Р Е Ш Е Н И Е № 181 гр. София, 17.11.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и първи септември две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Пенка Маринова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 554 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Р. Г. Й. против въззивно решение № 68/29.02.2016 г. на Софийски апелативен съд, НО, IV-ти състав, постановено по ВНОХД № 899/2015 г., с което е изменена присъда № 31/06.07.2015 г. на Видински окръжен съд по НОХД № 339/2014 г. С първоинстанционната присъда Видинският окръжен съд е признал подсъдимия Й. за виновен в това, че за времето от 19:00 ч. до 23:50 ч. на 15.01.2014 г. в [населено място], общ. Б., област В., [улица], в условията на опасен рецидив, отнел от владението на И. Ж. И. чужди движими вещи – един брой златна монета 20 francs 1856, E. N. III, на стойност 328.38 лв., пет броя турски златни монети С. М. II, на стойност 259.40 лв., мобилен телефон марка „Н.“, модел „....“, на стойност 30 лв., и сумата от 500 лв., всичко на обща стойност 1 117.78 лв., с намерение противозаконно да ги присвои, като за това употребил сила, като грабежът е придружен със средна телесна повреда, от която е последвала смъртта на И., поради което и на основание чл. 199, ал. 2, т. 1, пр. 2 вр. ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29 ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК му е наложил наказание двадесет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Осъдил е Р. Г. Й. да заплати на гражданския ищец В. Т. М. сумата от 93.15 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, като е отхвърлил претенцията за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 1000 лв. Разпоредил се е с веществените доказателства и е присъдил в тежест на подсъдимия заплащането на разноските по делото. С въззивното решение, предмет на касационната проверка, Софийският апелативен съд е изменил присъдата, като е отменил изцяло последната в гражданската й част и е прекратил производството досежно приетия за съвместно разглеждане граждански иск от В. Т. М. срещу Р. Г. Й. за обезщетяване на имуществените вреди от престъплението, както и е заличил В. М. като страна. Потвърдил е присъдата в останалата й част и е осъдил подсъдимия да заплати направените във въззивното производство разноски. В касационната жалба и допълнението към нея, поддържани в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, а алтернативно – намаляване на наложеното на подсъдимия наказание. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият моли жалбата му да бъде уважена. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Доводите за допуснати процесуални нарушения, ограничили правото на защита на подсъдимия и довели до незаконосъобразното му осъждане, са ситуирани в няколко направления. Твърди се, че осъдителните заключения неправилно са били основани върху уличаващите показания на св. Д. и С. З., без надлежно да е била проверена тяхната допустимост и достоверност. Според защитата въззивната инстанция не отстранила допуснатото от първостепенния съд нарушение на съдопроизводствените правила, изразило се в прочитане на показанията на св. Д. З. от ДП без провеждане на личен разпит при условията на състезателност и осигуряване на възможност за задаване на въпроси за изясняване на значими обстоятелства. Не били обсъдени и противоречията в показанията му за липса на комуникация с пострадалия в дните преди деянието и данните от разпечатките, свидетелстващи за наличието на провеждани разговори помежду им. Оспорва се и интерпретацията на показанията на св. С. З., като се сочи, че при оценката за тяхната достоверност били пренебрегнати данните за заинтересованост с оглед участието на двамата съпрузи З. в подготовката на престъплението, знание за отделни аспекти на извършването му и държане на отнетите вещи, за които защитата е правила възражения. Твърди се още, че въззивният съд не е ценил обясненията на подсъдимия, дадени при разпит на 18.06.2015 г., където съобщил значими и относими сведения по делото, останали необорени от наличния доказателствен материал. Релевирани са и възражения срещу отказа на въззивната инстанция да събира допълнителни доказателства (значими за датата 16.01.2014 г. за времето от 00.00 до 07.00 ч.), а именно записи на охранителна камера от бензиностанция на „Л.” – К., които имало данни да са били иззети на ДП, като това се отчита като съществен пропуск в обективното разследване на случая. Макар и формулирани като процесуални нарушения, в съществената си част направените възражения касаят обосноваността на въззивното решение и конкретно оценката на доказателствата, въз основа на които е изведено авторството на деянието и което не е самостоятелно касационно основание. От друга страна, разгледани на плоскостта относно начина на формиране на убеждението на въззивния съд по правно релевантните факти, ВКС ги намери за неоснователни, предвид следните съображения: За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда, като след проведено съдебно следствие и извършен обстоен собствен анализ на доказателствената съвкупност, е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически положения, обусловили извода, че автор на деянието е подсъдимия Р. Й.. В съгласие с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК подробно е отговорил на всички съществени възражения на защитата. Не се съзират пороци при обсъждането на доказателствените средства, въз основа на които въззивната инстанция е формирала вътрешното си убеждение по фактите и приложимия закон. То е било проведено на основата на съвкупна оценка на доказателствения материал, без да е допуснато селективното му или превратно тълкуване. В тази връзка неизбежно следва да бъде припомнено, че преценката за достоверността, достатъчността и надеждността на доказателствените източници да обусловят един или друг фактически извод, е суверенно правомощие на решаващия съд, стига да е ясно по какъв начин е било постигнато. Мотивите на въззивната инстанция предоставят ясна информация по този въпрос и свидетелстват за коректно и прецизно упражняване на посоченото съдебно правомощие. Без съмнение е, че в конкретния случай показанията на свидетелите Д. З. и С. З. са заемали съществен дял при обосноваване на авторството на деянието. Поради данни за участието им в отделни етапи от престъплението верността на изложеното от тях е било открито за съмнения, пораждащи необходимостта от внимателната им проверка. Извършената от въззивната инстанция процесуална работа и анализът в мотивите убеждават, че оценката за достоверност е била проведена съобразно дължимия процесуален стандарт – въз основа на вътрешната логичност и последователност на посочените показания и съпоставка с други доказателствени източници. В този аспект, за да отдаде доверие на показанията на св. З., въззивният съд внимателно е изследвал съдържанието им и ги е анализирал съобразно действителната им стойност и значение. Съобразил е заинтересоваността на последната, с оглед нейното и на съпруга й участие в подготовката на престъплението, откроил е отделните противоречия в дадените от нея сведения, които правилно е отчел за несъществени, като в останалата им част и основно по отношение на главните факти по делото е констатирал последователност и логическа подреденост, както и подкрепа с други източници на доказателствена информация, които подробно е посочил. Същият оценъчен подход е приложил и по отношение на показанията на св. Д. З.. Напълно вярно е, че той не е бил разпитван в съдебното производство, като при условията на чл. 281, ал. 1, т. 4 от НПК са били приобщени дадените от него показания пред съдия в разпит на 28.02.2014 г. (л. 269-275, т. 2 от ДП). В този смисъл, в нито една от фазите на процеса подсъдимият не е могъл да реализира правото си по чл. 6, т. 3, б. „д” от ЕКЗПЧ. От това обаче не следва, че показанията от ДП е било недопустимо да бъдат приобщавани, а също и използвани за осъждане, което, като е било сторено, да е довело до ограничаване на равенството на участие и принципа за състезателност като съществени аспекти на справедливостта на процеса. Всъщност, стандартът, развит в практиката на Европейския съд за правата на човека, потвърден и в решението Бонев срещу България решение на на Европейския съд по правата на човека от 08.06.2006 г., информира, че е недопустимо осъждане, основано единствено или в решаваща степен върху уличаващи показания, депозирани в производство, при което на подсъдимия не е осигурена адекватна възможност да реализира правото си на участие и да ги оспори – било то към момента на първоначалния разпит, който може и да е в закритата фаза на процеса или на последващ етап в същинския съдебен процес, когато състезателността се разкрива в пълен обем и се очаква пороците от досъдебната фаза да бъдат ефективно компенсирани. Това е особено значимо за случаите, касаещи показания на анонимни свидетели или отсъстващи такива, а също и обяснения на подсъдими, въз основа на които се постановява осъдителна присъда Вж. развитието на практиката на ЕСъдПЧ по делата срещу Холандия - Kostovski (10.11.1989 г.), Doorson (26.03.1996), Van Mechelen and others (23.04.1997 г.), Кок (1990), Visser (14.02.2002 г.), както и Isgro v. Italy (19.02.1991), Ludi v. Switzerland (15.06.1992), Biritus v. Lithuania (28.03.2002), PS v. Germany, Luca v. Italy (2001), Кrasniki v. the Czech Republic (28.02.2006 г.), Al-Khawaja and Tahery v. UK. (20.01.2009) и др.. Поначало най-ефективният начин за преодоляване на дисбаланса от ДП е да се осигури възможност на подсъдимия и неговата защита да участва при разпита на съответното лице в открития съдебен процес. Тази балансираща мярка обаче може да не е винаги възможна, като тогава, за да се приложи в пълнота горепосочения стандарт, е необходимо значението на съответните показания (дали те са единствени и/или доколко са решаващи за виновността на съответното лице) да бъде внимателно оценено самостоятелно, както и в съвкупност с останалите доказателства, като се прецени тежестта и убедителността на тези, които ги подкрепят Вж. по този въпрос Al-Khawaja and Tahery v. United Kingdom, решение на Европейския съд по правата на човека от 15.12.2011 г., Голяма камара, пар. 118-165.. В конкретния случай прави впечатление, че след провеждане на разпита на св. З. пред съдия на ДП без участие на подсъдимия, който към този момент не е имал процесуално качество, липсва каквато и да е активност за повторен разпит с негово участие съобразно предвидената за това възможност в чл. 223, ал. 4 от НПК. Подобна активност не се наблюдава и към момента на инкорпориране на показанията на отсъстващия св. З. в с. з. на 18.06.2015 г. като подсъдимият и неговия защитник не са правили възражения. В този аспект, няма основание да се счита, че показанията му пред съдия, дадени на ДП, са били недопустимо приобщени. Същественото е, че те не са били използвани в нарушение на горепосочения стандарт, тъй като не са били единствените, а практически са имали допълващо, а не решаващо значение за изхода на делото. С далеч по-голяма важност са се откроявали показанията на св. З., която пък е била разпитвана непосредствено в съдебния процес, като подсъдимият и неговия защитник по никакъв начин не са били ограничени при реализиране на правото участие в подкрепа на заетата линия на защита. На последно място и в контекста на направените в жалбата възражения относно показанията на св. З., напълно голословни се явяват твърденията за несъобразяване на противоречия между заявеното от него за липса на телефонна комуникация с пострадалия в дните преди деянието и разпечатките за такива разговори. Обратно, в мотивите си (вж. конкретно л. 192 от ВНОХД) въззивният съд е изложил подробни съображения, констатирайки това противоречие и коментирайки неговото значение при преценката за достоверност на показанията на св. З.. Изцяло неоснователни са и възраженията за липса на обсъждане на обясненията на подсъдимия, дадени в с. з. на 18.06.205 г., които са единствените подлежащи на оценка в съдебния процес. Съвсем очевидно е, че тезата за завръщане в [населено място] към обяд на 15.01.2014 г. (която е била част от общата защитна позиция, съдържаща внушението, че само З. са имали съпричастност към престъплението, извършено в късните часове на тази дата), е била предмет на изследване от въззивната инстанция. В тази връзка са изложени подробни и убедителни съображения за нейното отхвърляне. Версията за неговото завръщане на посочената дата, за което са били разпитвани негови близки и съседи (св. Е. И., М. А. и С. К.), не само, че не е била убедително потвърдена, но при съпоставката с останалия доказателствен материал е била напълно опровергана – главно поради едновременно присъствие на З. и на подсъдимия в района на [населено място], Б., а впоследствие и [населено място] на датата 15.01.2014 г., изведено от телефонните разпечатки за разговорите, провеждани от съответните мобилните апарати и ползвани сим карти. Посочени са и причините да не се кредитират обясненията му да е оставил своя мобилен телефон при З. след като е счупил ползваната до този момент от него сим карта, което не е оспорвал (вж. конкретно л. 192-193 от ВНОХД № 899/2015 г.). Разсъжденията на въззивния съд по тези въпроси явно са били обвързани с проверка на показанията на св. С. и Д. З. относно закупуването и ползването на две сим карти (едната, поставена в мобилния апарат на св. Д. З., а другата – в този на подсъдимия), от които са провеждани разговори, вкл. в периода 20.39 ч. – 23.50 ч. на 15.01.2014 г., съвпадащ с времето на извършване на престъплението и местоположението на абонатите. Обясненията на подсъдимия са коментирани и при изясняването на множество други факти, като те последователно са съпоставяни както със заявеното от св. С. и Д. З., така и с други доказателствени източници, вкл. веществени. Все във връзка с проверка на показанията на св. З. е била и назначената и изслушана при въззивното разглеждане комплексна техническа и лицево-идентификационна експертиза, касаеща иззети видео записи от охранителни камери на бензиностанция обект Б-162 „Л.” в [населено място]. Макар и недостатъчно конкретизирано в касационната жалба, оплакването на защитата за отказ да се назначи допълнителна експертиза, която да обхваща време на записа не само от 00.00 ч. до 02.59 ч. на 16.01.2014 г. (колкото е разполагаемия запис, иззет и изследвано по делото), но до 07.00 ч., е било свързвано с твърдение, че З. са пътували сами без подсъдимия, с който са се скарали и разделили. С мотивирани определения въззивната инстанция се е произнесла по исканията за допълнителна експертиза (вж. л. 180-182 от ВНОХД № 899/2015 г.), като ясно е уточнила, че записи до 07.00 ч. липсват по делото, независимо от вписаното в справка на л. 294-295 от ДП. ВКС намира, че при тези данни и направените от въззивния съд проучвания, няма основание да се счита, че съществен факт с оправдателно значение е останал неизяснен, което да предпоставя и извод за ограничаване на правото му на защита. От друга страна, както се посочи и по-горе, версията за връщане на подсъдимия в [населено място] около обяд на 15.01.2014 г. е била изследвана, но отчетена за опровергана от анализирания от въззивната инстанция доказателствен материал. Извън това, няма как да не се посочи, че в дадените от него обяснения той никъде не е твърдял да е предприемал самостоятелно, без З., пътуване по обратния пък за [населено място], а единствено, че това се е случило на 15.01.2014 г. Въз основа на категорично установените в съгласие с процесуалните правила фактически положения и логичната им интерпретация при обосноваване на извода за авторството на деянието, материалният закон е приложен правилно с осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение по чл. 199 ал. 2, т. 1, пр. 2, вр. ал. 1, т. 4, вр. чл. 20, ал. 1, б. „а” и „б” от НК. Доколкото в касационната жалба не са изложени никакви възражения по квалификацията на деянието (а единствено относно доказването на авторството му), ВКС не намира за нужно да излага повече съображения по този въпрос. Единствено следва да добави, че фрагментарните коментари на въззивната инстанция за допускане на смъртта на пострадалия като възможен съпътстващ насилието резултат, (което индицира за евентуален умисъл за убийство, каквото обвинение не е имал) не са се отразили върху правилното приложение на материалния закон. В касационната жалба и допълнението към нея е заявено оплакване и за явна несправедливост на наказанието и претенция за неговото намаляване. В тази насока обаче не са изложени никакви аргументи, които да дават възможност на ВКС да се произнесе по този въпрос. От друга страна, мотивите на въззивният съд ясно информират за основанията, поради което е било прието, че наложеното наказание на подсъдимия в размер на двадесет години лишаване от свобода е съответно на извършеното и достатъчно да постигане на целите по чл. 36 от НК. Спецификата на деянието, изразила се в предварително планиране и реализиране на грабежа в съчетание с упражняването на твърде болезнен и мъчителен механизъм за причиняване на уврежданията на пострадалия, от които впоследствие е настъпила смъртта му, разгледани заедно с негативните данни за личността на дееца, свидетелстващи за упорита престъпна проявеност, неповлияна от прилаганите до момента наказателни санкции, не пораждат необходимост от ревизиране на потвърденото му от въззивната инстанция наказание. Предвид гореизложеното ВКС намери, че не са налице сочените касационни основания, поради което и обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 68/29.02.2016 г. на Софийски апелативен съд, НО, IV-ти състав, постановено по ВНОХД № 899/2015 г. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.