4 Р Е Ш Е Н И Е № 134 гр. София, 18.11.2020 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на двадесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 1422 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца С. З. Й. против решение № 405 от 19.02.2019г. по в.гр.д. № 3150/2018г. на Апелативен съд – София в частта, с която, след частична отмяна на решение № 1932 от 27.03.2018г. по гр.д. № 15101/2017г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от касатора на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ осъдителен иск срещу ЗК „Лев Инс” АД за разликата над 22 400 лева до 28 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на ПТП реализирано на 03.09.2016г., ведно със законната лихва върху сумата. Жалбоподателят атакува въззивното решение като неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че въззивният съд незаконосъобразно е разгледал и приел за основателно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Поддържа, че до края на производството пред първата инстанция ответникът не е конкретизирал възражението си за съпричиняване, поради което въззивният съд не е следвало да разглежда възражение за съпричиняване, поради непоставен предпазен колан. Претендира разноски. Ответната страна по жалбата и по делото, ЗК „Лев Инс” АД, не представя писмен отговор, с който да изрази становището си по нея. Ответната страна по жалбата, М. Д. Д. - трето лице помагач на „Лев Инс” АД, не представя отговор на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: Въззивният съд е определил за спорен по иска по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ единствено въпроса за допустимостта и основателността на възраже­нието за съпричиняване. От една страна, решаващият състав е посочил, че след общо направено възражение по чл.51 ал.2 ЗЗД в отговора на исковата молба, с уговорка, че по-късно то ще бъде конкретизирано, няма данни ответната страна изрично да е заявила, че се позовава на непоставен предпазен колан във връзка с възражението за съпричиняване. Същевременно, за да се произнесе по същество по това възражение, апелативният състав е приел, че предмет на възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД е непоставен от пострадалия предпазен колан, тъй като в първоинстанционното производство не се е разглеждало друго поведение на ищеца, което да е допринесло за увреждането. Също така е счел, че неправилно първостепенният съд е оставил без разглеждане възражението за съпричиняване, за което са събрани доказателства в присъствието на двете страни по спора, като при неяснота на възражението е следвало съдът да даде възможност на страната да конкретизира предмета на възражението си. Въз основа на заключенията на САЕ и СМЕ въззивната инстанция е намерила за доказано твърдението на застрахователното дружество, че ищецът към момента на инцидента не е бил с поставен предпазен колан. Съдът се е позовал на това, че колата, в която се е придвижвал ищецът, е била оборудвана с предпазни колани, както и на механизма на ПТП - челен удар, и на вида на получените увреждания, които са основно в областта на лицето, сочещи, че тялото е било свободно, както и на обстоятелството, че няма типичните при поставен колан травми - камшичен удар и гръдна травма. Счел е, че неползването или неправилното поставяне на колан неминуемо в случая е допринесло за получаването в следствие на удара на процесиите травми, които са преимуществено в областта на лицето. При тези данни и като е съобразил възможността от получаване на увреждания, макар и по-леки, в случай на поставен колан, въззивният състав е намерил, че приносът на пострадалия за вредоностния резултата следва да определи на 20 %. С оглед на това е редуцирал определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 28 000 лева на 22 400 лева. С определение по чл.288 ГПК по настоящето дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване по въпроса, „Може ли обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено от съда по чл.51, ал.2 ЗЗД в хипотеза, в която ответникът е направил своевременно общо възражение за съпричиняване, без да сочи конкретни действия или бездействия, с които пострадалият е допринесъл за реализиране на вредоносните последици, на основание, че ответната страна е участвала в процесуални действия, свързани с доказване на такива конкретни действия или бездействия?” По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване: С решение № 92 / 24.07.2013г. по т.д. № 540/ 2012г. на I т. о. на ВКС, по реда на чл.290 ГПК е постановено, че приносът на пострадалия по чл.51, ал.2 ЗЗД следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд. С решение № 98/29.06.2016г. по т.д. № 1499/2015г. на I т. о. на ВКС, а в последствие и с решение № 66/ 01.06.2017г. по т. д. № 650/2016г. на I т. о. на ВКС, е прието, че надлежно възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД в първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл.147, т.1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението. Подчертано е, че приносът на пострадалия трябва да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетичен и предполагаем, съответно обстоятелствата, които навежда страната и на които основава възражението си по чл.51, ал.2 ЗЗД, също трябва да са конкретни. Ако застрахователят не е могъл да узнае за тях преди изтичане на срока за отговор на исковата молба, те могат да бъдат наведени в първоинстанционното производство и след изтичането на този срок, тъй като съгласно чл.147, т.1 ГПК до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, страните могат да твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно. След като възражението за принос на пострадалия по чл.51, ал.2 ЗЗД може да се основава само на конкретни факти, страната не може да го направи преди да е могла да узнае за тях. В тази насока е и даденото разяснение в мотивационната част на т.4 от Тълкувателно решение №1/ 09.12.2013г. по тълк.д. № 1 / 2013г. на ОСГТК на ВКС, според което общото правило за преклузия по чл.133 вр. чл.131, ал.2, т.5 ГПК с изтичане на срока за отговор на исковата молба се отнася само за възражения, основани на факти, съществуващи и узнати към този момент. Въз основа на дадените разрешения в цитираната практика на ВКС и предвид обстоятелството, че участието на страната в процеса на събиране на доказателства не се приравнява на процесуално възражение, което винаги е изрично, настоящият състав дава следния отговор на релевирания правен въпрос: „Не може обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено от съда по чл.51, ал.2 ЗЗД в хипотеза, в която ответникът е направил своевременно общо възражение за съпричиняване, без да сочи конкретни действия или бездействия, с които пострадалият е допринесъл за реализиране на вредоносните последици, на основание, че ответната страна е участвала в процесуални действия, свързани с доказване на такива конкретни действия или бездействия.” По основателността на касационната жалба: Въззивното решение е постановено в отклонение на цитираната практика на ВКС и дадения отговор на поставения правен въпрос, като съдът е излязъл извън предмета на спора, тъй като е разгледал ненаведени от ответната страна обстоятелства –за непоставен предпазен колан от починалия при ПТП. В отговора на исковата молба ответникът по исковете е направил общо възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД, без да сочи конкретните обстоятелства, от които извежда приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, с уговорка, че по-късно те ще бъдат посочени. Последното не е направено от ответника по исковете, като единственото оплакване във въззивната му жалба е, че възражението за принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат не е необходимо да бъде заявено, тъй като съдът следи служебно за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. С оглед на това, че произнасянето на въззивния съд по правилността на акта е лимитирано от очертаното оплакване в жалбата и предвид липсата на възможност съдът по свой почин да разгледа конкретни обстоятелства относно наличие на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, без те да бъдат изрично наведени чрез възражение от ответната страна по прекия иск, апелативният съд неправилно е намалил на основание чл.51, ал.2 ЗЗД определеното от него обезщетение за неимуществени вреди от 28 000 на 22 400 лева. Ето защо, въззивното решение в обжалваната част следва да бъде отменено, като на ищеца се присъди обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ в размер още на 5600 лева – разликата от 22 400 лева до 28 000 лева, ведно със законна лихва от ПТП до окончателното плащане. На основание чл.78, ал.1 ГПК, на касатора – ищец следва да се присъдят разноски за първоинстанционното производство в размер още на 634,63 лева, а за касационното производство – в размер общо на 882 лева, от които 142 лева - държавна такса и 740 лева с ДДС– заплатено адвокатско възнаграждение /при 616,66 лева данъчна основа/, като с оглед фактическата и правна сложност на делото липсва основание по чл.78, ал.5 ГПК за намаление на хонорара до размера на минималното адвокатско възнаграждение от 610 лева по чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1/2004г. на ВАС при обжалваем интерес от 5 600 лева. За въззивното производство ищецът не е направил разноски. Водим от горното, на основание чл.293, ал.1 и ал.2 вр. чл.281, т.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 405 от 19.02.2019г. по в.гр.д. № 3150/2018г. на Апелативен съд – София в частта, с която, след частична отмяна на решение № 1932 от 27.03.2018г. по гр.д. № 15101/2017г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от С. З. Й. на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ осъдителен иск срещу ЗК „Лев Инс” АД за разликата над 22 400 лева до 28 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на ПТП реализирано на 03.09.2016г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.09.2016г., както и в частта за присъдените в полза на ЗК „Лев Инс” АД разноски от 162 лева за въззивното производство. ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс” АД да заплати на С. З. Й. обезщетение за неимуществени вреди в размер още на 5600 лева, причинени в резултат на ПТП реализирано на 03.09.2016г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.09.2016г. до окончателното заплащане на обезщетението, както разноски за първоинстанционното производство в размер още на 634,63 лева и 882 лева – разноски за касационното производство. РЕШЕНИЕТО е постановено при участие на М. Д. Д. като трето лице помагач на „Лев Инс” АД. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.