Р Е Ш Е Н И Е № 163 Гр. София, 13 декември 2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Н. Л. разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 822/2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. С. Д., защитник на подс. А. В. Д., против решение № 193/05. 07. 2022 год., постановено по в. н. о. х. д. № 28/2022 год. по описа на Софийски апелативен съд. С жалбата са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК като освен това се поддържат и твърдения за необоснованост на въззивния съдебен акт. Възразява се срещу изводите за посоката на движение на пострадалата пешеходка; твърди се, че контролираната инстанция не е положила дължимите усилия за разкриване на истината; сочи се, че неправилно е приложен материалният закон и наложеното наказание неправилно е определено при условията на чл. 54 от НК. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Като допълнителни аргументи изтъква това, че съдът не е положил усилия да издири и разпита всички лица, за които има данни да са присъствали на местопроизшествието, в това число и лицето, изготвило фотоалбума към огледния протокол; че не е провел очна ставка между свидетелите очевидци на пътнотранспортното произшествие; че не е обсъдил заключенията на приетите експертни заключения, включително и това на представената по делото частна експертиза. Изразява недоволство от съдържанието на съдебния акт, което оценява като непълно и поради това съставляващо абсолютно процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. По тези съображения защитникът настоява за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане. Подс. А. Д. се солидаризира с доводите на своя защитник и моли жалбата да бъде уважена. Частният обвинител С. Я. не изразява лично или чрез повереник становище по основателността на касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на въззивната жалба и пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда от 11. 11. 2021 год. по н. о. х. д. № 1196/2021 год. Софийски градски съд, НО, 3 състав е признал подсъдимия А. В. Д. за виновен в това, че на 03. 11. 2016 год. около 17.20 часа в [населено място], при управление на моторно превозно средство – л. а. /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] , по [улица]от [улица]към [улица]в нарушение на правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2 от ЗДвП: „Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението“ по непредпазливост причинил на смъртта Н. Я., настъпила на 21. 11. 2016 год., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалата, поради което и на основание чл. 343а, ал.1, б. „б“ вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК и чл.54 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от една година. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изтърпяването на наказанието е отложено за срок от три години, На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от една година. Съдът е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалба на подсъдимия и с решение № 193/05. 07. 2022 год., постановено по в. н. о. х. д. № 28/2022 год. по описа на Софийски апелативен съд, е изменен, като подсъдимият е признат за виновен в извършването на нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП и е оправдан по първоначалното обвинение за неспазване изискванията на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт в законно установения срок. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съществена част от доводите на касатора се отнасят до обосноваността на въззивния съдебен акт без да отчитат спецификите на касационното производство. За разлика от въззивната касационната инстанция по правило е съд по правото, а не по фактите. Тя не проверява доколко фактическите констатации на долу стоящите съдилища се подкрепят от събраните по делото доказателства и е обвързана от изводите им относно правно значимите обстоятелства. Именно поради тази особеност на производството по глава двадесет и трета от НПК законодателят не е извел необосноваността като самостоятелно касационно основание, а предметът на касационната проверка извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, в която коментираният казус безспорно не попада, е ограничен единствено до това дали въззивният съд е спазил правилата за формиране на вътрешното си убеждение. Предвид изложеното настоящият съдебен състав не дължи отговор на аргументите за необоснованост на проверяваното решение. След тези уточнения преимуществено следва да бъдат разгледани възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като евентуалната им основателност би имала за последица отмяната на проверяваното решение и връщане за делото за ново разглеждане, което от своя страна би обезсмислило произнасянето по доводите за наличие на останалите касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Незаслужен е упрекът, че липсват мотиви на въззивния съдебен акт. Внимателният му прочит не дава основание да се приеме, че контролираната инстанция се е дистанцирала от изискванията на чл. 339 от НПК. В решението е посочено ясно и недвусмислено какви са изводите ѝ досежно правно значимите обстоятелства и са откроени различията ѝ с фактическите констатации на първостепенния съд. Извършена е дължимата проверка на доказателствената дейност на СГС като направеният от последния анализ е допълнен със собствена аргументация относно достоверността и убедителността на доказателствените източници. Специално внимание е отделено на констатациите на допуснатата в рамките на въззивното съдебно следствие комплексна съдебна медико-автотехническа експертиза, като след съпоставяне с експертните заключения, приети от първата инстанция, убедително е защитен изводът, че последните не заслужават доверие в частта им относно предотвратимостта на удара и относно момента, в който пешеходката е станала видима за подсъдимия. Наред с това в решението са обективирани и изводите на САС досежно съставомерността и правната квалификация на деянието и е даден отговор и на доводите на защитата за случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Контролираната инстанция изложила и съображенията си относно вида и размера на наказанието, солидаризирайки се с изводите на градския съд за отсъствие на предпоставките на чл. 55 от НК. Не се подкрепят от материалите по делото доводите на касатора, отнасящи се до аналитичната дейност на въззивната инстанция и до предприетите от нея действия за попълване на делото с необходимите за разкриване на истината доказателства. В изпълнение на задължението си да провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт апелативният съд е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване. Събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие гласни и писмени доказателства, както и експертните заключения, приети от двете съдебни инстанции, са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, а оценката им е направена при спазване на правилата на формалната логика съобразно действителните им смисъл и съдържание. Изложени са убедителни мотиви във връзка с достоверността им. Въззивната инстанция е осмислила, че от съществено значение за правилното решаване на делото е установяване на посоката на пресичане на пешеходката. Именно поради това е подходила с особено внимание към обясненията на подсъдимия и към показанията на свидетелите очевидци на инцидента О. С., К. Т. и Д. Д.. Твърденията им досежно възприетите от тях обстоятелства са били грижливо съпоставени помежду си и със заключенията на приетите по делото експертизи. Отчетено е, че подсъдимият не е установил наличието на препятствие на пътя, а само е усетил сблъсъка без да разбере в какво се е ударил, поради което заявеното от него не е от естество да внесе яснота досежно направлението, по което се е придвижвала жената. В същото време е съобразено, че и тримата свидетели добросъвестно са съобщили, че не са видели инцидента в неговата цялост, а са получили впечатления от различните му етапи. Така, свид. С. е бил категоричен, че е възприел излизането на пострадалата от магазина и стъпването ѝ на пътното платно между спрелите превозни средства, за да пресече отдясно наляво спрямо посоката на движението на ударилия я впоследствие автомобил; свид. Т. е видял престоя ѝ на платното, обърната с лице към десния тротоар, като многократно е подчертал, че не е разбрал откъде е дошла, а само изказва предположения за това; свид. Д. не е наблюдавал движението и поради това е чул звука от удара и едва тогава е насочил вниманието си към пътя, виждайки единствено, отхвърлянето на пешеходката и падането ѝ на платното. Отчитайки тази особеност на свидетелските показания, въззивният съд е достигнал до верен извод, че противоречията между тях не са същински, поради което неоснователно е укоряван, че не е допуснал провеждането на очна ставка между тях. По повод това възражение в допълнението към жалбата следва да се припомни, че наличието на противоречия между гласните доказателствени средства не предпоставя задължителното извършване на посоченото следствено действие. Този извод следва от логическото и смислово тълкуване на употребения от законодателя в чл. 143, ал. 1 от НПК израз „може да се направи очна ставка”. При положение, че съществуващите противоречия могат да бъдат преодолени чрез анализ и съпоставяне на доказателствените източници и са изложени убедителни и изчерпателни съображения кои от тях заслужават доверие (както е сторено в настоящия казус), отказът да бъде проведена очна ставка не съставлява основание за отмяна на въззивния съдебен акт. Несъстоятелни са и претенциите на защитата, отнасящи се до множеството експертни заключения по делото. Прочитът на проверявания съдебен акт недвусмислено показва, че апелативният съд е обсъдил всички тях и коректно е посочил в кои части те кореспондират помежду си и досежно кои експертни изводи се разминават. Стриктно е изпълнено и задължението, произтичащо от чл. 154, ал. 2 от НПК, като са изложени убедителни съображения защо и в кои части не са възприети експертизите, назначени от разследващ орган в рамките на досъдебното производство, респ. защо следва да бъде кредитирана изцяло допуснатата по време на въззивното съдебно следствие комплексна съдебна медико-автотехническа експертиза. Въз основа на специалните си знания в областта на медицината, математиката и инженерната наука и след като са изградили сложни компютърни модели и са съобразили местоположението и естеството на деформациите по автомобила, локализацията на травмите на пострадалата и пътните и атмосферните условия (част от които са останали извън вниманието на експертизите от досъдебното производство), вещите лица д-р Г., инж. М. и инж. Т. са посочили механизъм на пътнотранспортното произшествие, включващ както пресичане на пешеходката отдясно наляво, считано по посока на движение на подсъдимия, така и обръщането ѝ с цел да се върне обратно на тротоара, от който е стъпила на пътя – механизъм, който поначало е приет за технически и медицински възможен и от останалите експертни заключения. При това в основата на изчисленията си експертите, назначени от САС, са поставили онези изходни параметри, които се явяват най-благоприятни за подсъдимия. При изслушването им от съда те са посочили и защо се явява технически неправдоподобна версията на подсъдимия за движението му в непосредствена близост зад друго превозно средство и именно тези техни разяснения са послужили като основание да не бъдат кредитирани обясненията на Д. досежно това обстоятелство. Ето защо не може да бъде възприета тезата на жалбоподателя за недопустими предположения относно пътните условия и поведението на пострадалата на пътя. Що се отнася до коментираната в допълнението към жалбата частна експертиза, следва да се припомни, че задължението за подробно и аргументирано обсъждане на материалите по делото се отнася само и единствено до тези от тях, които са събрани и проверени по реда на НПК. Частната експертиза не е сред тях. Макар да е основана на специалните знания на изготвилото я лице, тя е съставена извън съдебния процес по искане на една от страните със задачи, обслужващи единствено позицията на възложителя – в случая на подсъдимия, без яснота дали са ползвани всички материали по делото или не, без ангажимент за вярно и точно експертно изследване под страх от наказателна отговорност. Поради това тя не представлява способ на доказване по смисъла на чл. 144 и сл. от НПК. От друга страна, именно защото е свързан с ползването на специални знания от неговия издател, обсъжданият документ не може да бъде третиран и като писмено доказателство. Предвид тези характеристики на частната експертиза контролираната инстанция е приложила стриктно процесуалния закон като не е подложила на анализ и оценка документа, представен от защитата на подсъдимия. Неоснователно се поддържа, че САС не е проявил дължимата процесуална активност за установяване на правно значимите обстоятелства и не е изяснил кои увреждания на пострадалата са причинени от сблъсъка ѝ с превозното средство и кои са последица от падането ѝ на земята. Независимо от различията по част от останалите въпроси всички експерти са категорични, че инициалният удар е под центъра на тежестта на тялото с дясната страна на пострадалата, при което обаче са ѝ причинени увреждания по вътрешната повърхност на левия крак, защото в този момент тя е била в крачка и десният ѝ крак не е бил опорен и допълнително е бил защитен от носената от нея пазарска чанта. Няма разминаване между вещите лица и по отношение на това, че всички травматични увреждания се дължат на пътнотранспортното произшествие. При това положение не е съществувала необходимост от допускане на повторна или допълнителна експертиза. Не могат да бъдат споделени и аргументите, че съдът е следвало да допусне в качеството на свидетел съставителя на фотоалбума към огледния протокол след като е установено, че фотографиите на местопроизшествието не са запазени след разпечатването им, както и че е следвало да бъдат издирени и разпитани лицата, за които се твърди в обясненията на подсъдимия и в показанията на свид. С., че заедно с него са оказали помощ на пострадалата. Според настоящия съдебен състав за разпита на Л. Б., изготвил фотоалбума към протокола за оглед на местопроизшествие, изначално е съществувала процесуална пречка, произтичаща от забраната на чл. 118 от НПК за допускане в качеството на свидетели на лица, които са участвали в друго процесуално качество по делото. Въпреки че в огледния протокол не е отразено изрично присъствието на Б. като специалист-технически помощник, по своята същност действията по фотографиране на местопроизшествието и изготвянето на фотоалбума са именно с такава насоченост. Наред с това искането на повереника на частния обвинител пред първостепенния съд за прилагане на снимките от местопроизшествието на дигитален носител е било обосновано с необходимостта да се установи наличието на спрели автомобили в дясната пътна лента и техния вид. За първото от тези обстоятелства наред с протокола за оглед на местопроизшествие са били събрани и множество взаимно допълващи се гласни доказателства – обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите О. С., К. Т., В. Т. и Д. Д., а посредством разясненията на вещите лица пред СГС е било установено, че независимо от своя вид спрелите превозни средства са съставлявали пречка за възприемане на пострадалата в момента, в който тя е стъпила на пътното платно. Що се отнася до лицата, помогнали на пешеходката наред с подсъдимия, съдилищата по фактите не са разполагали с достатъчно установъчни данни за призоваването им предвид обстоятелството, че подс. Д. е бил категоричен, че не е говорил с никого от присъствалите на местопроизшествието и не е записал координатите им. От своя страна свид. С. действително е съобщил за две лица, които според него били служители на НСО, но според показанията му същите са пристигнали на местопроизшествието след инцидента. С много по-голяма тежест обаче е фактът, че дори и без техните показания са събрани достатъчно взаимно допълващи се доказателства, очертаващи по изискуемия от НПК несъмнен и категоричен начин обстановката, характеризираща пътнотранспортното произшествие. При правилно установената фактическа обстановка въззивната инстанция е направила законосъобразни правни изводи досежно съставомерността и правната квалификация на деянието. Със съответни на закона аргументи е отхвърлено и възражението, че деянието на подсъдимия е случайно по смисъла на чл. 15 от НК. Въпреки това същото се поддържа и пред настоящия съдебен състав като се основава на обстоятелството, че съгласно заключението на комплексната съдебна медико-автотехническа експертиза, допусната и приета от САС, ударът с пешеходката е непредотвратим. Защитата не отчита обаче, че неизбежността на сблъсъка съвсем не е достатъчна за приложението на чл. 15 от НК. Правната доктрина и съдебната практика са утвърдили безпротиворечиво, че за това е необходимо правомерно поведение на дееца и поставянето му в такава ситуация от друг участник в движението или от обективно съществуващи фактори, при която каквото и да направи не би могъл да избегне настъпването на общественоопасните последици. Недопустимо е обаче извършителят да се позовава на случайно деяние, когато сам се е поставил в невъзможност да предотврати съставомерния резултат, нарушавайки правилата за движение, и това е така, защото никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. Настоящият случай правилно е отнесен от апелативния съд към последната хипотеза. Подсъдимият е избрал скорост от около 50 км/ч без да отчита наличието на редица фактори, чието съвкупно неблагоприятно въздействие е довело до относително усложнена пътна обстановка. Не е било съобразено, че движението се осъществява на здрачаване при валеж от дъжд и мокро пътно платно и при все още неработещо осветление, в жилищен район и в близост до търговски обекти, при наличието на спрели от дясната страна моторни превозни средства. Всички тези обстоятелства са препятствали нормалната видимост в зоната, осветена от късите светлини, и макар да са били видими за подсъдимия, са били игнорирани от него. Избраната от Д. скорост от около 50 км/ч не му е позволявала да спре безпрепятствено в момента, в който възприемането на пешеходката е било обективно възможно. При скорост от 37,2 км/ч обаче ударът е бил предотвратим и с придвижването си с по-голяма бързина от нея подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да избегне настъпването на пътнотранспортното произшествие. При положение, че допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение се намира в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, обстоятелството, че пострадалата също е имала неправомерно поведение, тъй като е пресичала на непредназначено за това място, не води до несъставомерност на деянието, а рефлектира единствено върху вида и размера на наказанието. Контролираната инстанция е изложила убедителни съображения и защо в случая наказателната отговорност на подсъдимия следва да бъде ангажирана за нарушаване на изискванията на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, а не на тези на изр. 2, в какъвто смисъл е било първоначално повдигнатото обвинение. Прегледът на материалите по делото не дава основание да бъдат възприети доводите на касатора за неяснота на съдебната воля досежно това обстоятелство, тъй като и в мотивите, и в диспозитива на проверяваното решение изрично е посочено, че е извършена преквалификация на деянието и Д. следва да бъде оправдан по обвинението за неспазване на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Доколкото САС е бил лаконичен, изрично следва да се посочи, че възприетата от него правна квалификация на нарушеното правило за движение не е свързана с осъждане по непредявено обвинение. Въпреки че обвинителният акт не представлява образец за процесуална прецизност, в него са отразени в достатъчна пълнота обстоятелствата, очертаващи състава на нарушението по чл. 20, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП. Посочено е, че движението се извършва по улица в жилищен квартал, отразена е скоростта на движение на превозното средство, както и неблагоприятните фактори, свързани с липсата на улично осветление при движение на здрачаване, с мократа пътна настилка и валящия дъжд, с наличието на спрели превозни средства в дясната лента, с предприетото пресичане от страна на пострадалата измежду тях от дясно на ляво, считано в посоката на движение на автомобила, с престоя ѝ на пътното платно и предприетото от нея връщане обратно, към тротоара, от който е слязла на пътното платно. Предвид тези съображения касационната инстанция не намери основание да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Тъй като приетата от долустоящия съд фактическа обстановка е обвързваща, оправдаването на подсъдимия при първо касационно разглеждане на делото е възможно единствено ако фактите не очертават състав на престъпление, какъвто не е настоящият случай. Прегледът на материалите по делото не установи и наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Същото е обосновано в касационната жалба с твърдения за незаконосъобразен отказ наказанието да бъде определено при условията на чл. 55 от НК без да се сочи кои смекчаващи обстоятелства са били подценени или игнорирани изцяло от въззивния съд, респ. на кои от тях е придадена по-голяма тежест от действителната такава. Само за прецизност следва да се отбележи, че поднесени по този начин, доводите на защитата се отнасят по-скоро към неправилното приложение на материалния закон, отколкото към явната несправедливост на наказанието. Това обаче по никакъв начин не рефлектира върху извода, че не са налице основания за изменение на проверяваното решение в санкционната му част. При индивидуализация на наказанието съдилищата по фактите са съобразили всички обстоятелства от значение за вида и размера му без да надценяват едни от тях за сметка на останалите. Безспорно подсъдимият е с добри характеристични данни и необременено съдебно минало, а с депозираните от него обяснения е спомогнал в значителна степен за разкриване на обективната истина. Няма спор също така, че с предприетото от нея пресичане на неразрешено за това място и с действията си по промяна на посоката на движение пострадалата е допринесла за настъпване на общественоопасните последици. Не може да бъде отречена и продължителността на периода, в който А. Д. е търпял ограниченията, произтичащи от качеството му на обвиняем и подсъдим при отчитане обаче на обема и сложността на делото. Всички тези обстоятелства са смекчаващи по своята същност, но специално що се отнася до данните за личността на подсъдимия, те не притежават изискуемата от чл. 55 от НК изключителност, извънредност и необичайност, защото очертават желано и очаквано от обществото поведение на дееца. В такава насока биха могли да бъдат обсъждани съпричиняването от страна на пешеходката и продължителността на наказателното производство, но това съвсем не означава, че те обосновават приложението на чл. 55 от НК, защото предпоставка за индивидуализация на наказанието по този ред освен наличието на изключителни и/или многобройни смекчаващи обстоятелства е и констатация, че и най-леката санкция, предвидена за извършеното престъпление се явява несъразмерно тежка. В разглеждания казус подобен извод не би могъл да бъде направен предвид съществуването на отегчаващи обстоятелства със значителна тежест. Независимо от съпричиняването от пострадалата извършеното от подсъдимия престъпно посегателство разкрива немалка обществена опасност. Същата произтича не само от факта, че подсъдимият е неглижирал свое задължение с основополагащо значение за безопасността на движението, но и от това, че скоростта му не е била съобразена с голям брой неблагоприятни фактори, определящи сравнително усложнена пътна обстановка и изискващи повишено внимание. Наред с това не могат да бъдат игнорирани данните за наложени на подсъдимия административни наказания за нарушения на правилата за движение. Част от тях касаят отново неспазване режима на скоростта. Това обстоятелство характеризира подсъдимия като недисциплиниран водач на МПС спрямо който досегашните административни санкции не са изиграли възпираща роля и не са оказали необходимото поправително и възпитателно въздействие. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства убеждава, че не е налице очевидно несъответствие между отмерения от съда обем наказателна принуда, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца – от друга, която да налага касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. Предвид отсъствието на визираните в жалбата касационни основания съставът на трето наказателно отделение прие, че въззивният съдебен акт е законосъобразен и следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 193/05. 07. 2022 год., постановено по в. н. о. х. д. № 28/2022 год. по описа на Софийски апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.