ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 409 [населено място], 02.08.2017 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети юли две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: Р. БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.д. № 1028/2017 година. Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] против определение № 224 от 30.03.2017 г. по ч.гр.д. № 149/2017 г. на Ловешки окръжен съд. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. С определението, предмет на обжалване, състав на Ловешки окръжен съд е потвърдил определение № 4 от 07.03.2017 г. на Съдията по вписванията при Районен съд – Ловеч, с което е отказано вписване на анекс към договор за аренда – акт 16, т.ІІІ, рег. № 886/07.03.2017 г. на нотариус Н. Т., рег. № 481 от НК, вх. № 1125/07.03.2017 г. по описа на Службата по вписвания – Ловеч. Въззивният съд е приел, че от представения за вписване анекс за продължаване на срока на договор за аренда на част от земеделските земи и за прекратяване на договора по отношение на друга част, не може да се направи извод, че той отговаря на изискванията на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ, а именно: съсобствениците, които сключват този договор да притежават повече от 50% от собствеността на земеделската земя. Прието е още, че анекса следва да има съдържанието, предписано в чл. 6, ал.1, б „а“ от ПВ – идентификация на страните, а в случая, липсва информация дали упълномощителят Г. Д. Г., като наследник на общия наследодател Г. Т. Б. е единствен наследник, кои са другите упълномощители – съсобственици, ако има такива, притежаващи общо с него повече от 50 на сто идеални части от конкретните имоти. Позовавайки се на приетото с т.6 на ТРОСГТК №8/12г. за предметният обхвата на проверката, която следва да осъществи съдията по вписванията е направен извод, че в случая липсва идентификация на страната, с оглед неизпълнението на посочените по-горе материални предпоставки при съобразяване на приложимото към случая изменение на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ / в сила от 07.02.2017 г.- параграф 8 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ/. Извън това, въззивният съд е констатирал, че договорът за аренда е сключен на 05.10.2011 г. и посоченият в него срок е изтекъл. С анекса се иска продължаване на срока му до 30.09.2023 г. При тези факти, е прието, че страната цели заобикаляне на въведеното с изменението на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ изискване относно сключването на тези договори, чрез подписване на последващи анекси, като, твърдението на жалбоподателя, че с анекса се променя само срокът на договора е невярно, тъй като от приложеното копие се установява, че се променя и цената на арендното плащане. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касатор е поддържал наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК. В хипотеза на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са поставени следните въпроси : 1”За да се впише в нотариалните книги продължаване на договор за аренда с анекс, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗАЗ, необходимо ли е да се представят пред съдията по вписванията документи, удостоверяващи правото на собственост, документи, удостоверяващи правото на съсобственост, документи, удостоверяващи правото, че арендаторът притежава повече от 50 на сто идеални части от имота, както и документи, удостоверяващи упълномощаването от останалите съсобственици на арандатора на имота, обект на анекса към договора за аренда и може ли да се откаже вписване на анекс за продължаване на първоначалния договор за аренда, ако не са представени от страна на заявителя описаните доказателства”.;2/ „Не представянето от страна на заявителя пред съдията по вписванията на доказателства във връзка с въведените изисквания на разпоредбата на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ на доказателства, води ли до нередовност на заявлението съгласно разпоредбата на чл. 32а от ПВ и следва ли да бъде постановен отказ на вписването”.;3/ „Следва ли разпоредбата на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ да бъде прилагана и по отношение на анексите по чл. 18 ЗАЗ, сключени към първоначалните договори за аренда или същата се прилага само за новите договори за аренда след влизане в сила на промяната на Закона за аренда в земеделието”. Страната по поддържаното основание е заявила, че счита че тези въпроси са разрешени от страна на Ловешки окръжен съд в противоречие с т.6 от тълкувателно решение № 7/25.04.2013 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с практиката на ВКС.Поддържано е, че е налице установена практика на ВКС, включително и задължителна, според която в рамките на охранителното производство, както и в производството по чл. 577 ГПК, е недопустимо извършване на проверка на материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска. Изброени са – определение № 94/30.01.2014 г. постановено по ч.т.д. № 110/2014 г. на ІІІ т.о. на ВКС, определение № 14/12.01.2017 г. постановено по ч.гр.д. № 4482/2016 г. на ІІІ т.о. на ВКС, определение № 281/05.06.2015 г. постановено по ч.т.д. № 983/2015 г. по описа на ВКС. Частният касатор поддържа, че е налице и друго основание за допускане на касационното обжалване – това по чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК така страната е посочила и разгледала определение № 167/10.04.2017 г. постановено по в.ч.гр.д. № 164/2017 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което било прието,че неправилно и в противоречие с чл. 32а, ал. 1 ПВ, че съдията по вписванията при Районен съд – Горна Оряховица е проверявал материалноправните предпоставки на анекса, респективно – съответствието му с чл. 3, ал. 4 ЗАЗ, в сила от 07.02.2017 г. Подобни съображения са изложени и в определение № 181/12.04.2017 г. постановено по в.ч.гр.д. № 215/2017 г. по описа на Великотърновски окръжен съд. С оглед дадените разрешения с т.1 ТР ОСГТК №1/09г. релевантен правен въпрос е първият поставен от касатора. Другите два въпроса не са правни, а фактически, свързани с оплакванията на страната за неправилност на акта, а не с решаващите изводи на съда.С оглед поставеният релевантен въпрос, страната е обосновала и наличие на предпоставки по чл. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като този въпрос е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика, а именно – т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013г. на ОСГТК на ВКС. С тази тълкувателна практика е прието, че съдията по вписванията извършва формална проверка относно това дали представеният за вписване акт подлежи на вписване според нормативната уредба, отговаря ли на изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. Проверката на съдържанието на акта е в две насоки – идентификация на страните /чл. 6, ал. 1, б. „а“ от Правилника за вписванията/ и идентификация на имота /чл. 6, ал. 1, б. „в“ от Правилника за вписванията/. Съответно съдът, пред който е обжалван отказ на съдията по вписванията, разполага със същите правомощия – проверява редовността на представения за вписване акт от външна страна и не може да разглежда спор за материални права, вкл. и да извършва преценка за собствеността на имота, предмет на съответната сделка, обективирана в представен за вписване акт. По своят характер вписването е едностранно охранително производство, в чиито рамки е недопустимо разрешаването на правни спорове и съдията по вписванията не разполага с правомощието да проверява материалноправните предпоставки на акта, освен ако това не е изрично предвидено в закон.С оглед тези разрешения дадени със задължителна тълкувателна практика, се налага извод, че определението на Ловешки окръжен съд е неправилно. Както бе посочено по-горе, решаващият извод на състава е изведен от предвиденото в разпоредбата на чл.3, ал.4 от Закона за арендата в земеделието / ДВ бр.13 от 07.02.2017 г./ изискване, според което, договор за аренда може да се сключи със съсобственик на земеделска земя, чиято собственост е повече от 50 на сто идеални части от съсобствен имот, или със съсобственик, упълномощен от съсобственици, притежаващи общо с него повече от 50 % идеални части от съсобствения имот. От цитираната разпоредба, обаче, следва да се изведе извод единствено във връзка с материалноправната легитимация на арендодателите. Доколкото установените в чл. 3, ал. 4 ЗАЗ изисквания касаят самото сключване на договора за аренда, то преценката за наличието им представлява по естеството си проверка за материалноправните предпоставки на подлежащия на вписване акт. Извършването на такава проверка, без това да е изрично предвидено в закона е извън правомощията на съдията по вписванията. В случая, съдебният състав, постановил атакуваното определение, е извършил преценка, надхвърляща допустимата проверка за това дали представеният анекс от 07.03.2017 г. подлежи на вписване, дали е съставен съобразно изискванията за форма и дали има предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. В този смисъл е и определение № 420 по ч.т.д. № 1036/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., определение от 27.07.2017г. по ч.т.д. №1590/17г. на ВКС, ІІ т.о. постановени по аналогични правни спорове. Ето защо обжалваното определение следва да бъде отменено, а делото върнато на Служба по вписвания [населено място] за извършване на исканото вписване. С оглед изложеното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 224 от 30.03.2017г. по ч. гр. д. №149/17г. на Ловешки окръжен съд и потвърденото с него определение №4 от 07.03.2017 г. на Съдия по вписванията при Ловешки районен съд, с което е отказано вписване на анекс към договор за аренда – акт №16, т.ІІІ, рег. № 886/07.03.2017 г. на нотариус Н. Т., рег. № 481 от НК, вх. № 1125/07.03.2017 г. по описа на Службата по вписвания – Ловеч. ВРЪЩА делото на Служба по вписванията – Ловеч за извършване на вписването, заявено с молба с вх. № 1125/07.03.2017 г. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: