9 Р Е Ш Е Н И Е № 348/2017 г. гр. София, 08 януари 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 495 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/27.10.2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в решението). Производството е образувано по касационна жалба на ищеца по делото И. Т. Н. срещу решение № 245/26.10.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 347/2016 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАпС). С обжалваното въззивно решение е отменено – в обжалваната пред апелативния съд осъдителна част, решение № 205/05.05.2016 г. по гр. дело № 920/2015 г. на Плевенския окръжен съд (ПлОС), и вместо това е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС срещу П. на Р. Б. (ПРБ) и П. р. с. (ПлРС) за заплащане солидарно от тях на сумата 3 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 09.12.2010 г. до окончателното плащане; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа от касатора-ищец в откритото съдебно заседание. Ответната ПРБ в отговора на касационната жалба излага становище и съображения за неоснователност на същата. Ответният ПлРС не заявява становище по касационната жалба. С определение № 914/02.10.2017 г. касационното обжалване по делото е допуснато по материалноправния въпрос – следва ли да е установено умишлено престъпление, извършено от съдия или прокурор, за да се уважи иск по чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС за обезщетение за неимуществени вреди от разглеждане на наказателно дело в неразумен срок. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като на този материалноправен въпрос са дадени противоречиви разрешения с обжалваното въззивно решение и с решение № 362/21.11.2013 г. по гр. дело № 92/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Въззивният съд е разрешил въпроса, като е изложил следните решаващи мотиви за отхвърлянето на предявения по делото иск: Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е гаранционно-обезпечителна и е за чужди виновни действия, които осъществяват състава на чл. 45 от ЗЗД. Съгласно чл. 132 от КРБ, съдиите и прокурорите не носят гражданска отговорност, освен при тежко умишлено престъпление. Следователно, за да бъде ангажирана отговорността на съда и прокуратурата по чл. 49 от ЗЗД, е необходимо да има установена гражданска отговорност на съдия или прокурор, т.е. да има влязла в сила присъда срещу съдия или прокурор, които да са извършили тежко умишлено престъпление. Престъпленията се установяват по реда на НПК, но не и от гражданския съд, поради което в случая следва да се приеме, че този факт не е установен, т.е. няма извършен деликт от съдия или прокурор, респективно съдът и прокуратурата не следва да носят гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД. В решение № 362/21.11.2013 г. по гр. дело № 92/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС на разглеждания материалноправен въпрос е дадено друго разрешение: Съгласно чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧОС всяко лице, при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок. Нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. Доколкото, към датата на предявяване на иска няма уреден пряк иск в специалния ЗОДОВ за защита на посоченото право (новата материалноправна разпоредба на чл. 2б от ЗОДОВ е неприложима и по настоящото дело – в този смисъл е и определение № 535/11.07.2014 г. по ч. гр. дело № 2927/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК и формиращо задължителна практика на ВКС), то приложение намират общите правила на деликта. Отговорността на прокуратурата, като процесуален субституент на Държавата, е гаранционно-обезпечителна и произтича от разпоредбата на чл. 49 ЗЗД. В решението на ВКС е прието също, че продължителността на наказателното производство над разумния срок е самостоятелно основание за обезщетение при иска с правно основание чл. 49 от ЗЗД и се основава на твърдения за нарушение на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, която е част от вътрешното ни право съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ. Прието е и че от значение за спора по този иск са следните обстоятелства: продължителността на наказателното производство, действията на прокуратурата и ръководените от нея следствени органи, и поведението на обвиняемия. Настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК (отм.) намира за правилно разрешението на поставения материалноправен въпрос, възприето в цитираното решение на ВКС (формиращо незадължителна практика по него), а именно – за да се уважи иск по чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 6, ал. 1, изр. 1 от ЕКЗПЧОС за обезщетение за неимуществени вреди от разглеждане на наказателно дело в неразумен срок, не е необходимо, като материалноправна предпоставка за основателността на иска, да е установено (с влязла в сила присъда или по реда на чл. 124, ал. 5 от ГПК) умишлено престъпление от общ характер, извършено от съдия или прокурор. Този отрицателен отговор на въпроса се налага по следните съображения: Установеният с разпоредбата на чл. 132 от КРБ – с оглед нормалното осъществяване на правораздавателната дейност, функционален имунитет на магистратите (съдии, прокурори и следователи) изключва възможността от тях да се търси наказателна и гражданска отговорност при осъществяването на съдебната власт – за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Поради това, съгласно трайно установената съдебна практика, в тези случаи, когато имунитетът намира приложение, искът по чл. 45 от ЗЗД срещу магистрат е процесуално недопустим. Наличието на този функционален имунитет, изключващ гражданската (деликтна, имуществена) отговорност на магистратите, обаче не изключва противоправността на действията и бездействията им, довели до и изразяващи се в разглеждането на делото, в срок, надхвърлящ разумния такъв. Такова поведение във всички случаи (независимо дали съставлява или не умишлено престъпление от общ характер) остава противоправно и виновно по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 6, ал. 1, изр. 1 от ЕКЗПЧОС, освен ако презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не бъде оборена в конкретния случай. Поради това, за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от такива противоправни и виновни действия и бездействия на магистрати и на служители в съда, прокуратурата и следствието, които са довели до неразумна продължителност на наказателното производство, съответните правозащитни органи (съд, прокуратура, следствие) носят солидарно (чл. 53 от ЗЗД) гаранционно-обезпечителна отговорност по чл. 49 от ЗЗД, като процесуални субституенти на Държавата, както е разяснено в цитираното решение на ВКС (аргум. и от чл. 7 от КРБ; подобно на хипотезата, уредена от неприложимата в случаи като настоящия, разпоредба на чл. 2б (нов - ДВ, бр. 98/2012 г.) от ЗОДОВ). Предвид така възприетото разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, касационната жалба е основателна. Неправилни – в нарушение на материалния закон са цитираните по-горе решаващи изводи на въззивния съд за неоснователност на предявения по делото иск по чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 6, ал. 1, изр. 1 от ЕКЗПЧОС, поради това, че не е установено с влязла в сила присъда умишлено престъпление, извършено от съдия или прокурор при разглеждането на наказателното дело срещу ищеца. Основателни са и оплакванията в касационната жалба, че необосновани и също в нарушение на закона (включително – на презумпцията за невиновност на обвиняемия в наказателното производство) са и изводите на апелативния съд, че ищецът не е търпял процесните неимуществени вреди, тъй като неразумният срок на воденото срещу него наказателно производство бил изтекъл в негова полза – довел е до погасяването по давност на наказателното преследване срещу него, което му било донесло повече полза, отколкото вреда, като той не е поискал и производството да продължи с цел да се установи дали има извършено от него престъпление. Както вече беше изяснено по-горе, при иска с правно основание чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 6, ал. 1, изр. 1 от ЕКЗПЧОС, обезщетението се дължи за неимуществените вреди, претърпени от ищеца вследствие проведеното в срок над разумния за това, наказателно преследване срещу него, като от значение за основателността на иска са действията на органите на прокуратурата, следствието и съда, на самия обвиняем-ищец и на останалите участници в наказателното производство, които са довели до тази неразумна продължителност, респ. – до причиняването на вредите. Изходът на наказателното производство би могъл да е от значение единствено за размера на обезщетението, но не и за възникването на гаранционно-обезпечителната отговорност за заплащането му на основание чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 6, ал. 1, изр. 1 от ЕКЗПЧОС. Основателни са и оплакванията и доводите на касатора, че при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – непълно и превратно обсъждане на писмените доказателства по делото, и необосновано въззивният съд е приел, че наказателното производство било отлагано главно по причини, намиращи се у ищеца – три пъти е било постановявано принудителното му довеждане, многократно е било отлагано поради негови и на защитника му заболявания, като ищецът целял отлагането и неприключването на делото, както и че с това причинната връзка била опосредена и прекъсната, и нямало такава пряка причинна връзка между действията на съдиите и прокурорите, и неразумния срок на воденото наказателно производство. Този извод за неправилност на въззивното решение се налага, тъй като от приложеното наказателно дело е установено, че то се е развило както следва: На 01.08.1996 г. срещу ищеца е било образувано предварително производство за престъпление по чл. 210, ал. 2, т. 5, във вр. с чл. 209, ал. 1 от НК – измама в големи размери. В досъдебното производство са извършени разпити на множество свидетели и очни ставки между тях, изготвени са психиатрична и икономическа експертиза, като в периода 23.01.1997 г. – 18.02.1997 г. ищецът не е бил намиран на адреса си, поради което неколкократно е постановявано принудителното му довеждане за разпит. На 14.10.1999 г. в ПлРС е внесен обвинителен акт срещу ищеца за същото престъпление, като двукратно делото е отлагано – поради неявяване на защитника на ищеца и по молба на същия. Първоначалният съдия-докладчик се е отвел от разглеждането на делото, тъй като ищецът се оказал негов съсед, а вторият съдия-докладчик на 21.09.2000 г. е прекратил съдебното производство и е върнал делото на прокуратурата, поради допуснато съществено процесуално нарушение – липса на разпит на обвиняемия-ищец непосредствено след повдигането на обвинението. На 05.10.2000 г. прокурорът е внесъл в съда втори обвинителен акт срещу ищеца и до 24.06.2003 г. са били проведени шест открити съдебни заседания, в които са разпитани свидетели, извършени са очни ставки между тях и са изслушани две психиатрични експертизи, като тези заседания са били отлагани поради неявяване на някои от свидетелите. По същата причина не е бил даден ход на делото в други две открити заседания, а в други две, съответно – поради неявяване на подсъдимия-ищец и поради неявяване на съдебен заседател. Още четири пъти делото е било отложено поради получени сигнали за взривни устройства в съдебната палата. Поради закриване на наказателен състав в ПлРС, по делото е бил определен нов съдия-докладчик, който с разпореждане от 24.06.2003 г., с оглед неизменността на състава на съда, е насрочил открито съдебно заседание с ново призоваване на подсъдимия, всички свидетели и вещи лица, като заседанието не е било проведено поради неявяване на свидетели, а в следващото заседание на 19.04.2004 г. съдията се е отвел поради това, че е разглеждал друго дело с участието на подсъдимия. По същата причина се е отвел и следващия съдия-докладчик, а четвъртият такъв двукратно е отложил делото – по молба на пострадалия и поради неявяване на свидетели, след което на 06.06.2005 г. и той се е отвел поради голяма натовареност на състава и невъзможност да разгледа делото в разумен срок; по същата причина на 07.06.2005 г. се е отвел и определеният пети съдия-докладчик. Шестият такъв веднъж е отложил делото поради неявяване на свидетели, а в проведеното открито съдебно заседание на 25.06.2006 г., след разпит на всички явили се лица, и той си е направил отвод по искане на гражданския ищец. На 18.07.2006 г. седмият по ред съдия-докладчик по делото е прекратил производството по него и е го е върнал на прокуратурата поради съществени процесуални нарушения при изготвянето на обвинителния акт. На 02.08.2006 г. прокурорът е внесъл в съда трети обвинителен акт срещу ищеца за същото престъпление, като двама съдии са се отвели последователно от разглеждането на делото – поради това, че единият е бил съученик на подсъдимия, а другият е бил докладчик при предходното разглеждане на делото в съда. Третият съдия-докладчик е отложил делото на 28.03.2007 г. поради неявяване на свидетели и на подсъдимия-ищец, като е постановено принудително довеждане на последния. По делото е бил определен и четвърти съдия-докладчик, който на 28.09.2007 г. се е отвел поради това, че е разглеждал гражданско дело, имащо връзка са престъплението; по различни причини са се отвели още трима съдии. След определянето на 01.11.2007 г. на осмия съдия-докладчик са били проведени четири открити съдебни заседания, като през периода 05.08.2008 г. – 28.11.2008 г. делото е било отложено поради заболяване на подсъдимия-ищец, а след това – поради неявяване на редовно призовани свидетели. В открито съдебно заседание на 31.03.2009 г. ПлРС е постановил присъда, с която ищецът е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 2, т. 5, във вр. с чл. 209, ал. 1 от НК. Ищецът е подал жалба срещу присъдата, която е била отменена с решение от 10.06.2009 г. на въззивния съд, поради допуснати съществени процесуални нарушения от състава на ПлРС, който не е дал възможност на подсъдимия-ищец да даде обяснения в хода на съдебното следствие и не е мотивирал надлежно присъдата. След връщането на делото в ПлРС, отново са последвали отводи на 10 съдии, определени за докладчици, след което в открито съдебно заседание на 20.01.2010 г. съдебното производство е било прекратено поради противоречие в обстоятелствената част на обвинителния акт и делото е върнато на прокуратурата за отстраняване на тези нередовности. На 28.01.2010 г. прокурорът е внесъл в съда четвърти обвинителен акт срещу ищеца за същото престъпление, като след направен отвод от двама съдии, делото е било насрочено за 10.03.2010 г., но е отложено поради нередовно връчване на обвинителния акт на подсъдимия. В проведеното открито съдебно заседание на 16.03.2010 г. са извършени разпити на множество свидетели, като делото е отложено за разпит на нередовно призовани свидетели и на нов такъв, посочен от подсъдимия-ищец, както и за изготвяне на техническа експертиза. В следващото съдебно заседание от 30.03.2010 г. е била извършена поправка на протокола от предходното заседание, а на 07.04.2010 г. делото е било отложено поради неявяване на подсъдимия-ищец, на когото съдът е наложил глоба и е постановил принудителното му довеждане. На 19.04.2010 г. делото отново е отложено поради неявяване на подсъдимия-ищец, който е представил доказателства за заболяване. На 28.04.2010 г. ход на делото не е даден поради неявяване на съдебен заседател. В съдебно заседание на 25.05.2010 г. делото отново е отложено поради неявяване на подсъдимия-ищец, предвид което ПлРС е изменил мярката му за неотклонение в „задържане под стража“ и е назначил съдебно-медицинска експертиза за установяване на здравословното му състояние, но въззивният съд е отменил определението за промяната на мярката за неотклонение. В периода 01.06.2010 г. – 07.09.2010 г. ход на делото не е даден в седем поредни заседания поради неявяване на подсъдимия-ищец и представени от него доказателства за заболяване и болнично лечение. В съдебно заседание на 15.09.2010 г. подсъдимият-ищец се е явил и ход на делото е даден, но наказателното производство е прекратено поради изтичане на абсолютната давност за наказателно преследване. Пострадалият е обжалвал това определение, но то е потвърдено от въззивния съд на 09.12.2010 г. От изложеното е видно, че общата продължителност на проведеното срещу ищеца наказателно производство е 14 години и 4 месеца – далеч над разумния срок за това. Видно е също, че неявяването на ищеца за разпити в досъдебното производство и в съдебни заседания е довело до забавяне на производството с не повече от 9-10 месеца, което е незначително на фона на общата му продължителност, като следва да се има предвид и че голяма част от неявяванията му пред съда се дължат на уважителни причини – негови заболявания. Настоящият съдебен състав намира, че значителното забавяне както на досъдебното производство (продължило повече от 3 години и 2 месеца), така и (и най-вече) на съдебната фаза на процеса (повече от 11 години) се дължи изключително на действията и бездействията на органите на ответните ПРБ и ПлРС. От тяхна страна са били допуснати съществени процесуални нарушения, които са довели до трикратно прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокуратурата, както и до отмяна на постановената присъда и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане. Съдът не е взел нужните мерки за дисциплиниране и редовно призоваване на участниците в съдебната фаза на процеса – най-вече на свидетелите, неявяването на част от които е ставало честа причина за отлагане на делото. Съдът най-вече не е създал необходимата организация за нормалното и в разумен срок разглеждане на делото при закриването на наказателния състав и при направените 28 отвода на съдии от разглеждането на делото, като част от самоотводите са несвоевременно направени, което също неколкократно е довело до повтаряне на процесуални действия с оглед принципа за неизменност на съдебния състав в наказателното производство. С оглед изложеното и тъй като по делото е установено, че в резултат на продължилото далеч над разумния за това срок, наказателно производство срещу ищеца, последният е претърпял обичайните в подобни случаи неимуществени вреди, изразяващи се в чувство на несигурност, стрес и неудобство, затруднение да води нормален семеен и социален живот и да планира бъдещото си, настоящият съдебен състав намира, че предявеният по делото иск по чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 6, ал. 1, изр. 1 от ЕКЗПЧОС е доказан по основание. При преценката, съгласно чл. 52 от ЗЗД, на всички обстоятелства по делото и най-вече – предвид изключително голямата продължителност на осъщественото срещу ищеца наказателно преследване за едно и също престъпление – 14 години и 4 месеца, несъмнено искът е основателен и за целия процесен пред настоящата инстанция размер от 3 000 лв., ведно с претендираната законна лихва върху тази сума, считано от датата на прекратяването на наказателното производство – 09.12.2010 г. до окончателното плащане на сумата (за разликата до пълния му предявен размер от 25 100 лв. искът е отхвърлен с необжалваната и влязла в сила част на първоинстанционното решение по делото). Предвид всичко изложено, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да се отмени, като вместо него настоящата касационна инстанция следва да постанови решение по съществото на материалноправния спор, с което предявеният по делото иск бъде уважен за процесната сума 3 000 лв., ведно с посочената законна лихва върху нея. Промяната на крайния резултат по делото налага отмяна изцяло на въззивното решение – и в частта му относно разноските пред първата и въззивната инстанция (включително – и на постановената по частната жалба на ищеца част, с която е потвърдено определението на първата инстанция по чл. 248 от ГПК), като настоящата инстанция, съгласно чл. 81 от ГПК следва да присъди разноските пред трите съдебни инстанции съобразно крайния изход на материалноправния спор по делото, а именно: На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, двамата ответници дължат на касатора-ищец, от претендираните и направени от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното и касационното производство по делото – общо в размер 1 450 лв., съразмерно с уважената част от иска – сумата 173.31 лв. На основание чл. 38 от ЗАдв, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, двамата ответници дължат на адв. Д. С. П. – за оказаната от него безплатна адвокатска помощ на ищеца – процесуално представителство в първоинстанционното производство по делото, от претендираното адвокатско възнаграждение, възлизащо съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М. – в общ размер 1 283 лв., съразмерно с уважената част от иска – сумата 153.35 лв. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, – тъй като ищецът е освободен от първоинстанционния съд по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК от заплащането на държавни такси по делото, двамата ответници дължат следващите се такива за производството пред трите инстанции по делото, съразмерно с уважената част от иска, а именно: по сметка на ПлОС – сумата 120 лв., по сметка на ВтАпС – сумата 60 лв. и по сметка на ВКС – сумата 90 лв. На основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, касаторът-ищец дължи на ответната ПРБ, която е била защитавана от юрисконсулт по делото, от претендираното юрисконсултско възнаграждение, възлизащо съгласно чл. 25, ал. 1 и 2 от НЗПП – в общ размер 450 лв., съразмерно с отхвърлената част от иска – сумата 396.22 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 245/26.10.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 347/2016 г. на Великотърновския апелативен съд, и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА, на основание чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 6, ал. 1, изр. 1 от ЕКЗПЧОС, П. на Р. Б. и П. р. . солидарно да заплатят на И. Т. Н. с ЕГН [ЕГН] сумата 3 000 лв. (три хиляди лева), представляваща обезщетение за неимуществените вреди, причинени му вследствие провеждането на наказателно преследване срещу него в срок, надхвърлящ разумния – през периода 01.08.1996 г. - 09.12.2010 г.; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.12.2010 г. до окончателното ѝ изплащане; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, П. на Р. Б. и П. р. с. солидарно да заплатят на И. Т. Н. сумата 173.31 лв. (сто седемдесет и три лева и тридесет и една стотинки), представляваща направени от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното и касационното производство по делото, съразмерно с уважената част от иска; ОСЪЖДА, на основание чл. 38 от ЗАдв, във вр. с чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, П. на Р.Б. и П. р. с. да заплатят на адвокат Д. С. П. с ЕГН [ЕГН] сумата 153.35 лв. (сто петдесет и три лева и тридесет и пет стотинки), представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ в първоинстанционното производство по делото, съразмерно с уважената част от иска; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 и чл. 81 от ГПК, П. на Р. Б. и П. р. с. да заплатят: по сметка на Плевенския окръжен съд – сумата 120 лв. (сто и двадесет лева), по сметка на Великотърновския апелативен съд – сумата 60 лв. (шестдесет лева) и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 90 лв. (деветдесет лева), представляващи държавни такси по делото, съразмерно с уважената част от иска; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3, и чл. 81 от ГПК, във вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, И. Т. Н. да заплати на П. на Р. Б. сумата 396.22 лв. (триста деветдесет и шест лева и двадесет и две стотинки), представляваща юрисконсултско възнаграждение за производството пред трите съдебни инстанции по делото, съразмерно с отхвърлената част от иска. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: