Р Е Ш Е Н И Е № 321/13 г. София, 07.01.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на първо гражданско отделение, в открито заседание на дванадесети декември две хиляди и тринадесета година, в състав: Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№6462 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.303, ал.1, т.1, т.2 и т.4 ГПК. Образувано е по молби вх.№102008 от 28.05.2013г. и вх.№1020700 от 31.05.13г. на Й. С. В. и София Л. Б. от [населено място] за отмяна на влязлото в сила решение №409/28.02.2013г. по гр.д.№59/2011г. на ВКС, второ гражданско отделение. С атакуваното решение състав на ВКС, след частична отмяна на решението от 17.05.09г. по гр.д.№7730/09г. на Софийски градски съд, е отхвърлил предявените от Й. С. В. и София Л. Б. против А. Е. В. и В. Е. Й. искове по чл.108 ЗС за предаване владението върху 1/24 ид.част за всяка от ищците на следния недвижим имот: УПИ ІV-198 от кв.250 по плана на [населено място], местността „П.-Б.”. Прието е, че процесният недвижим имот е придобит през 1960г. от А. Й. В.. През 1969г. той дарил имота на синовете си Е. и Л.. През 1980г. Л. заменил своята ½ ид.част идеална част с друг имот на родителите му А. В. и С. В.. Майката С. В. е починала на 17.05.1981г., като е оставила за свои наследници по закон преживелия съпруг А. Й. В. и три деца – Е., Л. и Е.. През 1981г. Е. В. и съпругата му Й. В. дарили на сина си А. Е. В. /ответник по предявения иск за собственост/ едноетажна жилищна сграда, заедно с ½ ид.част от процесното място, а през 1990г. А. Е. В. дарил на сестра си В. Е. /втората ответница/ ½ ид.част от къщата и ¼ ид.част от мястото. През 1996г. А. Й. В. и дъщеря му Е. А. В. продали на Е. А. В. 3/8 ид.части от мястото, от които А. В. е продал своята ¼ ид.част, а Е. В. – 1/8 ид.част, като действителните и права са били в размер на 1/12 ид.част. Впоследствие Е. В. и съпругата му дарили на ответниците А. Е. В. и В. Е. останалата ½ ид.част от дворното място. Прието е също, че ищците Й. С. В. и София Л. Б. са наследници по закон на сина на А. Й. В. – Л. А. В. При тези данни е прието, че последните две прехвърлителни сделки не са произвели вещен ефект по отношение на притежаваните от Л. В. по наследство от майка му С. В. 2/24 (1/12) ид.части от дворното място. По отношение на тези идеални части обаче ответниците се легитимират като собственици въз основата на изтекла в тяхна полза придобивна давност. След 1996г. те са извършили в дворното място ново строителство, без да искат съгласието на ищците, ползвали са тези сгради и цялото дворно място, декларирали са мястото и са плащали данъци за него. Владелческите действия са демонстрирани по отношение на ищците. До предявяването на иска за собственост владението е било непрекъснато, явно, спокойно, без противопоставяне и ответниците са придобили собствеността върху спорните 2/24 ид.части на основание чл.79, ал.2 ЗС, тъй като са имали качеството на добросъвестни владелци. Само от факта, че през 1996г. родителите им са дарили повече идеални части, отколкото са притежавали, не може да се направи извод, че ответниците са знаели, че придобиват от несобственик. Не е опровергана презумпцията за добросъвестност по чл.70, ал.2 ЗС. Първата молба се основава на твърдения за наличие на новооткрити писмени доказателства – делбен протокол от 18.06.1981г. по гр.д.№6431/1981г. на СРС, 43 с-в; искова молба от молителките срещу ответниците по чл.32, ал.2 ЗС, както и предхождаща я покана от 18.11.2003г. за съвместно ползване на дворното място. Във втората молба се съдържа позоваване на чл.303, ал.1, т.1, т.2 и т.4 ГПК. М. проследяват развитието на делото по чл.32, ал.2 ЗС и постановените по него съдебни актове. Излагат твърдение, че удостоверението за наследници на С. В. № 245/02.08.96г., въз основа на което са извършени прехвърлителните сделки от 1996г., представлява неистински документ, тъй като в него не фигурира като наследник Л. В. и това е дало възможност да се приеме, че сестра му Е. В. притежава по-голяма наследствена част от процесния имот, отколкото в действителност. Самото удостоверение не е представено по делото, представени са само два броя постановления за отказ да се образува досъдебно производство. Основанието по чл.303, ал.1 т.4 ГПК молителите свързват с решението на ВКС по иска с правно основание чл.32, ал.2 ЗС. Развиват и оплаквания за неправилност на извода на ВКС по иска по чл.108 ЗС, че ответниците са придобили по давност спорните 2/24 ид. части. Ответниците в производството А. Е. В., В. Е. Й. и Е. А. В. оспорват молбата. Считат, че не са налице основания за допускане на отмяна на влязлото в сила решение. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че молбите са неоснователни. Не е налице основанието по чл.303, ал.1, т.1 ГПК. Доказателствата, свързани с предявяването през 2004г. на искане за разпределение на ползването по чл.32, ал.2 ЗС, както и съдебните актове по този спор, не са нови по смисъла на чл.303, ал.1, т.1 ГПК и не могат да обусловят отмяна на влязлото в сила решение по иска с правно основание чл.108 ЗС. М. са разполагали с тези доказателства, тъй като поканата от 18.11.2003г. и исковата молба от 12.03.2004г. изхождат от тях, те са били и страни по делото за разпределение на ползването на спорния имот и са запознати с постановените по него съдебни актове. Те са могли да представят тези документи още при висящността на спора по чл.108 ЗС, който е възникнал по-късно, през 2007г., но не са го направили. Нови по смисъла на чл.303, ал.1, т.1 ГПК са само тези доказателства, които не са могли да бъдат известни при решаването на спора, чието решение се атакува по реда на отмяната, а в случая това изискване не може да се отнесе към поканата, исковата молба и съдебните актове по чл.32, ал.2 ЗС. Другото доказателство - делбен протокол от 18.06.1981г. по гр.д.№6431/1981г. също не е ново, тъй като страна по това дело е бил наследодателят на молителките Л. В. и негов подпис фигурира в този протокол. Но дори да се приеме, че въпреки положената грижа, молителките не са открили този протокол при висящността на делото по чл.108 ЗС, той пак не може да обуслови отмяна на влязлото в сила решение по този спор, тъй като не е от съществено значение за решаването на делото. С този протокол е утвърдена съдебна спогодба, по силата на която Е. А. В. и съпругата му Й. Л. В. са получили в свой дял и изключителна собственост едноетажна къща, без дворното място в която е построена - процесното дворно място. Съдържанието на този делбен протокол по никакъв начин не може да се свърже с решаващия въпрос, който е обусловил изхода на спора по чл.108 ЗС, а именно – че наследствените 2/24 ид.части на молителките Й. С. В. и София Л. Б. са придобити по давност от А. Е. В. и В. Е. Й. след 1996г. Не е налице и основанието по чл.303, ал.1, т.2 ГПК. Това основание предполага по надлежния съдебен ред да е установена неистинност на документ, който е бил от значение за решаването на делото. В случая това изискване не е налице. Постановленията за отказ да се образува досъдебно производство във връзка с оспорване на удостоверението за наследници № 245/02.08.96г. не представлява такъв акт. Липсва влязло в сила решение по чл.124, ал.4 ГПК, което да установява неистинност на въпросното удостоверение за наследници. Но дори и да имаше такова решение, то не би могло да обуслови отмяна на влязлото в сила решение по чл.108 ЗС, тъй като основанието за уважаване на този иск е придобивна давност, а не прехвърлителните сделки от 1996г. и преценката дали при изповядването им са укрити наследствените права на Л. В.. Няма противоречие между атакуваното решение по чл.108 ЗС №409/28.02.2013г. по гр.д.№59/2011г. на ВКС, ІІ ГО и решение №357 от 04.04.2008г. по гр.д.№1517/2007г. на ВКС, ІV ГО, постановено в производството по чл.32, ал.2 ЗС. С последния съдебен акт не е разрешен по същество спорът за разпределение на ползването на процесното дворно място. С него е отменено въззивното решение по този спор, обезсилващо решението на първата инстанция по чл.32, ал.2 ЗС по причина, че имало неразрешен спор за собственост, който не можело да се разгледа в производсдтвото по разпределение на ползването на вещта. Съставът на ВКС е приел, че съдът следва да се произнесе инцидентно по спора за собственост и след това да постанови решение по съществото на искането по чл.32, ал.2 ЗС, като е върнал делото на въззивния съд за тази цел. Липсва произнасяне по същество по въпроса за разпределението на ползването на дворното място и по преюдициалния въпрос за наличието или липсата на съсобственост върху него. Липсват и данни какъв е бил изходът на спора по чл.32, ал.2 ЗС след връщането на делото на въззивния съд за произнасяне по същество. Няма две влезли в сила противоречиви решения по съществото на спора за собственост, които да си противоречат, затова не е налице и основанието по чл.303, ал.1, т.4 ГПК за отмяна на неправилното от тях. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молби вх.№102008 от 28.05.2013г. и вх.№1020700 от 31.05.13г. на Й. С. В. и София Л. Б. от [населено място] за отмяна на влязлото в сила решение №409/28.02.2013г. по гр.д.№59/2011г. на ВКС, второ гражданско отделение. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: