Върховен касационен съд, I т. о., решение по т. д. № 714/2020 г., стр. 7/7 РЕШЕНИЕ № 50006 София, 10.01.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав: Председател: Елеонора Чаначева Членове: Росица Божилова Васил Христакиев секретар Ангел Йорданов, в открито заседание на 18.01.2022 г. разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 714 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника М. З. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ищецът „Юробанк България“ АД“ (заместил на основание универсално правоприемство след постановяване на въззивното решение първоначалния ищец „Банка Пиреос България“ АД) оспорва жалбата. I. Исковото производство е образувано по предявени по реда на чл. 422 ГПК искове за установяване на парични вземания, произтичащи от договор за банков кредит, сключен между първоначалния ищец и трето лице и обезпечен с поръчителство от страна на ответника-жалбоподател. Произнасяйки се по жалби и на двете страни, въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта относно главния иск в размер на 150 000 евро (главница), като е приел за оттеглено възражението по чл. 414 ГПК, и е прекратил производството в тази част. В останалата част е отменил първоинстанционното решение, вместо което е признал за установено, че ответникът дължи на ищеца законната лихва върху главницата от 150 000 евро, считано от 14.01.2015 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК). Въззивното решение е обжалвано само от ответника в частта относно законната лихва, с искане за отмяната му със съответните последици, заедно с разноски. II. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че на 01.02.2007 г. първоначалният ищец сключил с третото лице „Залезен Бриз“ ООД договор за банков кредит, усвоен в размер на 400 000 евро, впоследствие намален до 225 724,05 евро. За обезпечаване на задълженията на кредитополучателя на 29.03.2010 банката и ответникът сключили договор за поръчителство, с който ответникът гарантирал безусловно навременното и пълно издължаване на всички задължения на кредитополучателя до размер на 150 000 евро. Относно размера на отговорността на поръчителя в чл. 2 от договора било предвидено, че поръчителят отговаря солидарно с кредитополучателя и като основен длъжник се задължава, в случай, че длъжникът не плати която и да е дължима по кредита сума на падежа, да заплати на банката всяка дължима сума до 150 000 евро, включително главница, лихви и разноски, както и всяка друга сума, възникнала поради неизпълнение на договора за кредит от страна на длъжника. След настъпило неизпълнение от страна на главния длъжник на 24.09.2014 г. банката обявила кредита за предсрочно изискуем, за което кредитополучателят и ответникът били уведомени с покани, последният на 24.09.2014 г. По реда на чл. 417 ГПК в полза на банката била издадена заповед за незабавно изпълнение срещу ответника за сумата 150 000 евро (част от изискуемата главница по договора за кредит), законната лихва от датата на подаване на заявлението 14.01.2015 г. и съдебни разноски. Въз основа на приетите за установени обстоятелства въззивният съд е приел от правна страна, че според точния смисъл на уговорката по чл. 2 от договора предвиденото ограничение на отговорността на поръчителя до размер на 150 000 евро се отнася само до отговорността за задълженията на самия кредитополучател (главница, лихви, разноски и др.), като този лимит не обхваща задълженията/плащанията, обусловени от забавата на самия поръчител. Приел е по-нататък, че след като всички задължения на кредитополучателя са станали изискуеми (с оглед обявената му предсрочна изискуемост) и след като ответникът е бил поканен на основание поръчителството да плати дълга, същият е изпаднал в забава, доколкото не е изпълнил собственото си задължение, произтичащо от договора за поръчителство. Поради това в негова тежест е възникнало задължение да заплати обезщетение за забавата, но това задължение, като произтичащо от собствената му забава, а не от забавата на длъжника, не се включва в обхвата на уговорката по чл. 2 от договора за ограничаване на отговорността му. III. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Отговаря ли поръчителят за последиците на собствената забава, настъпила отделно от забавата на главния длъжник?“. С договора за поръчителство поръчителят поема спрямо кредитора на друго лице отговорност за изпълнение на задължението на това лице – чл. 138, ал. 1 ЗЗД. Тази отговорност може да съвпада (по обем и/или условия) с отговорността на самия длъжник, но може да бъде и ограничена – в по-малък обем или при по-леки условия (чл. 139, изр. 1 ЗЗД). Доколкото обаче поръчителството представлява отговорност именно за чужд дълг, чието съществуване и белези са определящи за поръчителството, т. е. има акцесорен характер, поръчителят не може да отговаря за нещо повече (или нещо различно) или при по-тежки условия в сравнение с главния длъжник – чл. 139, изр. 2 ЗЗД. Подобна по-широка отговорност е в противоречие с правната природа на поръчителството като отговорност за чужд дълг. Изводът е, че поръчителят не може да отговаря за обстоятелства (основания) или задължения, за които самият длъжник не отговаря. Дори и да бъде уговорено друго, подобни уговорки са нищожни съгласно чл. 139, изр. 2 ЗЗД. Отнесени към въпроса за забавата на поръчителя на собствено основание, посочените принципни положения обосновават извода, че дори и спрямо поръчителя да са настъпили обстоятелства, обуславящи настъпването на забава, различна от забавата на главния длъжник, за тази забава поръчителят не носи отговорност. Предварително следва да се отбележи, че подобно разграничение между забавата на длъжника и забавата на поръчителя има значение само в случаите, когато забава на длъжника не е настъпила. Когато самият длъжник е в забава, нейните последици, в частност задължението за заплащане на обезщетение, се обхващат от поръчителството съгласно чл. 140 ЗЗД, т. е. поръчителят отговаря за забавата на длъжника, дори и спрямо самия него да не са се осъществили предвидените в чл. 84 ЗЗД предпоставки. В обратната хипотеза – когато забава на длъжника не е настъпила – поръчителят, дори и спрямо него да е настъпило основание по чл. 84 ЗЗД, напр. връчена му е покана за изпълнение на уговореното без срок задължение, без такава да е връчена и на длъжника, не може да носи отговорност за такава забава. Това би означавало в негова тежест да възникне задължение за заплащане на обезщетение, без такова да е възникнало и в тежест на длъжника, т. е. поръчителят би отговарял за нещо, за което длъжникът не отговаря – извод, пряко противоречащ на горепосоченото основно положение, че поръчителят отговаря само за това, за което отговаря и длъжникът, или за по-малко (арг. чл. 139, изр. 2 ЗЗД). Установената с чл. 141, ал. 1 ЗЗД солидарна отговорност между длъжника и поръчителя не може да обоснове обратния извод. Тази отговорност е частен случай на солидарност, произтичаща от закона (чл. 121, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 141, ал. 1 ЗЗД), което означава, че правилата по чл. 121-127 ЗЗД се явяват общи спрямо уредбата на поръчителството, т. е. намират само съответно приложение, доколкото не противоречат на някое от правилата по чл. 138-148 ЗЗД. Конкретно нормата на чл. 126, ал. 2 ЗЗД, съгласно която забавата на един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници, т. е. всеки от солидарните длъжници отговаря самостоятелно за последиците от собствената си забава, се изключва от правилото на чл. 140 ЗЗД, според което забавата на длъжника има действие и за поръчителя. Неприложимостта на чл. 126, ал. 2 ЗЗД обаче е изключена не само в тази хипотеза (забава на длъжника, за която отговаря поръчителят), но и в обратната (настъпила забава на поръчителя при липса на забава на длъжника), независимо че тази хипотеза не е изрично уредена, тъй като това отново би означавало поръчителят да отговаря за нещо различно от длъжника в противоречие с горепосоченото основно положение за акцесорния характер на поръчителството, каквато акцесорност при общата солидарност по чл. 121 ЗЗД не е налице. С оглед изложеното отговорът на поставения правен въпрос следва да бъде в смисъл, че за поръчителя не може да възникне отговорност за последиците от собствената забава, настъпила отделно от забавата на главния длъжник. IV. По съществото на касационната жалба. С чл. 2 от процесния договор за поръчителство страните са уговорили, че поръчителят се задължава да заплати на банката всяка дължима сума в размер до 150 000 евро по отпуснатия кредит, вкл. главница, лихви и разноски, както и всякакви други суми, възникнали поради неизпълнение от страна на длъжника. С оглед отговора на поставения правен въпрос изложените в касационната жалба оплаквания са основателни. Доколкото поръчителят не отговаря за собствена забава, процесната уговорка по чл. 2 от договора действително не обхваща отговорността на ответника за забава на основание лично връчената му покана за обявяване на предсрочната изискуемост, както иначе правилно е приел въззивният съд. След като обаче такава отговорност изначално не възниква, в тежест на ответника не е възникнало и самостоятелно задължение, различно от задължението на кредитополучателя, за заплащане на лихви за забава. В конкретния случай отговорността на ответника се отнася само до задълженията на кредитополучателя, вкл. акцесорните задължения по чл. 86 ЗЗД, и се ограничава от уговорения в чл. 2 от договора лимит от 150 000 евро. Този лимит е присъден с влязлата в сила заповед (с оглед обезсилването на първоинстанционното решение в тази част и необжалването на въззивното решение) като отнасящ се само до дължима главница, надвишаваща го по размер, съответно съобразно уговорката по чл. 2 ответникът не дължи нищо в повече от присъденото. По изложените съображения в обжалваната част въззивното решение следва да бъде отменено със съответните последици, като искът се отхвърли в частта относно претенцията за законна лихва. V. По разноските. При този изход на спора ищецът дължи на ответника направените за касационното производство разноски в общ размер 8530 лв, вкл. уговореното при условията на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА адвокатско възнаграждение. Във връзка с последното предявеното от ищеца възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се отхвърли като неоснователно с оглед действителната степен на предимно правна сложност на делото. В тежест на ищеца следва да се възложи и остатъкът от държавната такса в размер на 1423,50 лв. на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. С оглед частичното отхвърляне на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск въззивното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските, като отговорността за разноски за заповедното производство и исковото производство в първите две инстанции се разпредели между страните съобразно окончателния изход на спора съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. За да обезсили първоинстанционното решение в частта относно претендираната главница в размер на 150 000 евро, въззивният съд, съобразявайки съдържанието на подаденото от ответника възражение по чл. 414 ГПК и следващите изявления на същия, направени в хода на исковото производство, е приел, че е налице писмено оттегляне на възражението пред първата инстанция с последица влизане на заповедта за изпълнение в сила в тази част. Поради това в тежест на ответника следва да бъде възложена отговорността за съответната част от разноските на ищеца за заповедното производство или 4311 лв. По същите съображения за първоинстанционното производство ищецът има право на разноски в размер на 6258 лв., а за въззивното – в размер на 2432 лв. Съответно ответникът има право на разноски за първоинстанционното производство в размер на 3000 лв., а за въззивното – в размер на 3500 лв. С тези мотиви съдът РЕШИ: Отменя решение № 2318/22.10.2019 г. по гр. д. № 5548/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд в обжалваната част, с която по иск на „Юробанк България“ АД по чл. 422 ГПК е признато за установено, че М. А. З. дължи на основание договор за банков кредит от 01.02.2007 г. и договор за поръчителство от 29.03.2010 г. и във връзка със заповед за изпълнение по гр. д. № 1548/2015 г. на Софийски районен съд законната лихва върху сумата 150 000 евро, считано от 14.01.2015 г., както и в частта за разноските, вместо което постановява: Отхвърля като неоснователен предявения по реда на чл. 422 ГПК във връзка със заповед за изпълнение по гр. д. № 1548/2015 г. на Софийски районен съд иск на „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], срещу М. А. З., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], в частта за установяване, че М. А. З. дължи на „Юробанк България“ АД на основание договор за банков кредит от 01.02.2007 г. и договор за поръчителство от 29.03.2010 г. законната лихва върху сумата 150 000 евро, считано от 14.01.2015 г. Осъжда М. А. З., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски, както следва: за заповедното производство – в размер на 4311 лв., за първоинстанционното производство – в размер на 6258 лв. и за въззивното производство – в размер на 2432 лв. Осъжда „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на М. А. З., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски, както следва: за първоинстанционното производство – в размер на 3000 лв., за въззивното производство – в размер на 3500 лв. и за касационното производство – в размер на 1530 лв. Осъжда „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на адв. П. А. А., [населено място], [улица], на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал 1, т. 3 ЗА вр. чл. 78, ал. 3 ГПК адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 7000 лв. Осъжда „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати по сметка на Върховния касационен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК държавна такса в размер на 1423,50 лв. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия БОЖИЛОВА по т.д. № 714/20 г.: Изразявам несъгласие с дадения от мнозинството на състава отговор на правния въпрос - Отговаря ли поръчителят за последиците на собствената си забава, настъпила отделно от забавата на главния длъжник ? - в смисъл, че „за поръчителя не може да възникне отговорност за последици от собствената му забава, настъпила отделно от забавата на главния длъжник „. Тезата на мнозинството се свежда до това, че , след като главният длъжник е изпаднал и продължава да е в забава по отношение плащането на главницата по договора за банков кредит, то неплащането от поръчителя, комуто междувременно вземането е предявено за плащане, не отговаря за собствената си забава. Спорът изначално е тръгнал от ограничаването на отговорността на поръчителя до размера на 150 000 евро, съгласно чл.2 от сключения договор за поръчителство, според който: „ Поръчителят отговаря солидарно с кредитополучателя и като основен длъжник се задължава, в случай че длъжникът не плати която и да е дължима по кредита сума на падежа, да заплати на банката всяка дължима сума в размер до 150 000 евро, вкл. главница, лихви и разноски, както и всякакви други суми, възникнали поради неизпълнение на договора и всички анекси към него от страна на длъжника„. Намирам за правилен подхода на въззивния съд да подложи на тълкуване смисъла на разпоредбата и споделям даденото тълкуване : че се касае до ограничаване отговорността на поръчителя до 150 000 евро , покриващи дължими главница, лихви и разноски, произтичащи от неизпълнението на длъжника до предявяване на претенция за плащане към поръчителя. Противно тълкуване би означавало предварителен отказ от право на кредитодателя да получи своевременно изпълнение от поръчителя, респ. да ангажира отговорността на поръчителя за неизпълнение, възможно значително да го затрудни и с принудителното събиране на дълга от поръчителя, ако се сподели и тезата, че ограничаването обхваща и разноските по събиране на вземането от поръчителя / разноските за заповедното производство в случая /. Но именно такъв би бил изводът, ако се следва логиката на мнозинството : тъй като длъжникът продължава да е в забава и да не изпълнява, разноските за принудителното събиране на вземането и от поръчителя се вместват в сумата, до която е ограничил изначално отговорността си. Клаузата на чл. 2 от процесния договор за поръчителство не съдържа изрична, нито изводима чрез тълкуване уговорка, в смисъл поръчителят да не отговаря за собствената си забава, нито по силата на закона такава отговорност следва да се счита отпаднала, само защото за същото вземане главният длъжник е изпаднал и продължава да е в забава. Договорът за поръчителство, макар акцесорен към договора за кредит, е облигационен договор и поръчителят не е освободен от отговорност за точно изпълнение. Тълкуването на мнозинството го освобождава именно от отговорност за собственото му неточно изпълнение, в разрив с основен принцип на договорната отговорност. Пропуснатата полза в размер на законната лихва, считано от настъпване падежа на съответните вземания и до предявяването за плащане към поръчителя, са последица от „неизпълнението на длъжника„ и уговореното в чл. 2 от договора ограничение следва да се приеме, че покрива и натрупалата се дължима лихва за забава именно до този момент, като последица от неизпълнението на длъжника, но не и след този момент, след който пропуснатата полза се явява последица и от неизпълнението на поръчителя. Игнорирането на последното е по същество освобождаване от отговорност за неточно изпълнение, в непредвидена от закона или договора хипотеза. Считам, че именно уговорената между длъжник и поръчител солидарна отговорност към кредитора / чл. 141 ал. 1 ЗЗД / и конкретно чл. 126 ал. 2 ЗЗД, според който забавата на един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници, изключва дадения от мнозинството отговор. Съгласно чл. 122 ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение от който и да е от солидарните длъжници. Ако същите вече са в забава, с оглед падежа на вземането / какъвто е настоящият случай – забава и на главния длъжник и на поръчителя за вземанията по договора за кредит, възникнали до подаване на заявлението за издаване заповед за незабавно изпълнение /, смисълът на чл. 126 ал. 2 ЗЗД е последиците от забавата на този солидарен длъжник, към когото кредиторът е насочил претенцията си, да се понесат само от него, без обезщетението за същата последващо да се разпредели между всички солидарни длъжници. За същото вземане от лихва за забава кредиторът не би могъл да предяви претенция срещу главния длъжник, а ако би предявил - същата би била неоснователна, с оглед чл. 123 ал. 1 пр. първо ЗЗД. Правилата на солидарната отговорност не са отречени от разпоредбите на ЗЗД относно поръчителството. Със собствената си забава поръчителят по същество товари дълга и тази последица, именно с оглед уредената законова солидарност между длъжниците – чл.121 ал.1 вр. с чл. 141 ал. 1 ЗЗД, не би могла да бъде пренебрегната. Защото ако би платил точно поръчителят, не биха настъпили последици от забавата на главния длъжник, считано от момента на плащането. Независимо от липса на насрещно поети права и задължения, главният длъжник и поръчителят са обвързани от общите правила на солидарната отговорност във вътрешните си отношения. Не споделям съображенията на мнозинството, че чл.140 ЗЗД - „Поръчителството се простира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, вкл. разноските по събиране на вземането „ - урежда изключение от същите. Интерпретацията на състава, че разпоредбата предвижда „ забавата на длъжника да има действие и за поръчителя„ , не намирам за прецизна, но и да би се споделила, неясен остава извода как изключва правилото на чл. 126 ал. 2 ЗЗД в безспорно съществуващите между длъжник и поръчител условия на пасивна солидарност. В обобщение, договореното в случая между кредитор и поръчител ограничение на отговорността на последния до 150 000 евро следва да се приложи само по отношение на възникнали до отправената до поръчителя покана за плащане вземания от лихва за забава . Вярно е, че и след този момент, считано от предявената предсрочна изискуемост, всеки от двамата – длъжник и поръчител - е в забава по отношение на главницата. Обстоятелството, обаче, че кредиторът е предприел събиране от поръчителя, след като не би могло да се игнорира по правилата на договорното изпълнение в отношенията кредитор – поръчител, следва да бъде съобразено като значим и във вътрешните отношения с длъжника факт. СЪДИЯ : / Божилова /