Р Е Ш Е Н И Е № 145 гр.София, 21.04.2014г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на десети април през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4726/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма] чрез адвокат К. М. против решение № 2346 от 28.03.2013 г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ „г” състав, постановено по гр.д. № 7697/2012 г. Касационното обжалване е допуснато по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с определение 118/24.01.2014 г. по въпроса следва ли въззивният съд, при оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с приложението на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 5 ГПК, да даде собствени указания. Разрешението в обжалваното решение противоречие на указанията, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК – когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. По касационните оплаквания: Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до неточно приложение на материалния закон. Ответникът по касация С. Д. П. не отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, нито е изразила становище по жалбата по-късно, в хода на касационното производство. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира, че касационната жалба е основателна. [фирма] е предявило против С. Д. П. обективно съединени искове – за заплащане на сумата от20 800 лв. неустойка за неизпълнение на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Споразумение от 25.01.2006 г., евентуално сумата от 15 600 лв. неустойка за неизпълнение на задължението по чл. 4, ал. 2, т. 2.1 от Споразумението, евентуално за заплащане на сумата от 5200 лв., на основание чл. 7 от Споразумението, евентуално за заплащане на сумата от 5 200 лв., като дадена при липса на начално основание, тъй като Споразумението е нищожно. Претендира и лихва за забава – по първите три главници – считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното погасяване на задължението. По четвъртият от евентуално съединените искове, търси обезщетение за забава в размер на 2 100 лв., натрупана лихва от 01.03.2007 г. до датата на предявяване на иска, както и законната лихва след тази дата, до окончателното изплащане на главницата. По последния от евентуално съединените искове претендира още и сумата от 2 100 лв., натрупана лихва, считано от 28.02.2007 г. до датата на предявяване на иска, както и законната лихва след тази дата, до окончателното изплащане на главницата. Първостепенният Софийски районен съд е отхвърлил всички искове. Ищецът е подал въззивна жалба срещу решението само в частта за сумата от 5 200 лв., като дадена по нищожно споразумение, сумата 2100 лв. натрупана лихва до датата на подаване на исковата молба, както и законната лихва след тази дата до окончателното погасяване на главницата, както и съдебноделоводните разноски. Съставът на Софийски градски съд е потвърдил решението на Софийски районен съд от 28.02.2012 г., постановено по гр.д.№ 1614/2010 г. в обжалваната му част и е осъдил [фирма] да заплати по сметка на съда сумата в размер на 100 лв. – разноски за особен представител на П.. За да постанови този резултат, съдът установил, че С. П. била в трудово правоотношение с банката, което било прекратено по нейна молба, по взаимно съгласие, считано от 01.03.2007 г. Съдът приел, че споразумението, от което черпи права ищецът, тъй като не било представено в оригинал поделото, не е сключвано между страните. Прието е още за недоказано твърдението на банката, че заплатила на П. сумата от 5 200 лв. – ищецът не е удостоверил наличността на сумите по банковата сметка на ответницата; превеждани са суми, различни от претендираните, а в мемориалните ордери е записано „специално споразумение” като превод на суми, което не съответства като наименование на документа, от който черпи права ищеца; не е посочена датата на „специалното” споразумение. Съдът посочил, че е възможно сумите да са получени по друго споразумение, като ищецът не е доказал има ли такива други споразумения с П.. Посочено е още, че при нужда от специални знания се полза съдебна експертиза. Решението е неправилно. Съдът, въпреки оплакванията във въззивната жалба, не е поправил доклада на първостепенния съд с указания за всички обстоятелства, за които ищецът – въззивник носи доказателствена тежест по иска за връщане на сума, дадена по нищожно споразумение, съответно за кои от тях не сочи доказателства. В случаите, когато за установяване на дадени обстоятелства са нужни специални знания, и без искане на страните, първостепенният съд е длъжен служебно да допусне експертиза, като укаже на страната, която носи доказателствена тежест, да внесе депозит за изготвянето й. Когато, във въззивната жалба е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, а за това, според въззивния съд са нужни специални знания, той служебно е длъжен да допусне експертиза (срв. разяснения в ТР 1-2013-ОСГТК ВКС). Основателни са и оплакванията за необоснованост във фактическите изводите на въззивния съд, с оглед становищата на страните и при събраните по делото доказателства – молба от С. П., адресирана до банката, от 06.02.2007 г., от чието съдържание е видно, че между страните е било сключено Споразумение от 25.01.2006 г., както и получаването на суми по него от служителя; в отговора на исковата молба, ответникът не оспорва наличието на сключено Споразумение от 25.01.2006 г., а възразява, че то е нищожно. В отговора не е оспорена автентичността на документа (споразумението), а е възразено срещу приемането му като доказателство по делото, защото било несъотносимо към спора и породи това, че не било „обвързано по КТ”. Документът е представен с исковата молба в копие, заверено за вярност от процесуалния представител на ищеца. Ето защо, непредставянето по-късно на оригинала на документ, не е основание да бъде изключен от доказателствения материал по делото и да доведе до извод съда, че Споразумение от 25.01.2006 г. не било сключвано между страните. В нарушение на чл. 154, ал. 1 ГПК съдът е приел, че ищецът следва да доказва евентуално други възможни договорености (споразуения) с насрещната страна – подобни фактически твърдения няма, а ако ответникът твърди, че е получил сумите не по соченото в исковата молба споразумение, а по друго, то негова щеше да е и тежестта да го докаже. В заключение, въззивното решение е неправилно и следва да бъде касирано. Делото е попълнено с доказателства и, въпреки допуснатите процесуални нарушения от въззивната инстанция, не е необходимо връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Видно от съвкупния анализ на Споразумение за конфиденциалност.. от 5.01.2006 г., мемориални ордери от 01.03.2006 г. и 31.01.2007 г., писмо до С. П. от банката-работодател от 28.02.2007 г., молба от С. П. до банката, се установява, че между страните е било подписано споразумение, с което в т.4.1., С. П. е поела задължение да не прекратява трудовия договор по своя инициатива на основанията, посочени в чл. 325, т.1 КТ, чл. 326 и чл. 327, т.4 и т.9 КТ, както и в период от две години след изтичане действието на трудовия договор да не извършва дейности, конкуриращи се с банковите в т.ч. дейности въз основа на договор в полза на други банки или клоновете им на територията на страната - чл. 4.2. от споразумението. Срещу задължението за изпълнение на клаузите по т.4.1 и т.4.2., в т.1 от Споразумението, работодателят е поел задължение да изплати на ищцата за период от три години сумата от 2 600 лв. за всяка година. Ищецът-работодател е представил два платежни документа за плащане на 2 346,50 лв. и 2 287,33 лв. в изпълнение на споразумението, като няма спор, че тези суми са получени от П.. Няма нито твърдения, нито доказателства, от които да се направи извод, че плащането е на друго основание. По време на действие на споразумението, П. е прекратила по своя инициатива трудовия договор с банката на основание чл. 326, ал.1 КТ. Съставът на Върховния касационен съд намира, че клаузата по чл. 4.1. от Споразумението, предвиждаща отказ от личното право на труд, е недействителна поради противоречието й с повелителната норма на чл. 8, ал. 4 КТ; недействителна е и уговорката в чл. 4.2 от Споразумението, поради противоречието й с чл. 48, ал. 3 от Конституцията на Република България, прогласяващ правото на всеки гражданин да избира свободно професията си и място на работа. Ето защо П. не може да бъде задължена да плаща неустойките, предвидени по Споразумението. Тя обаче е получила общо сумата от 4633,83 лв., при начална липса на основание, поради което предявеният иск за връщането й следва да се уважи да размера на установените плащания - 4633,83 лв. Неоснователен е искът и следва да се отхвърли за разликата до 5200 лв. Работодателят е оправил покана до П. за връщане на сумите, изплатени по Споразумението. Искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен, както е предявен за времето от 28.02.2007 г. до подаване на исковата молба – 13.01.2010 г., до размера размера на 1865 лева, както и след тази датата, в размер на законната лихва, до окончателното изплащане на главницата. Искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за времето до подаване на исковата молба, следва да се отхвърли за разликата над 1865 лв. до претендираните 2100 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на касатора – ищец по делото следва да бъдат присъдени направените съдебни разноски съобразно уважената част от исковете за всички инстанции, общо в размер на 1195 лв. В заключени, с оглед крайния резултат по спора, въззивното решение следва да бъде частично отменено. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 2346 от 28.03.2013 г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ „г” състав, постановено по гр.д. № 7697/2012 г. в частта, с която са отхвърлени исковете на [фирма] против С. Д. П. за връщане на получената по Споразумение от 25.01.2006 г. сумата до размера на 4633,83 лв., за заплащане на обезщетение за забава при изплащане на горната главница, до размер на 1865 лева – натрупана лихва за времето 28.02.2007 г. до датата на предявяване на иска – 13.01.2010 г., както и за законната лихва върху 4633,83 лв., до окончателното изплащане на главницата и вместо това ПОСТАНОВИ ОСЪЖДА С. Д. П. да върне на [фирма] сумата в размер на 4633,83 лв., получена при начална липса на основание по силата на Споразумение от 25.01.2006 г., както и да заплати обезщетение за забава в размер на 1865 лева – натрупана лихва върху главницата от 4633,83 лв. за времето 28.02.2007 г. до датата на предявяване на иска – 13.01.2010 г., както и законната лихва след тази дата върху 4633,83 лв., до окончателното изплащане на главницата. ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕТО в останалата му част ОСЪЖДА С. Д. П. да заплати на [фирма] сумата общо в размер на 1195 лв. - съдебноделоводни разноски, направени по делото във всички инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: