7 Р Е Ш Е Н И Е № 57 София, 27.05.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми април две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при секретаря Силвиана Шишкова изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 432/2021 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 12284 от 10.11.2020 г. по в.гр.д. № 2621/2019 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, втори състав, с което е потвърдено решение № 358 от 18.10.2019 г. по гр.д. № 690/2018 г. на Софийски окръжен съд, Гражданско отделение, осми състав. С първоинстанционното решение ответникът е осъден да заплати на Г. И. М. сумата от 10 000 лв., на основание чл.432, ал.1 КЗ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на ПТП от 23.03.2018 г., ведно със законната лихва от 28.10.2018 г. до окончателното погасяване на главницата. С определение № 60621 от 07.12.2021 г. настоящият състав е допуснал касационно обжалване на атакувания съдебен акт в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: При установяване на правнорелевантен факт по делото, длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, или може да формира изводи за този факт само въз основа на едно от всички доказателства. В жалбата и в проведеното на 27.04.2022 г. открито съдебно заседание касаторът, чрез процесуалния си пълномощник, поддържа доводи за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Твърди, че в нарушение на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, въззивният съд не е обсъдил представеното по делото писмо от 16.05.2019 г. от МВР, удостоверяващо изплащане на Г. М. на обезщетение за претърпяна трудова злополука по посочените в писмото три броя болнични листове - за периода от 23.03. до 07.05.2018 г., заедно с данните от самите болнични листове, приложени към исковата молба. В резултат на този пропуск, касаторът твърди неправилност на изведения извод, че пострадалият не е обезщетяван за настъпилото през м.март 2018 г. произшествие, т.к. в писмото от МВР е посочено, че изплатеното обезщетение за трудова злополука е през м.юли 2018 г. В жалбата се поддържат оплаквания и за прекомерност на присъденото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер от 10 000 лв., евентуално, за неправилно определяне на началната дата, от която се дължи законна лихва. Твърди се, че за НББАЗ срокът по чл.496, ал.1 КЗ започва да тече от датата на предявяване на претенцията пред бюрото, а не пред кореспондента, по арг. от чл.512, ал.1 КЗ, поради което, при евентуална основателност на главния иск, законна лихва би се дължала от 29.11.2018 г. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил подробно мотивиран писмен отговор от ответника по жалбата – Г. И. М., чрез процесуален пълномощник, в който се оспорват касационните оплаквания, с искане за потвърждаване на атакуваното решение и присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, и след проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното: При постановяване на атакуваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София е приел, че ищецът е пострадал в резултат на настъпило на територията на страната ПТП на 23.03.2018 г., причинено виновно от водача Besim Pjdnik, гражданин на Босна и Херцеговина, управлявал товарен автомобил „Мерцедес” с рег.№ CE-FZ-020, застраховано при друг застраховател, при действие на „Зелена карта”, като на осн. чл.511, ал.1, т.1 КЗ ответникът дължи обезвреда на претендираните от ищеца неимуществени вреди. Въззивният съд, позовавайки се на приета по делото съдебно-медицинска експертиза, е констатирал, че в резултат на процесното произшествие ищецът е получил мозъчно сътресение, кръвонасядане на лявата подбедрица, охлузвания в областта на лявата длан. Според вещото лице, мозъчното сътресение причинява: леко помрачаване на съзнанието, кратковременна дезориентация, световъртеж, понижен мускулен тонус, хипорефрлексия, тазово-резервоарни смущения, забавена сърдечна дейност, спадане на артериалното налягане, разстройство на дишането, главоболие и повръщане, а периодът на възстановяване е две – три седмици. Подробно са обсъдени и показанията на св. М. - сестра на пострадалия. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, апелативният съд е отчел: характера на уврежданията, търпените от ищеца болки и страдания, неговата възраст, икономическите условия в страната към момента на произшествието и лимитите на отговорност, както и съдебната практика за подобни случаи, като сумата от 10 000 лв. е приета за адекватно обезщетение на претендираните вреди. По отношение въведеното в процеса възражение от НББАЗ за приспадане на обезщетението за трудова злополука, въззивният състав, позовавайки се и на решение по гр.д. № 1921/2016 г., е изтъкнал, че при наличие на трудова злополука, изплатеното от работодателя обезщетение следва да бъде приспаднато от определеното от съда обезщетение. Обсъждайки приетото по делото писмо от МВР от 16.05.2019 г., съдържащо данни за изплатено на ищеца обезщетение за трудова злополука в размер на 7104.60 лв. през м.юли 2018 г., решаващият състав е изтъкнал, че това обезщетение е за претърпяна именно през м.юли 2018 г. трудова злополука, а не във връзка с процесното произшествие. Поради недоказаност на възражението, апелативният съд е обосновал правен извод за дължимост на определеното обезщетение за неимуществени вреди в неговия пълен размер от 10 000 лв. Решаващият съдебен състав е възприел становището на първата инстанция относно началната дата, от която се дължи законна лихва върху обезщетението, с оглед датата на предявяване на застрахователна претенция пред кореспондента на чуждестранния застраховател – ЗАД „Алианц България” АД, при съобразяване и на посочената в исковата молба по-късна начална дата. Решението е валидно и процесуално допустимо. По процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав приема следното: Съгласно практиката на ВКС, обективирана не само посочените от касатора и цитирани в определението по чл.288 ГПК решения, но и в: Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение по т.д. № 1544/2015 г., II т.о., решение по т.д. № 674/2014 г., II т.о., решение по т.д. № 3734/2013 г., I т.о., решение по гр.д. № 196/2014 г., III г.о. и мн.др., въззивният съд, като съд по съществото на спора, е длъжен да изгради вътрешното си убеждение по правнорелевнтните факти след цялостна преценка на доказателствения материал по делото – поотделно и в съвкупност, като обоснове кои факти намира за установени и кои за недоказани. При зачитане на съдопроизводствените правила за въззивното производство, съдът следва да мотивира решението си съобразно изискванията на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изведе фактически изводи и обоснове правни изводи по съществото на материалноправния спор, след като се произнесе и по доводите и възраженията на страните в пределите, очертани от въззивната жалба и от отговора по чл.263, ал.1 ГПК. При постановяване на атакуваното решение е допуснато известно отклонение от посочената тълкувателна практика и от постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС. При произнасяне по поддържаното от НББАЗ евентуално възражение – за приспадане на изплатеното от работодателя на пострадалия ищец обезщетение за трудова злополука, решаващият съдебен състав, възприемайки това възражение за основателно, с оглед на цитираната практика на ВКС – решение по т.д. № 1921/2016 г., I т.о. е извел необоснован фактически извод, че обезщетението касае трудова злополука, настъпила през м.юли 2018 г., несъответстваща на момента на настъпване на процесното произшествие, при което са настъпили увредите на ищеца. Действително, в представеното от ответника /касатор в настоящото производство/ писмо от Министерство на вътрешните работи – Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Драгоман с рег. № 407800-1219/16.05.2019 г., прието в първоинстанционното производство, е посочено, че на „служителя Г. И. М. ЕГН 750709…. е изплатено обезщетение за претърпяна трудова злополука в размер на 7 104.60 лв. през м.юли 2018 г.“, но в него са посочени и болничните листове, въз основа на които и извършено плащането. Болничните листове са индивидуализирани с номер и времеви период, за който се отнасят, и установяват нетрудоспособността на пострадалия ищец – от 23.03.2018 г. до 01.04.2018 г.; от 02.04.2018 г. до 17.04.2018 г. и от 18.04.2018 г. до 07.05.2018 г. Два от болничните листове под №№ 0238133 и № 1031556 съставляват приложения към депозираната от ищеца исковата молба, съответно приложения към застрахователните претенции, отправени до кореспондента на застрахователя на делинквента и до НББАЗ. В болничните листове с отразена диагноза – мозъчно сътресение, и причина за неработоспособността на ищеца – трудова злополука по чл.55, ал.2 КСО. Независимо от липсата на конкретизация в цитираното писмо на МВР на основанието за изплащане на посоченото обезщетение – дали е въз основа на задължителната застраховка „Трудова злополука“ по Закона за здравословни и безопасни условия на труд, приложим в системата на МВР, или за обезщетение по чл.238 от Закона за МВР – за претърпяна от ищеца средна телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните му задължения, в хода на инстанционното производство ищецът по същество е оспорил искането на НББАЗ за приспадане на получено от него обезщетение по чл.238 ЗМВР. Преценявайки посоченото писмено доказателство в неговата цялост, заедно с представените от пострадалия ищец болнични листове, следва да се изведе извод, че обезщетението за трудова злополука, макар и изплатено през м. юли 2018 г., е във връзка със същото произшествие, за което се претендира обезщетение за неимуществени вреди от ответника на основание чл.513, ал.1, вр. чл.511, ал.3 КЗ. Независимо от изложените по-горе съображения, като краен резултат, въззивното решение е правилно. Настоящият състав констатира, че апелативният съд е пристъпил към разглеждане и произнасяне по основателността на правопогасяващото възражение на Бюрото преди да се произнесе по неговата допустимост, и без да обсъди подробно мотивираните възражения в тази насока, поддържани от ищеца в първоинстанционното производство, обективирани и в отговора на въззивната жалба. Този процесуален пропуск не би могъл да се констатира в рамките на селективното производство, тъй като не води до вероятна недопустимост на постановеното решение, за която ВКС следи и служебно. Съгласно тълкувателната и непротиворечивата практика на ВКС по приложението на чл.133 вр. чл.131, ал.2 и на чл.367, ал.1, вр. с чл.370 ГПК, с изтичането на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността ответникът да въвежда в процеса възражения относно възникването, съществуването или погасяването на спорното материално право. В случая, евентуалното възражение на ответника /касатор в настоящото производство/, свързано с необходимостта от приспадане на заплатено от работодателя обезщетение за трудова злополука от дължимото от НББАЗ обезщетение за неимуществени вреди, не е направено с отговора на исковата молба, независимо от оспорването на исковата претенция както по основание, така и по размер. При липса на изрично въведено възражение в този смисъл, правото на ответника да заяви доказателствено искане и/или да представи писмени доказателства след доклада по делото / респ. в първото по делото заседание/ - за установяване на факти, от които се извежда възражението, е преклудирано. Поради това, настоящият състав не дължи произнасяне по същество по въпроса – дали е налице основание за приспадане на заплатеното на ищеца обезщетение за трудова злополука в размер на 7 104.60 лева. Като неоснователни следва да се преценят оплакванията на касационния жалбоподател за прекомерност на присъденото на пострадалия ищец обезщетение за неимуществени вреди с оглед на: вида и обема на получените при произшествието травматични увреждания, интензивността на болките и продължителността на оздравителния период. За да приеме за съответстващо на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД определеното от първостепенния съд обезщетение в размер на 10 000 лв., решаващият състав е обсъдил подробно заключението на д-р Д. Н. и обстоятелствата, установени от свидетелските показания, преценени с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК, съотнесени към предвидените в ППВС № 4/1968 г. общи критерии. По делото липсват данни за допуснати от съда нарушения на материалния закон или съществени нарушения на съдопроизводствени правила, поради което поддържаните от касатора доводи за неправилност на въззивното решение подлежат на отхвърляне. Законосъобразно е становището на апелативния съд относно началната дата, от която се дължи обезщетение за забава – от изтичане на тримесечния срок по чл.496, ал.1 КЗ от предявяване на претенцията пред представител на застрахователя. При произнасяне по акцесорния иск съдът правилно е отчел, че ответникът не действа в качеството си на компенсационен орган, а по застрахователната претенция, отправена до кореспондента на застрахователя на виновния водач /чл.511, ал.1, т.1 и ал.3, изр.1 КЗ/ липсва произнасяне в рамките на тримесечния срок, което определя процесуалната легитимация на Бюрото по предявената искова претенция. Дължимостта на законна лихва върху присъденото обезщетение е определена след изтичане на тримесечния срок, считано от 04.05.2018 г. и при съобразяване на диспозитивното начало в процеса, т.к. акцесорният иск е заявен за периода от 28.10.2018 г. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, пр.1 ГПК въззивното решение следва да се остави в сила. При този изход на делото, на ответника по касационната жалба се дължат разноски в размер на 1 000 лева, доказани с договора за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка за заплащане на договореното адвокатско възнаграждение, приложен към списъка по чл.80 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 12284 от 10.11.2020 г. по в.гр.д. № 2621/2019 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, втори състав. ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ да заплати на Г. И. М. сумата от 1 000 /хиляда/ лева – разноски за настоящото производство. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: