и В. П.. Свидетелят А. е последователен и категоричен в твърденията си за посочените по-горе обстоятелства, както и за това кой, кога и какви данни му е съобщил във връзка с извършеното престъпление. На следващо място, данни за инициативата на подсъдимия Д. да се постави врата в деня преди извършване на престъпното деяние се съдържат в показанията на свидетелката А. от досъдебното производство, приобщени по съответния ред. От показанията на последната, а и на другите свидетелки, работещи в магазина, се установява също, че между така оформеното помещение и един от складовете има обща врата. От показанията на А. се установява, че именно чрез почукване върху врата откъм магазина е подаден сигналът към извършителите на грабежа. За присъствието на подсъдимия Д. в магазина, неговото влизане в складово помещение непосредствено след спирането на дистрибуторския автомобил и преди появата на пострадалия Н., се съдържат данни в показанията на свидетеля К.. Производните доказателствени факти, съдържащи се в показанията на свидетелката П. С., са послужили на съда за проверка на обясненията на подсъдимите М. П. и В. П.. В тези показания се съдържа информация за споделеното пред тази свидетелка от подсъдимия В. П. при задържането им в Р Гърция, дни след извършване на грабежа. Въззивният съд не само точно е оценил характера на изводимите доказателства, но и правилно е заключил, че тя (С.) няма как да съобщи станалите й известни факти за самото деяние, включително за лицето, назовано от нея като „собственик на магазина”, ако не са споделени от В. П.. Убедително въззивният съд е отхвърлил възражението на защитата за хипотетична възможност подсъдимият М. П. да е манипулирал свидетелката С., но не и подсъдимия В. П.. В тази връзка, е обсъдил както данните за момента на задържане на М. П., така и хронологията на действията на свидетелката С. и подсъдимия В. П. след извършване на деянията от последния до задържането им на 24.02.2011 г. в Р Гърция. Опитът да се дискредитират показанията на свидетеля С. с доводи, че той е на „опасната граница между свидетел и обвиняем”, следва да се определи като неуспешен. Съдът е проследил устойчивостта на информацията, съобщавана от този свидетел, не е открил тежки противоречия в показанията му относно релевантните факти и е установил тяхната подкрепа в останалите писмени и гласни доказателствени източници. Всъщност, извън възпроизведените чрез тези показания предпроцесни изявления на подсъдимия М. П. за осъществените престъпни посегателства, съдът правилно е акцентирал и върху онази им част, в която се съдържат данни за преките му възприятия относно действията на подсъдимите В. П., М. П. и свидетеля А. на 18.02.2011 г., както и за транспортирането на подсъдимия М. П. до магазина на подсъдимия Д. и срещата на двамата подсъдими пред същия търговски обект на 17.02.2011 г.. За последно посоченото обстоятелство въззивният съд е отчел съвпадение със заявеното от подсъдимия М. П.. Обратно, в жалбата на същото обстоятелство се придава значение на поддържащо защитната теза - че подсъдимият М. П. и сам е могъл да възприеме поставената врата. Пропуска се обаче, че установените факти по делото сочат за присъствието на подсъдимия М. П. само пред търговския обект. Правилно въззивния съд е отбелязал още, че подсъдимите М. П., В. П. и свидетелят А. не биха могли да знаят, че поставената врата не се заключва, че зад нея, в така оформеното помещение, се намира хладилник, в който ще се поставят оръжията, ако това не е било съобщено от Д. на подсъдимия М. П.. Освен това, безспорно е установено, че след срещата между двамата подсъдими Д. и М. П. пред магазина на 17.02.2011 г., последният с обществен транспорт се е отправил към [населено място], където около 19,00 – 20, 00 часа е отнел противозаконно МПС. Впрочем и пред въззивният съд е поддържана същата защитна теза, основана обаче на други твърдения, но те обосновано са отхвърлени (виж, мотиви, стр. 42, л. 167 от делото, съответно мотиви стр. 50, л 171 от делото). В жалбата е посветено значително място на обясненията на подсъдимия В. П., с цитиране на отделни пасажи от тях, за да се илюстрира еволюирането им, довело до депозиране на уличаващи подсъдимия Д. данни. На вниманието на въззивния съд по идентичен начин са били поставени същите доводи. От мотивите на проверявания съдебен акт ясно се откроява позицията на съда защо и в кои части е приел за достоверни обясненията на този подсъдим, аргументирано и с останалия доказателствен материал. Неоснователно е възражението, че съдът, търсейки най- дребните несъответствия, е отрекъл достоверността на показанията на свидетелките А., Д., Ч., Ш. от съдебното следствие в частта им, в която изграждат алиби на подсъдимия Д.. Тези свидетелки, без Ш., са разпитвани в досъдебното производство, при това неведнъж. Разпитани са пред първостепенния съд и в хода на допълнителното въззивно съдебно следствие, като са приобщени показанията от досъдебното производство. Втората инстанция много внимателно е обсъдила показанията им от двете фази на процеса. Изложила е убедителни съображения защо показанията им в частта, съдържащи данни за присъствието на подсъдимия Д. и свидетелките Ш. и Ч. в най-отдалеченото складово помещение, броящи мартеници, са недостоверни. Противно на твърденията в жалбата, този извод не се дължи само на „незначителни противоречия относно жената с мартениците”. Съдът е отчел, че при разпитите си на досъдебното производство свидетелките Д., Ч. и А. изобщо не са споменали соченото обстоятелство. Обяснението на свидетелките, че не са го съобщили при първоначалните си разпити, защото не са ги питали за това, правилно е отчетено като неубедително. Достатъчно е да се проследи съдържанието на протоколите за разпит на свидетелките Д., А. и Ч., за да се установи, че те са излагали под формата на свободен разказ всичко, което им е било известно. Така че претенцията за нарушение на разпоредбата на чл. 139, ал. 5 от НПК, е неоснователна. Обобщено, чрез комплексния анализ на наличната доказателствена съвкупност, съдът е установил фактологията по делото, в която наистина съществено място заемат обясненията на подсъдимия М. П., но те не са единственият източник на информация за престъпната деятелност на подсъдимия Д.. Ето защо, следва да се отхвърли възражението на жалбоподателя, че въззивният акт е изграден само на „оговор” и по тази причина противоречи на чл. 116 от НПК. Възражението за допуснато нарушение на материалния закон не се подкрепя с доводи, а е заявено само като резултат от допуснатите според жалбоподателя съществени процесуални нарушения, каквито касационната проверка не установи. Установените факти по делото основателно са мотивирали въззивния съд да приеме, че от правна страна подсъдимият Д. е участвал в извършване на престъплението по чл. 199 от НК като подбудител и помагач. Заявеното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК е без собствена аргументация. Въззивният съд, противно на първата инстанция, правилно е отрекъл приложимостта на чл. 58, б. „а” от НК при определяне на наказанието за престъплението по чл. 199 от НК по отношение на всички подсъдими. По отношение на подсъдимия Д., освен друго, са съобразени данните, че именно подсъдимите Д. и М. П. са планирали и организирали извършването на грабежа, както и степента на участието му в престъпното посегателство. Отделно от това следва да се отбележи, че участието на подсъдимия Д. в качеството на подбудител и помагач води до невъзможност за определяне на наказанието при условията на чл. 58, б. „б” от НК, допустимо само за последно посочената форма на съучастие. При индивидуализацията на наказанието, следвайки разпоредбата на чл. 54 от НК, съдът е отчел всички фактори, имащи значение за отмерване на конкретния обем от наказателната принуда, която следва да се приложи спрямо Д.. Наказанието от шест години лишаване от свобода е ориентирано към минималния размер, предвиден в закона и напълно съответства на установените отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства. ІV. По жалбата на подсъдимия М. П.. Подсъдимият се позовава само на основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, като възразява срещу увеличения от въззивния съд размер на наложеното наказание по чл. 199 от НК. Както вече се посочи, втората инстанция е приела, че наказанието на подсъдимите не следва да се определя по реда на чл. 58 от НК. Конкретно и за този подсъдим съдът е приел още, че той е намерил извършителите, осигурил е техния транспорт и придвижване до мястото на престъплението, а заедно с Д. са взели решение да се използва и огнестрелно оръжие. Всички тези данни са дали основание на съда да приеме, че степента на участие в престъплението не е малка – виж чл. 58, б. „б” от НК. Ето защо изводът, че наказанието следва да се индивидуализира при условията на чл. 54 от НК, е правилен. Независимо от казаното, увеличеното от въззивния съд наказание на десет години лишаване от свобода за престъплението по чл. 199 от НК подлежи на корекция поради следните съображения : В пункт първи и втори от настоящето решение бе проследено процесуалното развитие на делото и съответните искания, отразени в процесуалните документи, инициирали двете въззивни проверки и настоящата касационна такава. С атакуваното сега решение апелативният съд е увеличил размера на санкцията по чл. 199 от НК, без да съобрази, че разглежда делото за втори път в тази инстанция, след като при първото разглеждане присъда № 133 от 31.10.2012 г. по НОХД № 99/2012 г. на Окръжен съд – Велико Търново, е била отменена и по протест, но единствено насочен срещу оправдателните диспозитиви. Протестиращият тогава прокурор не е поставил въпроса да бъдат увеличени по размер наложените на подсъдимия М. П. наказания. При това положение, ако апелативният съд не бе върнал делото за ново разглеждане, той не би разполагал с правомощието „да увеличи наказанието” (чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК), защото в протеста не е имало искане за това. Със същото правомощие по аргумент за противното няма как да разполага и първостепенният съд при новото разглеждане на делото. С други думи в най-неблагоприятния за подсъдимия случай окръжният съд е могъл да наложи наказание като първия път, а въззивният съд (ако наказанието е по-леко, както е по настоящето дело) и при съответен протест да го увеличи до този размер. Ограничението при санкционирането на подсъдимия М. П., несъобразено от апелативния съд е съществено нарушение на процесуалните правила. Отстраняването на нарушението не изисква ново разглеждане на делото във въззивната инстанция, защото същата вече се е произнесла по справедливостта на наказанието и ако ВКС е съгласен по принцип с утежняване на присъдата, трябва просто да сведе наказанието до допустимия предел, ако пък не е съгласен, допълнителното смекчаване на санкцията също е в компетентността му. В конкретния случай въззивната инстанция правилно е дефинирала отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства и при съотношението на същите, наказанието е следвало да се определи около средния размер на предвиденото в закона, но с оглед вече изложеното то следва да се намали до размера на осем години лишаване от свобода. В този смисъл присъдата подлежи на изменение, както и в частта относно приложението на чл. 23 от НК. V. По жалбата на подсъдимия В. П.. Този подсъдим възразява срещу осъждането му по чл. 339, ал.1 от НК от въззивния съд, който е отменил оправдателната част на присъдата. Доводите се свеждат до това, че подсъдимият не бил установил трайна фактическа власт върху огнестрелното оръжие – автомат „К.” и боеприпаси. Въззивният съд правилно е разрешил въпроса за правната квалификация по отношение на огнестрелното оръжие и боеприпаси. Престъплението е осъществено чрез „държане” и за тази форма на изпълнително деяние е достатъчно от обективна страна оръжието/боеприпасите да се намират у дееца, а това безспорно е установено по делото. Без значение за съставомерността е времетраенето на фактическата власт върху предмета на деянието (виж в този смисъл, решение № 632/96 г. по н.д. № 514/95 г., І н.о.), а и фактите по делото сочат, че не става дума за краткотрайно (моментно) държане на предмета на деянието, в какъвто смисъл са доводите на защитата. При определяне на наказанието за това престъпление апелативният съд е допуснал идентично нарушение като посоченото по отношение на подсъдимия М. П.. С първата присъда на окръжния съд подсъдимият В. П. е бил осъден на една година лишаване от свобода за престъплението по чл. 339, ал.1 от НК. Сега с новата въззивна присъда наказанието е определено в размер на две години лишаване от свобода. По изложените вече съображения така определеното наказание следва да се намали до допустимия предел от една година лишаване от свобода. Останалите доводи за явна несправедливост на наложеното наказание за престъплението по чл. 199 от НК са неоснователни. Въззивният съд правилно е приел по отношение и на този подсъдим неприложимостта на разпоредбата на чл. 58, б. „ а” от НК, отчитайки степента на реализация на изпълнителното деяние. Безспорно, подсъдимият В. П. е направил самопризнания и това е отчетено от въззивния съд, но същият не е имал основания да пренебрегне факта, че са налице две квалифициращи обстоятелства (чл. 199, ал. 1, т. 1 и т. 4 от НК), както и че в престъпната дейност е използвано оръжие. Последно посочените обстоятелства завишават обществената опасност на деянието и на дееца. Наказанието от осем години лишаване от свобода е под средния размер, предвиден в закона, и не разкрива признаци на несправедливост, поради което настоящият съдебен състав не намира основание за неговото намаляване. VІ. По предявените граждански искове. Възражения срещу уважаването им се съдържа само в жалбата на подсъдимия Д., изводимо от основната претенция за недоказаност на обвинението срещу него по чл. 199 от НК. В касационните жалби не се съдържат изрични доводи срещу уважаването на гражданските искове за имуществени вреди, предявени от ощетените юридически лица. По отношение на гражданския иск за неимуществени вреди, предявен от Н., ВКС намира следното : От посочената хронология в развитието на делото се вижда, че гражданският иск, предявен от този граждански ищец, е бил уважен с първата присъда на окръжния съд до размера на 12 000 лева. В останалата част до пълния предявен размер от 30 000 лева искът е бил отхвърлен (оставен без уважение, според диспозитива) като неоснователен и недоказан. Гражданският ищец Н. не е атакувал пред въззивната инстанция частичното отхвърляне на гражданския иск . След отменителното въззивно решение, окръжният съд отново е приел (без това да е необходимо) за съвместно разглеждане предявения граждански иск от пострадалия Н. за сумата от 30 000 лева и исковете на юридическите лица. С присъдата си е осъдил подсъдимите да заплатят на гражданския ищец Н. сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществените вреди. При тези данни, следва да се приеме, че първата инстанция не е имала нито основание отново да приема вече приетият при предходното разглеждане на делото граждански иск, нито да уважи същият в размер по-голям от първоначално уважения, след като гражданският ищец не е оспорил първата присъда в гражданската част. Този недостатък на присъдата не е констатиран от въззивната инстанция, която е потвърдила присъдата в тази й част. Посочения недостатък на съдебните актове също не налага връщане на делото за ново разглеждане, а отстраняването му може да стане и в тази инстанция, като се сведе размера на присъденото обезщетение до допустимия предел. С оглед на горните съображения и на основание чл.354, ал.1, т. 1, ал. 2, т.1 и т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 209/13.10.2014 г., постановена по ВНОХД № 90/2014 г. от Апелативен съд – Велико Търново, като : - НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия М. П. П. наказание за престъплението по чл. 199, ал.1, т. 1 и т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 4 във вр. с чл. 18 от НК на осем години лишаване от свобода, както и в частта относно приложението на чл. 23 от НК, като НАМАЛЯВА размера на определеното общо наказание на осем години лишаване от свобода; - НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия В. М. П. наказание за престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК на една година лишаване от свобода; - НАМАЛЯВА размера на обезщетението за неимуществени вреди в полза на Н. Г. Н. на 12 000 лева; - НАМАЛЯВА размера на присъдената държавна такса за всеки един от подсъдимите на 199. 85 лева; ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата й част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.