5 Р Е Ш Е Н И Е № 90 София, 27 март 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 60/2015 година Производството по делото е по реда на чл. 419 и сл. от НПК, образувано по искане на главния прокурор, за възобновяване на ВНЧД № 179/2014 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград и отмяна на постановеното по него решение № 3309/ 29.07.2014 г. Искането за възобновяване се позовава на основанията по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК. Претендира се, че окръжният съд незаконосъобразно и при противоречиви мотиви е потвърдил определението на първостепенния съд, което налага отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа искането за възобновяване. Осъденият А. Ш. Т., редовно призован не се явява и не изпраща процесуален представител. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди данните по делото и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се произнесе, взе предвид следното : С определение № 3066/24.04.2014 г., постановено по НОХД № 78/2014 г. от Районен съд – Благоевград, на основание чл. 24, ал.1, т. 6 от НПК е прекратено наказателното производство, водено срещу А. Ш. Т. за престъпление по чл. 195, ал.1, т.3, т.4 и т. 7 във вр. с чл. 194, ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2 във вр. с чл. 28, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК. С решение № 3309/29.07.2014 г., постановено по ВЧНД № 179/2014 г. от Окръжен съд – Благоевград, определението е потвърдено. Искането за възобновяване е основателно. В същото се твърди, че въззивният съд незаконосъобразно е потвърдил определението на първата инстанция, с което е прекратено наказателното производство, водено срещу А. Ш. Т., при мотиви, че следва да приложи разпоредбите на чл. 24, ал.1, т. 6 от НПК и на чл. 4 от Протокол № 7 съм КЗПЧОС (Протокола), прокламиращи принципа за забрана на двойната репресия за същото деяние. В тази връзка се твърди, че всъщност липсва идентичност на фактите; че ангажирането на административна отговорност не изключва възможността да се води наказателно производство за деянието, като приоритет се отдава на наказателната отговорност според разпоредбите на чл. 33, ал.1 и ал. 2 и чл. 70, б. „г” от ЗАНН. Оспорва се приетото от първостепенния съд и утвърдено от втората инстанция разбиране за приложимостта на последно посочената разпоредба на ЗАНН. За да потвърди определението на районния съд, въззивната инстанция е направила обстойно изложение, позовавайки се на практиката на ЕСПЧ, и е отразила критериите, определящи дали едно деяние е „престъпление”, респективно дали е налице „наказателно обвинение” по смисъла на КЗПЧОС и Протокола. Върховният касационен съд отдава дължимото на така изложената аргументация във въззивното решение. Пренасяйки я обаче към конкретния случай въззивният съд е пропуснал да съобрази, отразеното в самото решение. Първо, че деянието, предмет на повдигнатото обвинение срещу Т. е за кражба, осъществена чрез повреждане на прегради, здраво направени за защита на имот, използване на МПС, миналите осъждания за Т., както и че става дума за две деяния, включени в рамките на продължаваното престъпление. Второ, основателно се възразява с искането за възобновяване, че съдът не е обсъдил несъответствието между отнетите вещи, описани в обвинителния акт като предмет на кражбата, и тези, отразени в наказателното постановление. За последно посоченото, въззивният съд е заключил, че е налице „почти пълна идентичност в предмета на престъплението”. При тези констатации не става ясно защо е прието, че фактите (време, място, предмет и механизъм), въз основа на които е наложено административното наказание глоба са идентични на тези, инкриминирани с обвинителния акт. А определящо, според отразените и от съда критерии, за това дали се касае за едно и също деяние, са фактите по делото. По отношение на възражението във въззивния протест, свързано с приложимостта на чл. 70, б. „г” от ЗАНН, окръжният съд е посочил, че в атакуваното определение е даден отговор. Очевидно, съдът така е утвърдил и направения извод от първата инстанция, че нормата на чл. 70, б. „г” от ЗАНН е приложима само „до случаите, когато узнаването за наличие на повторно осъждане за същото деяние, е станало в момент, следващ влизането в сила на присъдата” (виж, л. 21 от въззивното дело, стр. 10 от мотивите на решението, съответно, л. 89 от първоинстанционното дело, стр. 8 от мотивите на определението). Липсва аргументация, защо се счита, че законът поставя такова условие. На следващо място, въззивната инстанция е приела, че Т. е санкциониран с наказателното постановление и това наказание е станало окончателно, тъй като не е било обжалвано, изтекли са и сроковете за неговата отмяна по извънредните способи (съдът се е въздържал да отрази за кой срок става дума, сравн. чл. 71 от ЗАНН). По отношение на влизането в сила на наказателното постановление е посочено, че макар по делото да не се откриват данни за неговото връчване на санкционирания Т. видно от приетите по делото „банкови бележки” – л. 34 и л. 35 глобата е платена. Влизането в сила на наказателното постановление се урежда от закона – чл. 64 от ЗАНН. А и в принципен план плащането може да се окаже и недължимо, ако наказателното постановление не е влязло в законна сила. В тази връзка инстанциите по същество е следвало да проявят процесуална активност и да изискат административнонаказателната преписка от съответния орган, а не да се задоволят с приложеното незаверено копие на наказателно постановление, от което не може да се направи извод за това дали същото е влязло в законна сила, тъй като в него липсва отразяване за връчването му, съответно отбелязване по чл. 58, ал. 2 от ЗАНН. При всичко казано, основателна е претенцията в искането за възобновяване за допуснати нарушения на процесуалния закон, а предложената аргументация във въззивното решение за приложение на цитирания по-горе принцип, макар и обстойна, не дава убедителен отговор на повдигнатите с протеста въпроси. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е извършил обстойна проверка на атакуваното пред него определение. Не е направил необходимото да попълни делото с данни, значими според съда за направените изводи, а съображенията за „идентичност на фактите” са противоречиви. Това налага отмяна на постановеното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С оглед на горните съображения и на основание чл. 425, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателните дела въззивно решение № 3309/29.07.2014 г., постановено по ВЧНД № 179/2014 г. от Окръжен съд – Благоевград. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на окръжния съд от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.