2 Р Е Ш Е Н И Е № 97 гр. София, 30.05. 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми март през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 442 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. С. срещу решение № 475/09.12.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 1147/2011 г. на Великотърновския окръжен съд. С него, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение № 116/28.07.2011 г. по гр. дело № 486/2010 г. на Свищовския районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу [фирма] и [фирма], иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за относителна недействителност на учредената с нотариален акт № 25/09.06.2008 г., том VІ, рег. № 5684, н. дело № 434/2008 г. на нотариус Л. А., договорна ипотека върху апартамент № 4, находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, ведно с принадлежностите му (подробно описани); в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Жалбоподателят сочи като неправилни решаващите изводи на въззивния съд, че договорът за ипотека е възмезден, поради което е необходимо знание за увреждането на кредитора-ищец и у лицето, с което длъжникът-ответник е договорял, и което знание не е доказано по делото. В тази връзка се излагат подробни съображения, че договорът за ипотека не е безвъзмезден, но не е и възмезден договор. Поддържа се и че след като въззивният съд споделил извода на първоинстанционния съд, че процесният договор за ипотека е нищожен, той следвало да обяви тази нищожност по отношение на процесния имот. Ответниците [фирма] и [фирма] не са подали отговори на касационната жалба в срока за това. В съдебното заседание ответната банка заявява становище за неоснователност на касационната жалба; в писмени бележки от нейна страна се излагат съображения, че процесният договор за ипотека, като обезпечаващ задължения по договор за банков кредит, има възмезден характер. С определение № 1251/22.11.2012 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по материалноправния въпрос: възмезден ли е договорът за ипотека и следва ли в производството по иск по чл. 135 от ЗЗД за относителна недействителност на този договор да намери приложение правилото на чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, а именно – лицето, с което длъжникът-ответник е договарял, трябва ли също да е знаело за увреждането на кредитора-ищец. За да отхвърли предявения по делото иск по чл. 135 от ЗЗД, въззивният съд е приел следното: К.-ищец е кредитор на непарично вземане по отношение на ответното [фирма] по сключения между тях предварителен договор от 28.01.2008 г. за покупко-продажба на процесния недвижим имот (който е обявен за окончателен с необжалваната и влязла в сила част на първоинстанционното решение по делото). Това вземане е възникнало преди учредяването от [фирма] в полза на ответната [фирма] на атакуваната договорна ипотека, която е увреждаща кредитора-ищец. От друга страна, окръжният съд е приел, че договорната ипотека, чиято цел е да обезпечи договор за заем, е възмездна по своя характер, а с оглед на това – и че знанието за увреждането на кредитора-ищец трябва да е налице не само у ответното [фирма], но и по отношение на ответната [фирма]. Приел е също, че в тежест на касатора-ищец е да докаже такова знание у последния ответник, което трябва да е съществувало към момента на сключването на договорната ипотека, но по делото такова доказване не е проведено, въпреки указанията за това в доклада на районния съд при разпределянето на доказателствената тежест. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по изведения от касатора материалноправен въпрос – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, намира следното: Еднозначен отговор на въпроса не може да бъде даден за всички случаи. Предвид характера му на обезпечителен и акцесорен договор между ипотекарния кредитор и собственика на ипотекирания имот, който може да бъде както главният длъжник, чието задължение се обезпечава с ипотеката, така и трето за обезпечавания дълг лице, договорът за ипотека не може еднозначно и категорично да бъде класифициран като възмезден или като безвъзмезден договор във всички случаи. Именно поради това, въпросът за тази класификация на договора за ипотека, и изобщо – на обезпечителните договори, е силно дискусионен в правната доктрина, противоречиво се разрешава и в съдебната практика. Поставя се и въпросът дали изобщо обезпечителните договори попадат в тази класификация на договорите на възмездни и безвъзмездни (виж в тази връзка и чл. 280, ал. 1 от отменения Д., където – при регламентацията на относителната недействителност спрямо държавата и общините на разпоредителните сделки на длъжника по публично вземане, законодателят изрично отграничаваше учредяването на залог, ипотека или друго обезпечение (т. 2; наред с апортните вноски – т. 4), както от безвъзмездните сделки (т. 1), така и от възмездните сделки (т. 3), сключени от длъжника; в чл. 216 от ДОПК това разрешение е изоставено и е възприето друго). Разгледан сам по себе си – без да се има предвид връзката му с главното задължение, изпълнението на което се обезпечава, договорът за ипотека има по-скоро безвъзмезден характер (доктрината предлага и класифицирането му като не-възмезден договор – нито възмезден, нито безвъзмезден). Това е така, защото от двете страни по договора, поначало само за едната от тях – ипотекарния кредитор – може да се приеме, че получава някаква имуществена облага по силата на договора, а именно – самото обезпечение, изразяващо се при ипотеката най-общо във възможността, при неизпълнение на обезпеченото главно задължение, ипотекарният кредитор да насочи принудителното изпълнение и да се удовлетвори предпочтително при публичната продан на ипотекирания имот, независимо от промяната на собствеността върху него и от това дали той е секвестируем. Другата страна по договора – ипотекарният длъжник (независимо дали ипотеката обезпечава негов дълг или на трето лице) поначало не получава нищо по силата на самия договор за ипотека. Няма съмнение, че договорът за ипотека може да бъде сключен и като възмезден договор, когато страните изрично са уговорили – срещу учредяването на ипотеката, ипотекарният кредитор да заплати възнаграждение на ипотекарния длъжник (когато ипотеката се учредява за обезпечаване, не на негово, а на чуждо задължение), да застрахова ипотекирания имот и др. подобни. Не може да се отрече, че е налице елемент на възмездност и тогава, когато страните са уговорили – срещу учредяването на ипотеката, отсрочване или разсрочване на главното обезпечено задължение, заплащане на по-ниски лихви или опрощаване на изтекли лихви върху него, или други подобни отстъпки от страна на ипотекарния кредитор (когато ипотеката се учредява за обезпечаване на собствен дълг на ипотекарния длъжник). Налице е възмездност в отношенията между страните по договора за ипотека и тогава, когато главният договор между тях, изпълнението на който се обезпечава с ипотеката, изобщо не би бил сключен, без сключването на договора за ипотека; в тези случаи ипотекарният кредитор сключва главния договор и престира имуществено благо по него на ипотекарния длъжник, не само срещу насрещната престация на последния по главния договор, а и поради наличието на обезпечението – ипотеката, без сключването на акцесорния договор за учредяването на която, не би се сключил и главният договор между същите страни. При наличие (с оглед конкретните отношения между страните) на такава неразривна връзка на взаимна обусловеност между договора за ипотека и главния договор, тя не може да не се вземе предвид при тълкуването на понятието „възмездност” по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. Това е така, защото целта на тази правна норма е – наред, и в конкуренция със защитата на увредения кредитор, който е предявил иска за относителна недействителност по чл. 135 от ЗЗД, да се даде защита и да се предпочете интереса на договарялото с ответника-длъжник, трето добросъвестно лице (също ответник по иска), което също се явява кредитор на ответника-длъжник (в разглеждания случай – ипотекарен такъв, по иначе напълно валидна сделка – договор за ипотека) и което не е знаело за увреждането на ищеца към момента на сключването на атакуваната увреждаща сделка (договора за ипотека). Такава защита следва да се приеме, че е установена от законодателя, само в случаите като посочените по-горе, когато е налице възмездност в отношенията между страните по атакувания договор за ипотека, които отношения обаче са възникнали не само по силата на този акцесорен обезпечителен договор, а и по силата на главния договор, изпълнението на който се обезпечава – поради неразривната връзка на взаимна обусловеност между тях. В останалите случаи, когато със сключването на договора за ипотека ответникът-длъжник единствено обезпечава съществуващо (свое или чуждо) задължение (което може да е възникнало на договорно или извъндоговорно основание), без да е налице някоя от посочените по-горе (или подобна на тях) хипотези на възмездност в отношенията им, ипотекарният кредитор – също ответник по иска по чл. 135 от ЗЗД, няма правно-защитим интерес, и за прогласяването на относителната недействителност спрямо ищеца на увреждащия го договор за ипотека, не е необходимо и този ответник – ипотекарният кредитор (наред с ответника-длъжник) да е знаел за увреждането на ищеца. Предвид така възприетото разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, при извършената проверка правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: Правилен е решаващият извод на въззивния съд, че сключеният между двамата ответници по делото, договор за ипотека от 09.06.2008 г. е възмезден. Както беше посочено, по делото е установено, че процесната ипотека е учредена за обезпечаване на задълженията на ответното Е. към ответната банка по сключения също между тях, договор за банков кредит от 04.06.2008 г. В клаузите на пункт 1.12.1 и пункт 3.2.1 от последния изрично е уговорено учредяването на процесната ипотека, както и че средствата по кредита се предоставят от ответната банка и се ползват (усвояват) от ответното Е., при условие, че това обезпечение (наред с останалите уговорени такива в договора) е учредено. При така установените обстоятелства, несъмнен е изводът, че договорът за банков кредит не би бил сключен между двамата ответници и средствата по него не биха били предоставени и усвоявани, без сключването на процесния договор за ипотека (което поначало е характерно за ипотечните банкови кредити). Правилен е и другият решаващ извод на въззивния съд, че касаторът-ищец, за когото е тежестта за доказване на това обстоятелство по делото, не е доказал, съгласно чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, знание у ответната банка за увреждането му като кредитор на ответното Е., чрез сключването на процесния договор за ипотека. К. и не поддържа в касационната си жалба да е провел такова доказване по делото; като по изложените по-горе съображения, са неоснователни доводите му, че тъй като процесният договор за ипотека нямал възмезден характер, знание у ответната банка за увреждането не следвало да се доказва в настоящото производство. Неоснователно е и другото оплакване в касационната жалба, че след като въззивният съд споделил извода на първоинстанционния съд, че процесният договор за ипотека е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 170 от ЗЗД, той следвало да обяви тази нищожност по отношение на процесния имот. В отговор на такова оплакване на касатора, направено и с въззивната му жалба, окръжният съд правилно е приел, че след като въпросът за нищожност на това основание (различно от основанието на иска за относителна недействителност по чл. 135 от ЗЗД) на договорната ипотека по отношение на процесния имот, е въведен в процеса чрез възражение, а не чрез установителен иск, то съдът не дължи произнасяне по него с диспозитива на решението си, тъй като възражението е защитно средство. Освен това, фактически невярно е и твърдението на касатора, че въззивният съд споделил извода на първоинстанционния съд за нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 170 от ЗЗД на договора за ипотека по отношение на процесния имот. Напротив – въззивният съд е изложил съображения и еднозначно е приел, че процесната ипотека уврежда ищеца-кредитор (жалбоподателя); изрично е приел за неправилни изводите на първоинстанционния съд за обратното, които са основани и на неправилния извод на последния за нищожност на ипотеката на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 170 от ЗЗД. С оглед гореизложеното, на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК, обжалваното въззивно решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да се остави в сила. Страните не са претендирали присъждане на разноските за касационното производство по делото. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 475/09.12.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 1147/2011 г. на В. окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.