9
Р Е Ш Е Н И Е
№ 38
гр. София, 01 април 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Юрий Кръстев
ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева
2. Теодора Стамболова
при секретаря …… Кр. Павлова ……………………………………........ в присъствието на прокурора … Иванов ………………………………….. изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ………………………………………. наказателно дело № 1677 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия В. П. Ж., на подсъдимия И. Р. И. и на подсъдимия И. М. С., чрез техните защитници, както и по жалба на частния обвинител и граждански ищец - Д. К. Т., чрез нейните повереници, против въззивно решение № 210 от 10.06.2014 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 33/2014 г.
Жалбата на подсъдимия В. П. Ж. се позовава на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. Въведени са твърдения, че не са установени механизмът на деянието и авторство на подсъдимия; че съдът се е основавал единствено на показанията на пострадалата, която е била заинтересована от изхода на делото; че събраните доказателства са били превратно тълкувани в полза на обвинението; че не са били обсъдени доводите на защитата; че липсва единство между мотивите и диспозитива на решението. Направено е искане за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия, респ. за отхвърляне на гражданския иск.
В жалбата на подсъдимия И. Р. И. са отбелязани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Съдържа доводи и възражения, че деянието не е доказано по несъмнен начин; чe подсъдимият е осъден само въз основа на косвени доказателства; че съдът се е основавал на противоречивите показания на пострадалата и на недопустими предположения; че преквалификацията на деянието в по-тежко наказуем състав на престъпление без надлежно изменение на обвинението по реда на чл. 287 НПК е нарушила правото на защита на подсъдимия; че съдът не е изложил достатъчно мотиви за прекия умисъл на дееца; че наложеното наказание е явно несправедливо поради осъждането му. Направено е искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или за изменяване на решението и намаляване на наказанието.
В жалбата на подсъдимия И. М. С. се развиват доводи за съществени процесуални нарушения поради привидно изпълнение на процесуалните правила, свързани с оценката на показанията на св. Т., които съдът неоснователно е кредитирал, тъй като липсата на спомен представлява съображение, противоречащо на формалната логика, а алкохолното опиянение е само една от множеството хипотези; че съдът неоснователно е отхвърлил експертно изяснената възможност обективно констатираните наранявания по подсъдимия С. да са били причинени по друг начин, различен от този, който е посочвала пострадалата; че съдът неубедително се е аргументирал защо отхвърля обясненията на подсъдимия; че допуснатите съществени нарушения на правилата за оценка и проверка на доказателствената съвкупност са довели до неправилно приложение на закона; че размерът на наказанието лишаване от свобода не е съобразен с продължителността на процеса и необходимостта от постигане на целите по чл. 36 НК. Направени са алтернативни искания: да се отмени решението и да се оправдае подсъдимия или делото да се върне за ново разглеждане; да се измени решението като се намали наложеното наказание. Настоява се и за отхвърляне на гражданския иск или за намаляване по размер на присъденото за неимуществени вреди обезщетение.
В жалбата на частния обвинител и граждански ищец се релевират оплаквания за нарушения на принципите по чл. 13, чл. 14 НПК и на изискванията по чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК. Твърди се също, че на основата на установените от съда факти, описани и в обвинителния акт, деянието на всеки от подсъдимите е било извършено по отношение на лице, лишено от самоотбрана, и без негово съгласие, поради което дадената квалификация на съответното деяние от Софийския апелативен съд е незаконосъобразна и е довела до явна несправедливост на наложеното наказание по отношение на подсъдимия Ж. и подсъдимия С.. Направено е искане за отмяна изцяло на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, за да бъдат отстранени нарушенията и да се увеличи наказанието на подсъдимия С. и на подсъдимия Ж..
В съдебно заседание всеки от защитниците на подсъдимите (адв. Г., адв. В., адв. П. и адв. А.), както и повереникът на частния обвинител и граждански ищец (адв. М.) поддържа съответната жалба с аргументите, изложени в нея.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда № 357 от 22.11.2013 г. по н. о. х. д. № 251/2010 г. Софийският градски съд е признал всеки от подсъдимите – И. М. С., В. П. Ж. и И. Р. И., за виновен в това, на 9.06.2009 г. в [населено място], да се е съвкупил с лице от женски пол, ненавършило четиринадесетгодишна възраст – Д. К. Т., лишена от възможност за самоотбрана и без нейно съгласие, поради което и на основание чл. 152, ал. 4, т. 1 вр. ал. 1, т. 1 НК е наложил на подсъдимия С. наказание от десет години лишаване от свобода, а на подсъдимия Ж. и на подсъдимия И. - наказание в размер на единадесет години лишаване от свобода. На основание чл. 68 НК съдът е привел в изпълнение условно наказание от три месеца лишаване от свобода на подсъдимия И., по отношение на подсъдимия Ж. е приложил чл. 69, ал. 2 НК, а по отношение на тримата подсъдими - разпоредбата на чл. 59, ал. 1 НК. Осъдил е всеки от подсъдимите да заплати сума от тридесет хиляди лева на гражданския ищец Д. К. Т. за причинени неимуществени вреди, като в останалата част е отхвърлил предявения граждански иск. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и в тежест на подсъдимите е възложил разноските по делото.
С въззивно решение № 210 от 10.06.2014 г. по в. н. о. х. д. № 33/2014 г. на Софийския апелативен съд присъдата е изменена, като деянието на подсъдимия И. е преквалифицирано по чл. 152, ал. 4, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 НК, а деянието на подсъдимите Ж. и деянието на подсъдимия С. – по чл. 151, ал. 1 НК. Наказанието на всеки от двамата подсъдими – Ж. и С., е намалено на пет години лишаване от свобода . В останалата част присъдата е потвърдена.
Касационните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Доводите на подсъдимите, с които са оспорвали инкриминираното им деяние, са били представени на вниманието на въззивния съд, който в изпълнение на изискванията по чл. 339, ал. 2 НПК ефективно ги е изследвал и в мотивите е дал пространен, убедителен и законосъобразен отговор, основан на аналитичната преценка на съвкупността от доказателства по делото.
Преимуществена част от аргументите на жалбоподателите отново са насочени да опровергаят решението на съда по въпроси от фактическо естество, каквито са тезите за авторството и умисъла на подсъдимия. Върховният касационен съд многократно е подчертавал в свои решения, че не разполага с правомощия да пререшава фактически въпроси и се произнася единствено по правото в рамките на приетите за установени фактически положения, когато не е било допуснато съществено процесуално нарушение. Затова и доводите на подсъдимите за недоказано авторство, а на подсъдимия И. и за липсата на доказателства относно прекия му умисъл и употребата на сила по отношение на пострадалата, представляват оплаквания за необоснованост, която не е касационно основание по чл. 348, ал. 1 НПК.
Аргументът в жалбата на подсъдимия И. за съществено процесуално нарушение, тъй като осъждането се основавало единствено на косвени доказателства е напълно неприемлив. Поначало не съществува пречка съдът да изгради фактическите си констатации и само върху косвени доказателства, щом от техния анализ логически следва единственото заключение за извършено от подсъдимия престъпление. В конкретния случай обаче това дори не е така, защото релевантните факти и обстоятелства са били приети за установени въз основа не само на косвени, но и на преки доказателства, извлечени от показанията на пострадалата, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд в мотивите на своето решение. Твърдението на подсъдимия Ж. за превратно тълкуване на доказателствата е формулирано най-общо, а представянето му единствено като обобщение, без каквато и да било конкретика за изопачаване на действителната същност и съдържание на доказателствените източници, не позволява да бъде обсъждано.
В жалбите на подсъдимите са изтъкнати и доводи срещу оценката за достоверност на показанията на пострадалата и съответно изведената въз основа на тях фактология на деянието. Тримата жалбоподатели считат, че съдът не е могъл да се позовава единствено на нейните показания, тъй като според подсъдимия Ж., пострадалата Т. е била заинтересована от изхода на делото; според подсъдимия И. тя е депозирала объркани и противоречиви показания; според подсъдимия С. те са били фрагментарни, схематични и декларативни относно неговите действия, а мотивите на съда да ги кредитира - едностранчиви, неубедителни и противоречиви. Съображенията в този аспект не могат да бъдат възприети.
Показанията на пострадалата са равностойно доказателствено средство и съдът може да основе и само на тях фактическите си констатации, когато ги оцени за достоверни.
Съдът, разглеждащ делото по същество, притежава суверенното правомощие да преценява по свое вътрешно убеждение доказателствените материали. От гледна точка на процесуалните правила, които уреждат и гарантират неговото правилно формиране, въззивните мотиви не оправдават оплакванията от подсъдимите. Показанията на св. Т. са били подложени на внимателен анализ и преценка, в т.ч. за собствената им логичност и вътрешна последователност, след съпоставка с останалите доказателствени материали и с помощта на експертните заключения. Съдът прецизно е обсъдил обясненията на подсъдимите и противоречията между доказателствените източници, излагайки подробни, задълбочени и логични разсъждения защо оценява показанията на св. Т. като достоверни и защо отхвърля частично обясненията на подсъдимите. Разгледано в контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК неоснователно е и оплакването на подсъдимия С., че фактическите констатации на съда за причинени му одрасквания по гърба от св. Т. представляват недопустимо предположение, тъй като вещото лице било пояснило и друга еднакво възможна хипотеза, която се съгласувала с неговите обяснения. Софийският апелативен съд е отделил нужното внимание и на специализираното мнение на съдебномедицинския експерт относно вероятния механизъм на причиняване на обективно констатираните увреждания по гърба на подсъдимия С.. Един от възможните е отговарял на събраните и проверени доказателства, извлечени от свидетелските показания, оценени като достоверни.
Претенциите на подсъдимия Ж. за необсъдено възражение защо пострадалата не е потърсила помощ не отговаря на съдържанието на въззивното решение. Софийският апелативен съд в пълнота е изпълнил процесуалното си задължение да обсъди доводите и възраженията с решаващо значение и да им отговори, разглеждайки ги в тяхната цялост. В случая е коментирал и отделно взети съображения. Откритият в леглото косъм, който при експертно изследване се изяснило, че принадлежи на подсъдимия Ж., не е бил взет предвид от въззивния съд при изграждане на фактическите заключения за авторството, както се установява от мотивите на въззивния съдебен акт, а независимо от съвсем голословното твърдение, Върховният касационен съд не установи противоречие между мотивите и диспозитива на решението, което подлежи по касационен път на обжалване.
Подсъдимият И. застъпва и тезата за нарушение на правото на защита поради преквалификация на деянието в по-тежко наказуемо престъпление без надлежно изменение на обвинението нито в първата, нито във въззивната инстанция. В случая деянието на подсъдимия е било преквалифицирано по чл. 152, ал. 4, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 НК, което не е по-тежко наказуемо престъпление. Предвиденото наказание е това, което е предвидено и за престъплението по чл. 152, ал. 4, т. 1 вр. ал. 1, т. 1 НК по повдигнато обвинение. Следователно, Софийският апелативен съд не е надхвърлил правомощията си, прилагайки закон за по-тежко наказуемо престъпление, за което подсъдимият И. не е имал обвинение на първата инстанция (по обвинителния акт или изменено от прокурора по реда на чл. 287 НПК). Изменил е присъдата на Софийския градски съд в съответствие с правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, след като е приел за доказателствено установени фактическите обстоятелства за упражнена принуда чрез насилие от подсъдимия И.. Въпреки отправени молби и опити на пострадалата да го избута от себе си, той хванал ръцете й и осъществил съвкупление, които факти са се съдържали в обстоятелствената част на обвинителния акт и по които подсъдимият е имал възможност пълноценно и ефективно да се защитава.
Правната квалификация на деянието на всеки от подсъдимите стои и в центъра на оплакванията на частния обвинител в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК – нарушение на материалния закон. Твърди се, че установените по делото факти и обстоятелства са обуславяли правилната квалификация по чл. 152, ал. 4, т. 1 вр. ал. 1, т. 1 НПК, въведена с обвинителния акт и възприета с присъдата на първоинстанционния съд, стъпвайки като цяло на следната аргументация: Софийският апелативен съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила (чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК), тъй като не е подложил на внимателна проверка доказателствата, обосноваващи първоначалната квалификация по чл. 152, ал. 4, т. 1 вр. ал. 1, т. 1 НК. Предвид съчетанието на установените по делото факти – чужд дом и непознато населено място; отсъствие на други хора в помещението, от които да получи помощ; употреба на алкохол; малолетна възраст; парализиращ страх от подсъдимите, св. Т. е била лишена от възможност за самоотбрана.
Доводите на частния обвинител не могат да бъдат възприети.
Въпреки формалното позоваване на процесуални разпоредби, в жалбата на частния обвинител липсват доводи, с които по ясен и недвусмислен начин да се посочват нарушения на конкретни процесуални правила, създадени да гарантират принципите по чл. 13 и чл. 14 НПК. Напълно неприемливо е да се представят доводи, с които правните съображения се смесват с аргументи от фактическо естество. Съдът е изпълнил стриктно процесуалните си задължения и в нужната степен е аргументирал пътя на своите разсъждения. Решението съдържа изчерпателни мотиви, чрез които се изяснява и вътрешното убеждение относно съставомерните елементи на престъплението. Затова оплакването за наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК следва да бъде отхвърлено по същите съображения, които бяха изложени при изследване на касационните жалби на подсъдимите.
Преимуществена част от доводите на частния обвинител са насочени да опровергаят обосноваността на фактическите изводи на съда по същество при решаване на въпроса дали по делото е установено обективно съществуващо обстоятелство – състояние на пострадалата, което я лишава от възможност за самоотбрана. Необосноваността обаче не е касационно основание и съображенията в този аспект не могат да доведат до последиците, които частният обвинител свързва с тях – отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.
Софийският апелативен съд правилно е изтълкувал квалифициращия признак по чл. 152, ал. 1, т. 1 НК, чието съдържание отдавна е изяснено в правната доктрина с илюстрация и на конкретни примери, при които може да се приеме, че обектът на престъплението – лице от женски пол, e бил лишен от възможност за самоотбрана. Теоретичните постановки са възприети и в практиката на Върховния съд. Квалифициращият признак по чл. 152, ал. 1, т. 1 НК изисква пострадалата да е била в състояние, при което не е могла да оказва съпротива и да се брани, независимо по какви причини тя се е намирала в такова състояние (напр. физически, психически, фактическото положение, в което се е намирала). От своя страна деецът, използвайки това състояние и без пострадалата да е дала съгласие, се е съвкупил с нея, респ. и със съзнание за посочените обстоятелства. В конкретния случай въззивният съд, първо, не е установил каквато и да било причина, поради която св. Т. да се е намирала в състояние на лишена от възможност за самоотбрана и второ, приел е за фактически установено, че пострадалата реално се е бранила и защитавала срещу упражнената принуда, но самоотбраната се е оказала недостатъчна за ефективно преодоляване на силата, която е била използвана от подсъдимите за извършеното съвкупление.
Ето защо Софийският апелативен съд правилно е приложил закона към установените по делото факти и законосъобразно е квалифицирал деянието на подсъдимия И. по чл. 152, ал. 4 т. 1 вр. ал. 1, т. 2 НК, а деянието на подсъдимия Ж. и деянието на подсъдимия С. - по чл. 151, ал. 1 НК, отчитайки липсата на фактически обстоятелства в обвинителния акт, които да покриват съставомерния признак по т. 2 на чл. 152, ал. 1 НК и срещу които подсъдимият Ж. и подсъдимият С. да са могли ефективно да се защитават. При положение, че обвинението не е било изменено по реда на чл. 287 НПК, поначало въззивният съд не е могъл да квалифицира други, нови факти, извън посочените в обвинителния акт. Липсва касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Наказателно правната оценка на въззивния съд отговаря на установените фактически обстоятелства и деянието на всеки от подсъдимите покрива състава на съответното престъпление в обективно и субективно отношение.
Не се оправдава и касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 НПК – явна несправедливост на наказанието.
В жалбата на подсъдимия И. се твърди, че наказанието е явно несправедливо предвид отсъствие на доказателства за негово осъждане. Всъщност доводът не покрива основанието за явна несправедливост на наказанието, чието съдържание е очертано в разпоредбата на чл. 348, ал. 5 НПК.
В жалбата на частния обвинител явната несправедливост се свързва единствено с наказанията на подсъдимия Ж. и на подсъдимия С., които поради правната квалификация на деянието се преценяват като занижени. Според подсъдимия С. съдът е пропуснал да отчете продължителността на процеса при индивидуализация на неговото наказание.
Искането както за увеличаване, така и за намаляване на наказанието е неоснователно, а изтъкнатите доводи в тази насока не могат да бъдат възприети.
Наложеното наказание лишаване от свобода не разкрива очевидно несъответствие с обществената опасност на деянието и дееца, със смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства и целите по чл. 36 НК. Въпросът за размера на наказанието е бил обсъден и решен за всеки от подсъдимите поотделно, в т.ч. за подсъдимия С., въз основа на съвкупността от релевантни по делото обстоятелства, а относителната тежест на продължителността на процеса като фактор със значение не накърнява постигнатото ниво на справедливост при индивидуализация на наказанието.
Софийският апелативен съд законосъобразно е приел, че са налице условията за ангажиране на гражданската отговорност на всеки от подсъдимите. Липсва и нарушение по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на присъденото обезщетение за причинените с престъплението на подсъдимия С. неимуществени вреди. Конкретни нарушения не се сочат и от жалбоподателя. Присъдената сума от тридесет хиляди лева адекватно държи сметка за преживените болки и страдания от малолетната пострадала и в пълна степен отговаря на критерия за справедливост в обществото.
В обхвата на касационната проверка, жалбите са неоснователни и атакуваното решение следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 210 от 10.06.2014 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 33/2014 г.
Настоящето решение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |