О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№259
София, 05.04.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЖИВА ДЕКОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр.дело № 4129 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. С. С., подадена чрез адв.П., САК срещу решение № 262320/08.04.2021г. по в.гр.д. № 14235/2020 г. на Софийски градски съд, ІІ „Б“ състав, с което, като е отменено решение от 30.10.2020 г. по гр.д. № 24628/2017г. на Софийски районен съд, е осъден Е. С. С. /като наследник на първоначалния ответник С. Г. С./ да заплати на основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД на К. Й. М. сумата от 10 000 евро – задатък по прекратен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.12.2016г., ведно със законната лихва от 20.04.2017г. до окончателното плащане.
Касаторът счита, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства, както и доводите на страните, да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства и да изложи самостоятелни мотиви по същество и в рамките на жалбата и 2./При преквалификация на иска по чл. 93 ЗЗД следва ли въззивният съд да изложи пълни и самостоятелни мотиви за установените факти при различно разпределение на доказателствената тежест с оглед първоначалната квалификация на иска по чл. 55 ЗЗД, или отново да я разпредели? Първият и вторият въпрос са свързани с правомощията на въззивния съд; 3/ Длъжен ли е съдът да установи чрез тълкуване и при спазване законоустановените критерии по чл. 20 ЗЗД действителната воля на страните по спорното правоотношение /конкретно обективирана в процесния предварителен договор за покупко-продажба/ и въз основа на кои обстоятелства се извежда? При неизпълнение на кое или кои задължения по договора и при какви времеви и други обстоятелства страните са уговорили за последица едностранно прекратяване на договорната връзка от изправната страна и връщане на същата? При тълкуване на непълна и неясна договорна клауза относно необходими документи за представяне и за сключване на окончателен договор, следва ли съдът да посочи кои са необходимите и достатъчни доказателства с оглед предмета и правната характеристика на съответния вид договор и критериите за преценка?; 4/ Може ли страна, която твърди, че е изправна, да упражни правото си на отказ от предварителен договор и претендира възстановяване на платения задатък при неизпълнение на което и да било договорно задължение, или това право възниква само за конкретно договорно неизпълнение на неизправна насрещна страна, по отношение на което се разпростират обезпечителната и обезщетителна функция на задатъка? Във втората хипотеза следва ли страната, която твърди, че е изправна, да докаже предпоставките за валиден отказ от договора чрез осъществяване на процедурата по чл. 87, ал. 1 ЗЗД само за конкретното договорно неизпълнение, за което страните са уговорили връщане на задатъка, съответно да докаже предпоставките на чл. 87, ал. 2 ЗЗД? Твърди се, че обжалваното решение противоречи на решение № 85 от 04.07.2018 г. по гр.д. № 4262/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 102 от 25.11.2016 г. по гр.д. № 1055/2016 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 218 от 02.01.2019 г. на ВКС по гр.д. № 2033/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о. – по първия и втория въпрос, свързани с правомощията на въззивния съд; решение № 117 от 22.08.2013 г. по гр.д. № 215/2012 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 305 от 07.03.2018 г. по гр.д. № 960/2017 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 156 от 16.06.2016 г. по гр.д. № 6042/2015 г. на ВКС, ІV г.о. – по третия въпрос; решение № 85 от 04.07.2018 г. по гр. д. № 4262/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 235 от 13.01.2016 г. по гр.д. № 490/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 12 от 23.05.2018 г. по гр.д. № 834/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 64 от 10.09.2012 г. по т.д. № 193/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. по останалите въпроси.
Ответникът по касационната жалба К. Й. М. в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните са подписали предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.12.2016 г, като съгласно т. I от договора ищецът е заплатил на ответника сумата от 10 000 евро задатък /капаро/, а остатъка от 180 000 евро е трябвало да се плати чрез ипотечен кредит от „ЦКБ“ АД. В т. III от предварителния договор продавачът е поел задължение да представи на банката и на купувача всички необходими за сделката и за отпускането на кредита документи. Продавачът обаче не е представил на ищеца и на банката оригиналите на известните вече документи, както и изискани други документи, необходими за отпускане на кредита и до уговорения краен срок за сключване на нотариалната сделка – 31.03.2017г. Първоинстанционният съд е приел, че поради разваляне на договора платеното капаро се дължи на отпаднало основание – чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД. Според въззивния съд твърденията на ищеца са, че се е отказал от договора по вина на ответника и претендира да му се върне даденият задатък, поради което предявеният иск е приел, че следва да се квалифицира по специалната норма на чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, като е посочил, че без значение е обстоятелството, че ищецът е претендирал само връщане на задатъка, а не двойния му размер. Съдът е приел, че страните изрично са придали на авансовото плащане на сумата от 10 000 евро, част от продажната цена, качеството на задатък /капаро/. В т. V от предварителния договор е възпроизведен чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД относно правата на лицето, дало задатъка, макар и двойният размер на задатъка да е наречен неточно „неустойка“. Няма други уговорки, въз основа на които да се приеме, че не става въпрос за даване/получаване на задатък. Като е тълкувал клаузите на договора, въззивният съд е посочил, че в т. III, изр. 2 се съдържа двустранна декларация, че до момента /на подписване на предварителния договор/ продавачът е предоставил на купувача всички поискани документи за представянето им в „ЦКБ“ АД за отпускане на ипотечен кредит. Според съда от това обаче не следва, че купувачът няма право да поиска от продавача да му предостави на него и на банката и допълнителни документи, което е изрично уредено в изр. 1 на т. III. Въззивният състав също така е посочил, че при сключване на предварителния договор ответникът е представил само копия от приложените към исковата молба документи, а когато самият ищец е изискал от ответника допълнителни документи за имота, във връзка с несъответствия и изяснавяне на статута и застрояването му не ги е получил в цялост. Въззивната инстанция е стигнала до извода, че представените от ответника документи не удостоверяват законността на сградите в имота. Прието е за ирелевантно, че друг нотариус в последствие е изповядал сделка с процесните недвижими имоти, без да изиска документи за законност на строежите, тъй като това е въпрос на преценка на всеки нотариус, но купувачът на имот не е длъжен да закупи имоти без изрядни документи за собственост с оглед бъдещо несмущавано ползване. При тези съображения исковата претенция е приета за основателна.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Първият поставен въпрос в изложението във връзка с правомощията на въззивния съд е относим, но не е разрешен в противоречие с цитираните от касатора решения. Съгласно трайната практика на ВКС въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото по наведените в жалбата оплаквания и въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В случая въззивният състав е обсъдил доказателствата по делото и доводите на страните, като е изложил свои самостоятелни фактически констатации в подкрепа на изводите си по спора и е отговорил на оплакванията и доводи във въззивната жалба.
По втория поставен въпрос, който също се отнася до правомощията на въззивния съд не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираната от касатора съдебна практика е неотносима към така формулирания въпрос. Независимо от това следва да се посочи, че обжалваният акт не противоречи на приетото задължително разрешение на т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В случая тази хипотеза не е налице – спорът между страните не е свързан с прилагането на императивна материалноправна норма. Още повече, че отказването от договора от ищеца и искането за връщане на капарото от ответната страна, която го е получила съставлява по своята правна същност един по-опростен от предвидения в чл.87, ал.1 ЗЗД способ за извънсъдебно, едностранно прекратяване на договора от изправната страна и е обословенено от виновното неизпълнение на поето договорно задължение на насрещната страна.
Третият въпрос е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Спорът по делото се концентрира върху това дали ответникът е изпълнил задължението си за предаването в оригинал на необходимите за сключване на окончателния договор документи, както и за отпускане на банковия кредит, включително и тези които са поискани допълнително, от чието твърдяно неизпълнение ищецът черпи правото си да се откаже от предварителния договор между страните и да поиска връщане на капарото. Втората част от въпроса /“При неизпълнение на кое или кои задължения по договора и при какви времеви и други обстоятелства страните са уговорили за последица едностранно прекратяване на договорната връзка от изправната страна и връщане на същата?“/ налага преценка по съществото на спора, която не може да бъде направена в настоящото производство. Третата част от въпроса, от една страна, е неясна, а освен това е и некоректно формулирана, доколкото възпроизвежда собствената оценка на касатора за клаузите в процесния договор.
Четвъртият въпрос е некоректно зададен. По същество той касае правото на разваляне на договор и произтичащото от него право на връщане на дадения задатък. В уредбата на правото на разваляне на договора по ЗЗД единственото ограничение е посочено в чл. 87, ал. 4 ЗЗД, съгласно който разваляне на договора не се допуска, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед на интереса на кредитора. Кога това е така, е въпрос, който налага преценка на доказателствата по делото и следователно не може да получи отговор в производството по чл. 288 ГПК. По отношение на задатъка следва да се посочи, че задатъкът служи като доказателство, че договорът е сключен и обезпечава неговото изпълнение. От една страна, той представлява средство за обезщетяване на изправната страна за вредите от неизпълнението, а от друга – наказание за неизправната страна, допуснала неизпълнението и станала причина изправната страна да се откаже от договора. Обезщетителната функция на задатъка поначало не е ограничена до компенсиране на вредите от неизпълнението само на определен вид договорни задължения. Няма пречка страните да придадат на уговорката за задатък такъв смисъл, но тогава това следва изрично да се посочи в договора между тях, а подобно ограничение в процесния предварителен договор липсва. В такъв случай съдът няма основание да приеме, че задатъкът служи за обезщетяване на вредите от неизпълнение само на конкретно задължение.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото на касатора не се дължат разноски, а ответникът по касация не е доказал сторени такива.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 262320/08.04.2021 г. по в.гр.д. № 14235/2020 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: