Р Е Ш Е Н И Е № 233 Гр. София, 26.02.2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в публичното заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА с участието на секретаря Кр. ПАВЛОВА и в присъствието на прокурора ДЖАМБАЗОВ, разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 839/2017 г., като за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК, образувано по касационни жалби на подсъдимия Е. С. Я. и на служебния му защитник – адв. В., против решение № 171/13.06.2017 г., постановено по в. н. о. х. д. № 135/2017 г. по описа на Апелативен съд–Велико Търново. В саморъчно изготвената жалба на подсъдимия са релевирани оплаквания за наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, както и за необоснованост на въззивния съдебен акт. Изразено е несъгласие с изводите на апелативния съд относно авторството на деянието, като е поставен акцент върху различното описание на извършителя, дадено от пострадалата и разпитаните като свидетели полицейски служители, както и върху специфичната татуировка на подсъдимия, за която никой от тях не депозирал показания. Поддържа се, че вследствие на пропуска на въззивната инстанция да отчете тези обстоятелства се е стигнало до неправилно осъждане на подсъдимия. Сочи се, че наказанието е явно несправедливо, тъй като стойността на предмета на престъплението била ниска, а средната телесна повреда на пострадалата била причинена не като следствие от удар, а от дърпането на чантата й. Идентични съображения са изложени и в жалбата на служебния защитник, като наред с това се твърди, че въззивната инстанция е направила незаконосъобразен извод за годността на протокола за разпознаване. И двете жалби съдържат искания за оправдаване на подсъдимия, а като алтернатива – за намаляване на наказанието. В съдебно заседание жалбоподателят и защитникът му поддържат подадените жалби по изложените в тях съображения. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и пледира решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 1/16.01.2017 г., постановена по н. о. х. д. № 581/2016 год., Окръжният съд–Русе е признал подсъдимия Е. С. Я. за виновен в това, че на 16.08.2016 г. в [населено място], в условията на опасен рецидив, направил опит да отнеме чужди движими вещи – парична сума в брой на стойност 200,00 лв. от владението на М. М. М. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и деянието останало недовършено поради независещи от дееца причини, като същото е придружено с причиняване на средна телесна повреда на пострадалата, изразяваща се в счупване на лява раменна кост в близкия край, довело до трайно затрудняване на движенията на ляв горен крайник за срок повече от тридесет дни, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на девет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо заведение от закрит тип. Съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимия с мярка за неотклонение задържане под стража и възложил в негова тежест направените по делото разноски. Присъдата е била проверена по жалба на подсъдимия и с решение № 171/13.06.2017 г., постановено по в. н. о. х. д. № 135/2017 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, е била изменена, като размерът на наказанието лишаване от свобода е намален от девет на седем години. Въззивният съд отменил съдебния акт в частта, с която е определен закрит тип затворническо заведение за изтърпяване на наказанието, а в останалата част – потвърдил присъдата. Касационните жалби на подсъдимия и неговия защитник са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 и т. 3 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, двете жалби са неоснователни. Съществена част от възраженията в жалбата на подсъдимия касаят обосноваността на въззивното решение, без касаторът да отчита спецификите на касационното производство. Ето защо следва да се припомни, че с изключение на хипотезите по чл. 354, ал. 5 от НПК касационната инстанция не е съд по фактите, поради което се произнася въз основа на фактологията, описана в проверявания съдебен акт, и не може да приема нови фактически положения. Именно поради това касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК не обхващат необосноваността на присъдата или решението. На касационна проверка подлежи единствено спазването на правилата, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение на предходните съдебни инстанции и само тези аргументи следва да получат отговор от настоящия съдебен състав. Възражението, че при изграждане на изводите си относно авторството на деянието въззивната инстанция се е позовала на негодни доказателствени средства, не се потвърждава от материалите по делото. Доводите за неспазване процесуалните изисквания за извършване на разпознаването са били обект на задълбочено обсъждане на л. 9-11 от въззивното решение и макар да не се е съгласила с всички аргументи на защитата, контролираната инстанция е споделила онези от тях, отнасящи се до липсата на сходство във външния вид и възрастта на лицата, представени за разпознаване заедно с подсъдимия. Поради това, след като е установил, че не е спазено изискването на чл. 171, ал. 3 от НПК, въззивният съд правилно е изключил от доказателствената съвкупност протокола, обективиращ коментираното действие по разследването. В същото време е законосъобразно в процесуален план е прието, че негодността на това доказателствено средство не води непременно до недоказаност на обвинението предвид съдържащата се в чл. 14, ал. 2 от НПК забрана за придаване на формална доказателствена сила на доказателствата, средствата за тяхното установяване и произтичащата от това процесуална възможност всички факти, включени в предмета на доказване, да бъдат установявани посредством всички допустими доказателствени средства. С оглед на това принципно положение съдът е анализирал внимателно останалите доказателствени източници и след като е съпоставил обясненията на подсъдимия, че действително се е намирал на пейка до банкомата, от който пострадалата е теглила пари, със заключението на техническата експертиза, установяваща, че Я. е лицето, фиксирано върху записите на охранителните камери, както и с показанията на пострадалата, убедително е обосновал констатацията си за авторството на деянието. Особено внимание е отделено на показанията на пострадалата М., които са интерпретирани съобразно действителния им смисъл и съдържание. Отчетено е, че свидетелката неизменно и последователно е поддържала, че именно лицето, седящо се до банкомата, докато тя теглила пари, впоследствие я пресрещнало пред входа на блока, последвало я до градинката отзад и започнало да дърпа чантата й, за да вземе изтеглената сума. Заключението за добросъвестност и непредубеденост на пострадалата не е голословно и декларативно. То е направено, след като съдът е отчел липсата на вътрешни противоречия в твърденията й и факта, че тя чистосърдечно е признала по време на съдебното следствие, че към този последващ момент не е запазила спомен за лицето, което я нападнало и не би могла да го идентифицира сред присъстващите в съдебната зала. Изводът за достоверност на коментираните показания логично е свързан и с обстановката, при която е било извършено деянието – в светлата част на денонощието, при възприемане на извършителя от непосредствена близост не само в момента на посегателството, но и преди това – първо до банкомата, а след това по време на размяната на реплики пред входа, като всеки от тези епизоди е имал известна продължителност във времето. Несъстоятелни са доводите в жалбата на подсъдимия за игнориране на противоречията в даденото от св. М. описание на извършителя пред полицейските служители и по време на разпитите й в различните фази на процеса. Въззивната инстанция е изследвала прецизно заявеното от пострадалата досежно този факт пред разследващия орган по реда на чл. 223 от НПК и на съдебното следствие, като е изложила убедителни съображения защо приема, че твърденията й не съдържат изтъкваните от Я. несъответствия относно физическите му белези и облеклото му. Наред с това съдът е съпоставил показанията на М. с тези на свидетелите Я. В. и М. А. и с изключение на твърденията, че нападателят бил облечен с елече над тениската, не е открил различия в описанието, дадено от нея пред тях и при разпитите й в процесуалното качество на свидетел. При положение, че свидетелката неизменно е поддържала, че мъжът бил на възраст 50-60 години, с не много мургава кожа, с едро телосложение, с гола глава и без мустаци, с татуировки по предната част на тялото, съдът с основание е приел, че разказаното от нея на двамата полицаи относно облеклото на извършителя не внася съмнение в достоверността на последващите й показания. Обстоятелството, че пострадалата не е посочила сред характерните външни белези на нападателя наличието на татуировка в дясната част на главата, каквато подсъдимият безспорно притежава, също не е подминато от въззивния съдебен състав, а изложените от него съображения във връзка с това са подробни, ясни и логически издържани. При наличието на редица други специфични черти, които идентифицират Я. с необходимата категоричност, пропускът на свидетелката да забележи този индивидуализиращ признак на извършителя не дискредитира заявеното от нея и не дава основание да се приеме, че показанията й са били манипулирани от разследващия орган във вреда на подсъдимия. Механизмът, по който пострадалата е получила съставомерното увреждане, е категорично установен от двете съдебни инстанции, като по този въпрос настоящият съдебен състав няма какво да добави към изложените в съдебните актове мотивирани констатации. Недвусмислено е прието, че упражненото върху св. М. физическо въздействие се е изразило в рязко и силно дърпане на носената от пострадалата платнена торба, която тя също стискала и дърпала в противоположна посока, като в резултат на създадените от действията на подсъдимия инерционни сили тя паднала върху земната повърхност. В заключение може да се обобщи, че фактическите констатации на въззивния съд относно авторството на инкриминираното деяние са направени в съответствие с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като при оценката на доказателствените източници не са допуснати логически грешки, изопачаване на действителното им съдържание или едностранчивата им интерпретация. При положение, че не са установени твърдените от подсъдимия и защитника му процесуални нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд, не могат да бъдат споделени и възраженията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Искането на жалбоподателите за оправдаване на Я. поначало е недопустимо. Касационната инстанция би могла да упражни това свое правомощие, само когато приетата с атакувания съдебен акт фактология очертава несъставомерно поведение, какъвто не е настоящият случай. Безспорно установените действия на подсъдимия, изразили се в силно дърпане на носената от пострадалата пазарска торба, представляват употреба на сила по смисъла на чл. 198, ал. 1 от НК, насочена към прекъсване фактическата власт на пострадалата върху инкриминираната сума и към установяване на свое (на подсъдимия) владение върху нея. Причиненото увреждане с медико-биологичните характеристики на средна телесна повреда и данните за съдебното минало на подсъдимия обуславят наличието на квалифициращите признаци по чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 4 от НК. На последно място, неоснователни са и доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. При индивидуализацията му въззивната инстанция е съобразила всички обстоятелства от значение за вида и размера му, без да надценява едни от тях за сметка на останалите. Подсъдимият и защитникът му акцентират върху ниската стойност на предмета на престъплението, но пропускат, че това съвсем не са единствените обстоятелства, рефлектиращи върху обществената опасност на деянието, а оттам и върху размера на санкцията за него. От значение са механизмът на извършване на престъплението, личността на пострадалия, наличието или не на множество квалифициращи обстоятелства и др. Тези принципни положения са били съобразени от апелативния съд, който с основание е третирал като отегчаващи отговорността обстоятелства наличието на повече от едно квалифициращо обстоятелство, проследяването на пострадалата от банкомата до блока, в който същата живее, напредналата й възраст, поради която тя е била и физически по-слаба от подсъдимия. Правилно е преценено, че многобройните осъждания на Я., извън онези, които обосновават наличието на опасен рецидив, го характеризират като личност със значителна обществена опасност, особено като се има предвид, че преобладаващата част от предходните наказания са наложени за престъпления против собствеността, включително и за грабеж. За този извод допринася и фактът, че престъплението – предмет на настоящото дело, е било извършено само месец след изтърпяване на предходно наказание лишаване от свобода. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства мотивира и настоящия състав на касационната инстанция да приеме, че за постигане на целите по чл. 36 от НК е необходимо подсъдимият да бъде изолиран от обществото за определения от апелативния съд срок. Допълнително смекчаване на наказанието под този размер, без наличие на реално обуславящи го обстоятелства, би било проява на неоправдана снизходителност, създаваща усещане за безнаказаност у Я. и в обществото. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 4 от НПК, поради което въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Водим от горното и на основание чл. чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 171/13.06.2017 г., постановено по в. н. о. х. д. № 135/2017 г. по описа на Апелативен съд–Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.