О П Р Е Д Е Л Е Н И Е   №  180   София,  25.03.2009 година   Върховният касационен съд на Република България,   второ отделение, в закрито заседание на 19.03.2009 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ           ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА                                  МАРИЯ СЛАВЧЕВА при секретар и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ч.т.дело № 170/2009  година   Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК във вр. с чл.390 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на адв. К гр. Б., в качеството и на пълномощник на К. Р. Б. , гражданин на Великобритания против въззивното определение на Бургаския окръжен съд № V* от 03.12.2008 год., постановено по ч.гр.д. №553/2008 год., с което е потвърдено определението на Бургаския районен съд от 06.11. 2008 год. по ч.гр.д. № 4601/2008 год. и е отменено допуснато от същия съд с определение № 1* от 15. 10. 2008 год. обезпечение на бъдещите искове на настоящия частен жалбоподател срещу ”Б” ООД, гр. Б. за заплащане на сумите : 5 012 британски лири главница, произхождаща от неизпълнено задължение по договор за заем и 1000 британски лири – неустойка за забава чрез налагане на обезпечителна мярка” запор” върху вземанията на ответника до размера на левовата равностойност на същите по принадлежащите му банкови сметки, възлизаща общо на 15 149.70 лв.. С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение по съображения за допуснато нарушение на процесуалния закон-чл.390, ал.2 ГПК, във вр. с чл.410 и сл. ГПК. Частният жалбоподател поддържа, че при наличието на правна възможност да защита интересите си като кредитор по реда на заповедното производство, то за него липсва правен интерес от предявяване на искова претенция за връщане на дължимите суми, което, обаче не обезсмисля необходимостта от допуснатото обезпечение, нито е основание да отмени наложената обезпечителна мярка, поради отсъствие на доказателства по см. на чл.390, ал.2 ГПК, както неправилно е счел БОС. За да обоснове приложеното поле на касационното обжалване частният жалбоподател се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Твърди, че въпросът за приложимостта на обезпечителното производство към заповедното производство по гл. ХХХVІІ ГПК е съществен процесуалноправен по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Същевременно обстоятелството, че нормите на действащия процесуален закон, регламентиращи обезпечителния процес по част ІV на ГПК, визират единствено исковото производство, но не съдържат изрично ограничение относно приложното му поле за останалите производства, вкл. от типа на заповедното, за което освен това, поради липса на законова уредба в отм. ГПК, отсъства и съдебна практика, е достатъчно, за да обоснове наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Ответната по частната жалба страна не е взела становище по основателността и по реда на чл.276 ГПК. Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на страната във вр. с инвокираното оплакване, съобразно данните по делото и правомощията си по чл.278, ал. 1 ГПК, намира: Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Допустимо в случая е и касационното обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, приложима по силата на въведеното с чл.274, ал.3, т.2 ГПК препращане, касационното обжалване на постановените от въззивния съд определения, с което се дава разрешение по същество на други производства е допустимо при наличието на установените от закона предпоставки- атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос и по отношение на същия да е налице един от изчерпателно посочените в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК селективни критерий. В случая е несъмнено, че въпросът за приложимостта на нормите на обезпечителното производство, регламентирани в част ІV на ГПК към заповедното производство по гл. ХХХVІІ ГПК е съществен процесуалноправен по вложения от законодателя с нормата на чл.280, ал.1 ГПК, смисъл. Следователно, доколкото заповедното производство е предмет на нова нормативна регламентация, по която отсъства съдебна практика, то формулираният от частния жалбоподател въпрос попада в обсега на селективния критерий по чл.280, ал.1,т.3 ГПК- явява се от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, което обуславя и допустимостта на касационното обжалване. Разгледана по същество на наведените с нея оплаквания, частната жалба е неоснователна. За да потвърди постановеното от БРС определение, въззивната инстанция е счела, че в случая предпоставките на чл.390, ал.2,пр.2 ГПК са осъществени. Изложени са съображения, че липсата на ангажирани от частния жалбоподател доказателства за предявяване на обезпечения по реда на чл. 390, ал.1 ГПК бъдещ негов иск в рамките на въведения от законодателя максимален срок е достатъчна, за да се допусне служебно отмяна на обезпечението от първоинстанционния съд, наложил обезпечителната марка” запор”. В тази вр. за лишено от основание в закона е прието становището на К. Р. Б. , според което между заповедното и исковото производства съществува тъждество, позволяващо подаденото от страната заявление за издаване на заповед за изпълнение да бъде приравнено по разпоредените от чл. 390, ал.2 ГПК правни последици на искова молба. Определението е правилно. Приетото от въззивната инстанция отсъствие на тъждество между исковото и заповедното производства, обусловило и липсата на правна възможност за приложение правилата на обезпечителния процес към последното и приравняване по правни последици на заявлението по чл. 410 ГПК с тези на исковата молба е съобразено с процесуалния закон. Освен, че ограниченият обхват на обезпечителното производство е изрично разпореден от закона-чл.389 ГПК, то съпоставени материалноправните характеристики на двете производства, изключват наличието на твърдения от частния жалбоподател идентитет, вкл. относно разпоредените от чл.390, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК правни последици. Обстоятелството, че и при създадената с действащия ГПК правна уредба на изпълнителния процес, законодателят изрично е предвидил правни способи, с помощта на които директно се обезпечава изпълнението на длъжника и се гарантира удовлетворяването на кредитора в рамките на изпълнителното производство, вкл. установените с чл.419, ал.3 ГПК и чл.420 ГПК е допълнителен аргумент, изключващ, както правилно е счел и БОС, наличието на правна възможност за разширително тълкуване на понятието „иск” по см. на чл. 390, ал.2 ГПК, в което да се включи подаденото от заявителя- кредитор „заявление за издаване на заповед за изпълнение”. Водим от тези съображения, настоящият състав на второ отделение на ВКС, търговска колегия О П Р Е Д Е Л И: ОСТАВЯ в сила въззивно определение на Бургаския окръжен съд № 189 от 03.12.2008 год., постановено по ч.гр.д. № 553/2008 год. по описа на с.с. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: