Р Е Ш Е Н И Е № 193 София, 18.12. 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател:Маргарита Соколова Членове:Светлана Калинова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1494/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 ГПК. С решение № 326 от 05.10.2017 г. по гр. д. № 112/2017 г. Хасковският окръжен съд отхвърлил предявения от Професионална гимназия по механоелектротехника „С. и К. М.” [населено място] срещу Спортно училище „С. К.” [населено място] и Общината [населено място] иск с правно основание чл. 14 и сл. от Закона за държавната собственост /ЗДС/ вр. чл. 62 от Закона за собствеността /ЗС/. С решение № 4 от 09.01.2018 г. по в. гр. д. № 675/2017 г. Пловдивският апелативен съд обезсилил горното решение и върнал делото на първоинстанционния съд за произнасяне от друг състав по предявения иск след изискване от ищеца на уточнения на исковата молба съобразно мотивите към решението. Касационното обжалване е допуснато по жалби на ответниците по иска Спортно училище „С. К.” [населено място] и Общината [населено място], които поддържат касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК - недопустимост и неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация - ищецът по делото Професионална гимназия по механоелектротехника „С. и К. М.” [населено място], счита, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбите основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: За да обезсили първоинстанционното решение, въззивният съд приел, че то е недопустимо, тъй като в диспозитива са посочени единствено страните, но не е посочен нито един от обективните признаци на предявеното за защита материално право, за да се приеме, че решението е постановено именно по отношение на него. Във връзка с правилното определяне предмета на спора /защитаваното субективно материално право/ посочил, че първоинстанционният съд следва да изиска уточнения от страна на ищеца на обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Обстоятелствата, на които се основават исковете, навеждат на търсена от ищцовата гимназия като процесуален субституент, съгласно чл. 14 ЗДС, защита на правото на собственост на държавата по чл. 108 ЗС по отношение на процесните сгради, с оглед твърденията те да са държавна собственост, да са предоставени от нея на гимназията като юридическо лице на бюджетна издръжка за управление и да се владеят и ползват от ответниците без правно основание. Така предоставеното право на управление не съставлява вещно право, включително вещно право на ползване по чл. 62 ЗС, на която норма са се позовали и ищецът, и окръжният съд, което да подлежи на искова защита. Ето защо следва да се посочи правното основание, на което държавата е собственик на процесните сгради, и петитумът да се приведе в съответствие с обстоятелствената част на исковата молба относно признаване по иска на гимназията, като процесуален субституент, правото на собственост на държавата върху процесните сгради и предаване на владението им. С определение № 439/28.09.2018 г. по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК е прието, че не съществува вероятност обжалваният съдебен акт да е недопустим. Със същото определение касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: неизписването на данните за недвижимите имоти, предмет на иска, в отхвърлителен диспозитив на съдебно решение, в който са индивидуализирани страните по спора и техните представители и е посочено правното основание на отхвърления иск, обосновава ли недопустимост на решението или въззивният съд има правомощието сам да отстрани тази непълнота. Касационно обжалване е допуснато и по въпроса: следва ли въззивният съд да обезсили като недопустимо решението на първоинстанционния съд и да го върне за ново разглеждане от друг състав, когато прецени, че има несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, или следва да остави исковата молба без движение и при отстраняване на нередовностите да се произнесе по същество на материалноправния спор, а в случай, че нередовностите не бъдат отстранени, да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати делото. По този въпрос касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради необходимост от преценка за съответствие на обжалваното въззивно решение с разрешението, дадено в ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС - т. 4, и в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 5. По първия поставен въпрос: Правната теория и трайната съдебна практика приемат, че постановеното съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /в този смисъл т. 9 от Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г./. В хипотезата, пред която страните са изправени, не се установява първоинстанционният съд да е разгледал спор, който не му е подведомствен или подсъден, да е разгледал непредявен иск или при ненадлежно упражнено право на иск. Неизписването на данните за недвижимия имот, предмет на иска, в отхвърлителен диспозитив на съдебно решение, в който са индивидуализирани страните по спора и техните представители и е посочено правното основание на отхвърления иск, не е порок от рода на горепосочените, който да е основание за обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото на първоинстанционния съд при условията на чл. 270, ал. 3 ГПК. Касае се за несъответствие между формираната и изразена в мотивите към съдебния акт воля на съда относно индивидуализиращите белези на имота и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Този пропуск може да бъде отстранен чрез поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК от постановилия решението първоинстанционен съд. В това производство съдът следва да опише имота, предмет на спора, с неговите индивидуализиращи белези: местонахождение, граници, площ, регулационен и градоустройствен статут, както и всички други данни, имащи отношение към индивидуализацията на имота, които са установени в мотивите към съдебното решение. По този начин ще бъде изпълнено изискването на закона решението да съдържа какво постановява съдът по съществото на спора /чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК/ относно обекта на спорното материално право. По втория поставен въпрос: Той се отнася до правомощията на въззивния съд, когато се констатира, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба поради несъответствие между обстоятелствената част и петитума на същата. С т. 4 на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което в тази част не е изгубило значението си и при действието на ГПК от 2007 г. /в сила от 01.03.2008 г./, както и с т. 5 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че в хипотеза като разглежданата въззивният съд дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, като приложи разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт и при направено уточнение се произнася по съществото на спора; в случай, че указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили, като производството по делото се прекрати. В разглеждания случай ищецът твърди в исковата молба, че като юридическо лице на бюджетна издръжка на него му е предоставено правото на управление на поземлен имот с идентификатор 77195.725.25 по КККР на [населено място], ведно с построените сгради, между които и две сгради, предмет на спора, фигуриращи под № 4 и № 6 в акт за публична държавна собственост № 6288/12.12.2011 г. Твърди, че сградите се владеят и ползват от ответниците, без те да имат законово основание за това. Искането е да се постанови решение, с което да бъде признато за установено, че в полза на ищеца е учредено право на управление върху спорните сгради и ответниците бъдат осъдени да предоставят на ищеца владението и ползването на сградите. С молба вх. № 2188/06.03.2017 г. /л.л. 17-19 от първоинстанционното дело/ ищецът посочил, че предявеният иск е вещноправен, целящ да защити правото му на управление на държавните имоти, като се постигне осъждането на ответниците да предадат владението върху същите. Така изложените обстоятелства в двете молби дават основание предявеният иск да се квалифицира по чл. 108 ЗС - ищецът, в качеството му на процесуален субституент, по аргумент от чл. 14, ал. 1 ЗДС, търси защита на правото на собственост на държавата. Становището на въззивния съд в този смисъл е правилно и съответства на съдебната практика /решение № 565/28.01.2010 г. по гр. д. № 2932/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 6/01.06.2011 г. по гр. д. № 833/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 126/09.10.2018 г. по гр. д. № 4494/2017 г. на ВКС, І-во г. о./. Неправилно обаче съдът е намерил, че е налице нередовност на исковата молба, която налага петитумът да се приведе в съответствие с обстоятелствената част относно признаване по иска на ищеца, като процесуален субституент, правото на собственост на държавата и предаване на владението. Неправилното позоваване от ищеца и на чл. 62 ЗС като основание на предявения иск, възприето и от първоинстанцинония съд, не обвързва въззивния съд. Неправилната правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд, съставлява нарушение на материалния закон, което води до неправилност на първоинстанционното решение, а не до неговата недопустимост поради нередовност на исковата молба. Ако за въззивния съд е съществувала неяснота относно правното основание, на което държавата е собственик на сградите, следвало е да даде указания на ищеца в тази насока, а не да обезсилва първоинстанционното решение и да връща делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд. В обобщение, с оглед отговорите на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е неправилно и следва да се отмени при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който /след отстраняване нередовности на исковата молба, ако съдът счете, че такива съществуват/ да се произнесе по съществото на правния спор по чл. 108 ЗС, като съобрази разрешенията на т. 2А от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС относно диспозитива на иск по чл. 108 ЗС и това, че в случая ищецът не претендира да притежава право на собственост, а само право на управление по смисъла на чл. 14, ал. 3 ЗДС. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение № 4 от 09.01.2018 г. по в. гр. д. № 675/2017 г. на Пловдивския апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: