О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 256 гр. София, 13.06.2022 год. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА ВАНЯ АТАНАСОВА като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3706 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решението от 23.04.2021 год. по гр. д. № 519/2021год. Варненският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 23.11.2020 год. по гр. д. № 18580/2018 год. на Варненския районен съд, с което е допусната съдебна делба на апартамент с идентификатор № *****, с административен адрес [населено място], район „О.”, [улица], вх. Б, ет. 3, ап. 24, находящ се в сграда № 2, построена в поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място], с предназначение: жилище, апартамент, площ 100.69 кв. м., ведно с прилежащите му избено помещение № 14 с площ 15.85 кв. м. и таван № 7 с площ 7.60 кв. м., както и 2.7421% от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, при описаните съседи според представената схема на самостоятелен обект, както и по описание по предходния акт за собственост, между съсобствениците М. Н. П. с квота 3/4 ид. ч. и Н. М. П. с квота 1/4 ид. ч. Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от съделителя Н. М. П., чрез пълномощника му адв. Ил. З., с оплаквания за неправилност на извода на въззивния съд относно придобивната давност, на която касаторът се позовава. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК същият се позовава на противоречие на въззивното решение с цитираната съдебна практика на ВКС, обосноваващо наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирани са материалноправни въпроси, свързани с относимите за придобиване по давност на съсобствен имот действия, което според касатора противоречи на разясненията в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС относно приложението на чл. 69 и чл. 79 ЗС, както и въпросът за началото на владението на един съсобственик при разпоредителна сделка на друг, следва ли то да започне да се отчита отново спрямо новия съсобственик. Въззивният съд приел, че от разпоредителната сделка в полза на ищцата до предявяването на иска за делба не е изтекъл необходимия десетгодишен давностен срок, което противоречи на ТР № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС. Съделителката М. Н. П., чрез пълномощника й адв. В. В., в писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Иска обжалваното въззивно решение да се потвърди и й се присъдят направените по делото съдебни разноски. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на Второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаряща на изискванията за редовност по чл. 284 ГПК. По релевираните от касатора основания за допускане на касационното обжалване, съдът съобрази следното: Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът приел, че придобиването на недвижимия имот, предмет на делбата, е осъществено по време на брака между праводателката на ищцата и наследодателя на ответника, починал през 2000 год., т. е. в режим на съпружеска имуществена общност. При прекратяването й със смъртта на единия съпруг, същата се трансформира в обикновена дялова съсобственост, при равни права на съпрузите, като делът на наследодателя се наследява от наследниците му – преживялата съпруга и един син – ответникът по иска за делба, сега касатор. При правилното приложение на разпоредбите на чл. 5 и чл. 9 ЗН са определени и квотите на наследниците, респ. квотите на съсобствениците на имота след разпоредителната сделка на преживялата съпруга в полза на ищцата, нейна внучка, с дарението, предмет на нот. акт № 80/2012 год. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е допусната делбата на съсобствения между страните апартамент, въззивният съд приел за неоснователно възражението на ответника по чл. 76 ЗН, въз основа на установения по делото факт, че само част от апартамента е наследствен, като ищцата се легитимира като собственик по дарението и на частта на праводателката си, представляваща нейна лична собственост след прекратяване на съпружеската имуществена общност със смъртта на съпруга й. Освен това, в хода на производството праводателката на ищцата е починала, поради което е невъзможно личното й участие в делбата. За неоснователно е прието и възражението на ответника за придобивна давност вследствие упражнявано от него владение върху целия апартамент, считано от смъртта на баща му през 2000 год. Установено е по делото, въз основа на свидетелските показания, че в апартамента са живяли освен ответника и негово семейство, и майка му М. П., праводател на ищцата. Всеки от тях плащал сметките си и участвали заедно в извършването на ремонти в жилището, което съдът приел, че не представлява осъществяване на такива действия, които да обективират волята на съсобственика да свои чуждите идеални части. Освен това упражняваната от ответника фактическа власт от разпоредителната сделка в полза на ищцата до предяваването на иска й за делба не е в необходимия десетгодишен срок, за да може да се позове на това придобивно основание спрямо нея. Съдът приел за ирелевантно обстоятелството дали същата е живяла през цялото време в апартамента или го е напускала. Въззивният съд се е позовал и на разясненията в ТР № 1/2012 год. на ОСГК, съгласно които при наличие на правно основание за установяване на фактическата власт, упражняващият тази фактическа власт се явява държател на чуждите идеални части, презумпцията по чл. 69 ЗС е опровергана и съответно в негова тежест при позоваването му на придобивна давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение чрез такива едностранни действия, които трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици, т. нар. преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. При позоваване на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Последващо манифестиране промяна в намерението не е необходимо и когато упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите. С оглед изложените от въззивния съд съображения относно действията по упражняване на владението от страна на един от наследниците по отношение на другия, произнасянето му не противоречи на горната задължителна съдебна практика, напротив - кореспондира с нея. Съдът е приел, че живеенето в апартамента на ответника, плащането на сметки и извършване на ремонти в него /при това без да е установено дали не касаят ползваните от него части/ не обективират воля за своене по отношение на чуждите идеални части в съсобствеността, а по отношение на ищцата М. П. не е налице и необходимия давностен срок, считано от прехвърлителната сделка в нейна полза. Вторият поставен въпрос не е обусловил изхода на спора по отношение липсата на релевираното придобивно основание от страна на ответника. При направения извод, че не е налице промяна в намерението да се свои чуждата идеална част, с действия, които са стигнали до съсобствениците за отблъскване на тяхното владение, т. е. липсата на един от елементите на фактическия състав на придобивната давност, е достатъчно основание да се приеме, че и положителен отговор на поставения от касатора втори въпрос не би обосновал друг изход на спора. Дори и да не е необходимо манифестирането на владението спрямо приобретателя при извършена разпоредителна сделка от един от съсобствениците, това не означава да се признае релевираното придобивното основание при съобразения със задължителната съдебна практика извод на въззивния съд, че не е доказана промяна в намерението на касатора да свои чуждите идеални части. Този извод е направен въз основа на събраните доказателства, като поддържаните от касатора доводи относно действителността на дарението от 2012 год. и неговото незнание за това разпореждане, както и полагането на грижи за прехвърлителката, негова майка, са извън предмета на настоящето производство. В заключение, въпросите относно владението на наследствен /съсобствен/ имот от един от наследниците/съсобствениците и позоваването му на давност по отношение на чуждите части, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници/съсобственици са съществени в производството, като разрешаването им в случая е съобразено и не противоречи на разясненията в ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС. А вторият от поставените в изложението въпроси не може да обоснове наличието на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, тъй като не е обуславящ решаващата воля на съда, поради което и не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По тези съображения касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, като при този изход на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответницата в него направените разноски в размер на 1000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие. Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 803 от 23.04.2021 год. по гр. д. № 519/2021 год. на Варненския окръжен съд по касационната жалба на Н. М. П., чрез пълномощника му адв. Ил. З.. Осъжда Н. М. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], Варненска област да заплати на М. Н. П. направените в настоящето производство разноски в размер на 1 000 лв. /хиляда лева/. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: