Р Е Ш Е Н И Е
№ 36
София, 09.09.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети май две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
при участието на секретаря Анета Иванова
като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело № 3117/2019 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
И. М. И. и Г. М. И., чрез пълномощника им адв. К. М., са обжалвали въззивното решение на Разградския окръжен съд № 108 от 31.05.2019 г. по в. гр. д. № 73/2019 г.
Оплакванията в касационната жалба са за нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в неправилна оценка на събрания по делото доказателствен материал и необсъждане на всички доводи във въззивната жалба.
Ответниците Н. М. Х., Я. И. М., М. И. М. и Ш. И. М. са подали писмен отговор, в който изразяват становище, че въззивното решение е обосновано и съобразено със закона и съдебната практика на ВКС.
Касационната жалба е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество с определението по чл. 288 ГПК № 41 от 31.01.2020г. на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК поради несъобразяване на въззивния съд с практиката на ВКС за задължението му като съд по същество да обсъди доводите във въззивната жалба и относимите към тях доказателства като е констатирано , че липсва произнасяне на въззивния съд по довода за приложението на чл. 72 ЗН.
Върховният касационен съд обсъди доводите в касационната жалба и в отговора на ответниците и намира следното:
С обжалваното решение Разградският окръжен съд е потвърдил решението на Разградския районен съд № 201 от 20.07.2017 г. по гр. д. № 2264/2016 г., с което са уважени предявените срещу И. М. И., Г. М. И. и „Агромаксинвест“ ЕАД искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Н. М. Х. е собственик на основание наследство и давностно владение на реална част с площ от 1300 кв. м. от поземлен имот № .........., намиращ се в землището на [населено място], в местността „П., целият с площ от 7,067 дка, трета категория, която реална част е разположена на 25 м. от северната му граница; че Я. И. М., М. И. М. и Ш. И. М. са съсобственици при равни права на основание наследство и давностно владение на реална част с площ 2000 кв. м. от същия поземлен имот, разположена на 49 м. от северната му граница. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт № ... от 22.06.2016 по нот. д. № .../2016 г. на нотариус Р. И., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, до размера на процесните реални части от поземлен имот № ............
Ищците основават своите права на влязло в сила съдебно решение №236 от 25.09.2001г. на Разградския районен съд по гр.д.№407/1999г., с което Н. М. Х., И. М. Я. /наследодател на ищците Я. И. М., М. И. М. и Ш. И. М./, А. М. Д. дъщеря на общия наследодател М. М. Я. и нейният съпруг М. И. Д. , последните двама родители на ответника по настоящото дело И. М. И., са признати за съсобственици на 4000кв.м. от имот ......... в землището на [населено място] по отношение на третите за наследството на М. Я. И. лица Ф. М. А. и Р. М. Х.. Ищците поддържат, че тези 4 декара са обработвани от наследниците на общия наследодател М. Я. И. /починал през 1981г./ - съпруга Ш. Ф. И. и деца И. М. Я., А. М. Д. /М./ и Н. М. Х. като е имало разбирателство за реалните части, които е владял всеки, това владение е продължило и след решението по спора по гр.д.№ 407/1999г. на Разградския районен съд. Всеки е знаел кое място е неговото и коя част счита за собствена, докато през 2016г. И. М. И., син на А. М. М./Д./ и М. И. Д., се е снабдил с нотариален акт за собственост и заедно със съпругата си Г. М. И. продал целия имот пл.№ ... с площ от 7.067 дка на „Агромаксинвест“ЕАД.
Искът е уважен от първоинстанционния съд като решението е обжалвано от ответниците И. М. И. и Г. М. И., към жалбата на които се е присъединил и ответника „Агромаксинвест“ЕАД. Във въззивната жалба са направени доводи, че по делото не са доказани твърденията на ищците за реално разпределение на ползването на имота, тъй като след постановяване на съдебното решение през 2001г. ищците И. М. Я. и Н. М. Х. са ползвали по един декар от имота за две-три години, след което са се отказали от него като от 2004 до 2016г., целият имот е ползван и владян само от И. М. И. и неговото семейство. И. М. И. е бил земеделски производител и за нуждите на стопанството е засявал стопански култури и е обработвал земята лично и чрез трети лица като никой, включително и ищците не е имал претенции към собствеността от имота или част от него, на място няма видими трайни знаци за трасирани граници , освен това придобиването по давност на реална част, по-малка от три декара с оглед предназначението на имота – нива е недопустимо на основание чл. 72 ЗН и чл.19а ЗСПЗЗ.
Въззивният съд е приел в обжалваното решение, че ищците са придобили правото на собственост върху процесните реални части от поземлен имот № .......... , на поддържаните в исковата молба основания, не е съществувала забрана за придобиване по давност, защото върху имота не е било установено право на кооперативно земеползване и не е бил одържавен. Прието е, че до 2001 г. 4000 кв.м. от този имот са били придобити по давност от Н. Х., И. Я., който е наследодател на ищците Я. М., М. М. и Ш. М., А. Д. и М. Д., наследодател на И. М. И., като правото им на съсобственост е било установено с влязло в сила на 15.10.2001 г. решение на Разградския районен съд № 236 от 25.09.2001 г. гр. д. № 407/1999 г., постановено в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. От 2001 г. и до смъртта на М. Д. през 2008г. и на И. Я. през 2009г. завладените от тях части от имот № .......... били реално обособени в размери и граници, установени от заключението на допуснатата пред първата инстанция техническа експертиза. Според въззивния съд не е установено М. Д. да е оспорвал приживе правата на ищците върху процесните реални части от имота, нито такива действия по оспорване са били предприемани от И. И. и Г. И. до снабдяването им с констативен нот.акт за собственост по реда на чл. 587 ал.2 ГПК, на която дата са се снабдили с нот. акт за собственост по обстоятелствена проверка. Изводите на съда са направени въз основа на показанията на свидетелите Ф.О. и С.А. /посочени от ищците/, които съдът е кредитирал, а на показанията на свидетеля на ответниците - Р.П. е приел за недостоверни предвид противоречието им с писмените доказателства по делото и заключенията на техническите експертизи. В заключение съдът е приел, че ответниците не са доказали в настоящия процес удостовереното от нотариуса придобивно основание с нот.акт № .../2016г.
Неоснователен е доводът на касаторите, че въззивният съд е бил длъжен да съобрази последиците на влязлото в сила съдебно решение по гр.д.№ 407/1999г. на Разградския окръжен съд. С това решение е разрешен спор за материално право по смисъла на чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ между настоящите ищци и трети лица, но то не формира сила на пресъдено нещо във вътрешните отношения между ищците по приключилото дело, защото техните права са установени общо, а мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо. От друга страна ответниците по настоящото дело не могат да се позовават и на приетото в диспозитива на влязлото в сила решение. Те не са правоприемници на участвалите по делото страни, обвързани от решението по смисъла на чл. 298 ал.2 ГПК, защото в настоящия процес не се легитимират като собственици на деривативно, а на оригинерно основание – придобивна давност. На същото основание се позовават и ищците, от което следва, че по правилото на чл. 154 ал.1 ГПК по настоящото дело всеки от тях трябва да докаже своите права като разпоредбата на чл. 30 ал.2 ЗС, на която се позовават касаторите, е неприложима по отношение на общите права, установени със съдебното решение по чл.14 ал.4 ЗСПЗЗ.
Неоснователен е доводът на касаторите, че М. И. Д., който е зет на общия наследодател М. Я. И. е закупил на собствено основание част от имота – дворно място с площ от 1020 кв.м. по нот.акт № ... от 12.03.1964г. , което въззивният съд не е отчел, като отделно от това неговата съпруга притежава по наследство от баща си 1 дка. Според заключението на вещото лице инж.П., закупеният с посочения нот.акт имот не попада в процесния имот пл.№ ... и това е отразено в мотивите на съда.
По делото не са събрани доказателства за извършен отказ от право на собственост от ищците, поради което доводите в касационната жалба за несъобразяване на този факт от въззивния съд е неоснователен. Отказът от право на собственост е формален акт съгласно чл. 100 ЗС и за да е действителен, трябва да бъде извършен в писмена форма с нотариално заверен подпис и да е вписан в имотния регистър. Преустановяването на фактическа власт върху определен имот, не представлява отказ от права и не може да има за последица изгубване на собствеността по аргумент от чл.99 ЗС. От друга страна според показанията на свидетелите, които съдът обосновано е кредитирал е установено, че ищците са ползвали имота в описаните граници, които са били обособени с бразди като са засявали различни земеделски култури до преди две -три години.
Неоснователен е и доводът в касационната жалба, основан на отношенията между съсобствениците, тъй като правата си страните, както се посочи, основават на давност, а не на наследяване респ. на съвладение след откриване на наследството. Въззивният съд е изследвал подробно заключенията на вещите лица във връзка с границите на владените от ищците реални части и обосновано и в съответствие със свидетелските показания е приел, че между двете технически експертизи няма противоречие, а техните констатации са обясними с времето, в което са извършени съответните огледи и не ги противопоставя.
Няма противоречие, както поддържат касаторите между изводите на съда в обжалваното решение и мотивите на ВКС в отменителното решение при първата касация по гр.д.№ 1181/2018г. на ВКС, І г.о. Позовавайки се на мотивите на възприетото становище в т.2 от ТР №8/23.02.2016г. по т.д.№8/2014г., ВКС е посочил, че самостоятелна вещ е част от поземлен имот, която може да бъде разграничена от другите вещи като границите могат да не бъдат нанесени материално, чрез поставяне на ограда или други гранични знаци или чрез нанасяне в кадастрален или регулационен план, достатъчно е един юридически факт да ги посочва така, че те да могат да бъдат определени, включително и чрез вещо лице. В този смисъл са и изводите в обжалваното решение. Границите на владението са установени от съда въз основа на свидетелските показания, между наличните в мястото трайни насаждения, както и въз основа на заключението на в.л. Т., която ги е онагледила на скица.
Основателно е оплакването на касаторите за необсъждане от въззивния съд на довода за недопустимост да се придобиват по давност реални части от земеделски земи, които са под минималните размери, установени в 72 ЗН и чл. 7 ЗСПЗЗ. Необсъждането на този довод представлява нарушение на процесуалните правила, което е отменително основание по чл. 281 ал.1 т.3 ГПК. Допуснатото процесуално нарушение не изисква повтаряне на съдопроизводствените действия или извършване на нови, затова въведеният във въззивната жалба необсъден довод следва да бъде разгледан от настоящата инстанция съгласно чл. 293 ал.1 ГПК. Д. е неоснователен предвид установената съдебна практика по чл. 290 ГПК / решение № 107 по гр.д.№ 434/2009г. на ВКС,ІІ г.о./, че ограниченията на площите на земеделските земи по чл.7 ЗСПЗЗ и чл. 72 ЗН се отнасят само за посочените в тях придобивни способи – разпореждане, делба и оземляване със земеделски имоти, но не са приложими по отношение на придобивната давност. Същото разрешение следва да се приложи и за ограничението по чл.19а ал.6 ЗСПЗЗ, на което се позовават касаторите. ЗСПЗЗ не установява минимални площи, в които могат да се притежават земеделски земи аналогично на разпоредбите на чл. 19 ЗУТ и чл.200 ЗУТ. ЗУТ уреждат статута на урегулираните територии, поради което съдебната практика на ВКС, отнасяща се до невъзможността да се придобива по давност реална част от парцел или УПИ, на която се позовават касаторите, не е относима към разглеждания случай.
По изложените съображения като краен резултат въззивното решение в обжалваната пред ВКС част, с която са уважените искове срещу И. М. И. и Г. М. И. е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Разградския окръжен съд № 108 от 31.05.2019г. по гр.д.№ 73/2019г., в обжалваната от И. М. И. и Г. М. И. част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |