Р Е Ш Е Н И Е
№ 46
гр. София, 20 октомври 2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи май, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КЕТИ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИРА МЕДАРОВА
ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА
и в присъствието на прокурора КАЛИН СОФИЯНСКИ
изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА
н. д. № 157/ 2020година
Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Г. П. С. – адв. И. И. от ВТАК срещу въззивна присъда № 204 от 01.10.2019г., на Великотърновския апелативен съд, постановена по ВНОХД № 372/ 2018г., по описа на съда, с която е отменена частично присъда № 15 от 02.02.2018г., на Великотърновския окръжен съд, по НОХД № 258 / 2016г., и вместо нея е постановена нова. Към посочената жалба е депозирано и допълнение лично от подсъдимия.
В касационната жалба на защитника се релевират доводи за нарушение на закона, съществено нарушение на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание - отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Възразява се, че постановената присъда почива изцяло на предположения, изградени на базата само на косвени доказателства, които не доказват обвинението по изискуемия от НПК начин. Изтъква се, че ВТАС не е обсъдил основното възражение на защитата – че подсъдимият не е действал в качеството си на физическо лице, а като представител на регистрирана по закон заложна къща. Претендира се и за необоснованост на атакувания съдебен акт. Искането е за отменяване на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия С.. В допълнението от подсъдимото лице се сочат трите касационни основания по чл. 348, ал . 1 НПК. Твърди се, че присъдата на ВТАС е постановена при игнориране на показанията на свидетелите в съдебно заседание, като и в нарушение на чл. 281, ал. 8 НПК. Сочи се, че не са обсъдени съществени доказателствени материали, установяващи разрешени гражданскоправни отношения, противоречия между доказателствените източници и доводите на защитата. Релевира се нарушение на основните принципи по чл. 13, ал. 1 и чл. 14, ал. 1 НПК. Настоява се, че е приложен закон, който не е трябвало да бъде приложен, а именно наредба за дейността на заложните къщи, приета с ПМС № 40/18.02.2009г., действаща след инкриминирания период. Направено е и възражение за изтекла давност за наказателно преследване. Твърди се също, че при налагане на наказанието са игнорирани множество смекчаващи обстоятелства. Прави се искане за отменяване на атакуваната присъда и оправдаване на подсъдимия, алтернативно – отменяването ѝ и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно нейното изменяване и намаляване размера на наложеното наказание.
Подсъдимият, редовно призован, се явява в съдебно заседание пред ВКС. Явява се и упълномощеният за настоящата инстанция защитник – адв. В. В. от САК. Не се явява защитникът – адв. И., редовно призован. В срока по чл. 351, ал. 4 НПК по делото е постъпило допълнение към касационна жалба от защитника на подсъдимия – адв. В., прието от касационния състав. Жалбата и допълненията към нея се поддържат от подс. С. и адв. В., по изложените в тях съображения, със заявеното искане.
В допълнението към касационната жалба, изготвено от адв. В., са изложени пространни аргументи за:
I. Несъставомерността на деянието :
Аргументите могат да бъдат обобщени до това, че предоставянето на заем с лихва не съставлява банкова дейност по смисъла на търговското законодателство. Като основен белег на банковата дейност се сочи привличането на чужди средства и наличието на особен ред за оперирането с тях, каквото в казуса не било налице. Предоставянето на заеми с лихва със собствени средства от страна на ФЛ – подсъдимия не представлявало банкова дейност и за фактически извършеното от С. не бил предвиден разрешителен режим. Възразява се, че предоставянето на кредити от физически лица не е изключителна банкова дейност, за която да се изисква разрешение като ИАА, издаден от компетентен държавен орган. Изтъква се,че не бил приложим разрешителният, а друг вид режим, чието нарушение не би могло да се третира, като извършване на сделките без съответно разрешение по смисъла на чл. 252 НК и прилагането на последния, би било приложение на закона по аналогия. Твърди се още, че подсъдимият не би могъл да бъде субект на престъплението, предвид изложените съображения за несъставомерност на деянието от обективна страна. Твърди се и субективна несъставомерност на деянието, тъй като изискуемата форма на вина е умисъл, а подсъдимият действал при условията на чл. 14, ал. 1 НК. Изводът на съда, че подсъдимият действал като банка бил произволен, тъй като, според касатора чл. 252 НК не предвижда наказателна отговорност за предоставяне на заеми с лихва по занятие, а за осъществяване на банкова дейност без съответното разрешение.
II. Съществени процесуални нарушения:
Аргументите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са изложени по отделните пунктове на присъдата, като се свеждат основно до постановяване на съдебния акт в нарушение на чл. 13, ал. 1, чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 3 и 5 НПК. Касае се най-общо до доводи за игнориране на доказателства и доказателствени средства при формиране на фактическите констатации на въззивния съд, противоречие на кредитирани показания с писмени доказателства по делото, неанализирани противоречия между доказателствени материали по делото, неизпълнение на задължението на съда да проведе обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствените материали. По определени пунктове на присъдата се твърди противоречие между мотиви и диспозитив. Твърди се нарушение на чл. 281, ал. 8 НПК, довело до основаване на постановения акт на недопустими доказателствени средства. Изтъква се, че изводи на въззивния съд разкриват предубеденост, поради което, актът е постановен от незаконен състав по смисъла на чл. 29, ал. 2 НПК. Без доказателствена база бил направен изводът, че подсъдимият е реализирал значителни неправомерни доходи, поради което елемент на състава от обективна страна е приет по предположение в нарушение на чл. 303, ал. 1 НПК.
III. Нарушение на закона:
Възразява се, че е нарушена свързаността между отделните деяния на престъплението по занаят, което според касатора води до наличие на две престъпления, едното от които, състоящо се от девет деяния за периода от 1997г. до 27.10.2000г. и второто – от неустановена дата през 2002г. до неустановена дата през 2006г., съставено от три деяния. За първото престъпление се претендира, че е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване. За останалите деяния липсвал белегът системност, поради което не биха могли да бъдат престъпление по занаят.
IV. Явна несправедливост на наложеното наказание
Претендира се, че ВТАС не е оценил подобаващо като смекчаващи обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите характеристични данни, продължителния период на законосъобразно поведение след инкриминираната дейност, коректното му отношение с разпитаните по делото свидетели и продължителността на производството, поради което е можел да прояви още по-голямо снизхождение при определяне на санкцията.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба и допълненията към нея са неоснователни, поради което счита, че обжалваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като взе предвид доводите в жалбата, становищата на страните в съдебно заседание и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба на защитника адв. И. и допълнението към нея, депозирано от подсъдимия, както и това, подадено от адв. В., са процесуално допустими. Подадени са от процесуално легитимирани субекти, срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, в установения от закона срок. Разгледани по същество, са неоснователни.
С първоинстанционната присъда Великотърновският окръжен съд, е признал подсъдимия Г. П. С., от [населено място], за невиновен в това, че за времето от неустановена дата през 1997г. до 05.01.2009г. в [населено място], без съответното разрешение – съгласно чл. 9, ал. 1 от Закона за банките и кредитното дело/ обн. ДВ, бр. 25 от 27 март 1992г.,изм. ДВ бр. 100 от 22 ноември 1996г./, чл. 11,ал. 1 от Закона за банките/ обн. ДВ, бр. 52 от 01. Ю. 1997г., изм. ДВ, бр. 68 от 22 август 2006г. /, и чл. 13, ал. 1 от ЗКИ/обн. ДВ, бр. 59 от 21 юли 2006г., изм. ДВ, бр. 69 от 5 август 2008г. – в сила от 01.01.2007г./ , извършил по занятие банкови сделки - по смисъла на чл. 1, ал. 2, т. 2 от ЗБКД , чл. 1, ал. 1 от ЗБ и чл. 2, ал. 1 от ЗКИ , за които се изисква такова разрешение, като предоставил кредити с лихва на различни лица: Д. Ш. Ш., Х. Н. Д., А. И. И., В. Д. В. и М. Д. В., Е. Х. Х. и О. С. Х., А. А. Г., Т. И. С., Х. Д. П., Г. М. С. и Н. М. С., Л. Р. Д., Х. Ж. Г. и В. И. Г., А. Р. М., поради което и на основание чл. 304 НПК го оправдава за обвинението в извършването на престъпление по чл. 252, ал. 1, пр. 1 от НК.
На основание чл. 190, ал. 1 НПК направените по делото разноски в размер на 991, 76 лв. били оставени за сметка на държавата.
С обжалваната въззивна присъда Великотърновският апелативен съд, на основание чл. 334, т. 2 и 6, вр. чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК е отменил цитираната първоинстанционна присъда, в следните части, с които подсъдимият е признат за невиновен в това, че за времето от неустановена дата през 1997г. до 05.01.2009г. в [населено място], без съответното разрешение – съгласно чл. 9, ал. 1 от Закона за банките и кредитното дело/ обн. ДВ, бр. 25 от 27 март 1992г.,изм. ДВ бр. 100 от 22 ноември 1996г./ , чл. 11, ал. 1 от Закона за банките/ обн. ДВ, бр. 52 от 01. Ю. 1997г., изм. ДВ, бр. 68 от 22 август 2006г. и чл. 13, ал. 1 от ЗКИ/обн. ДВ, бр. 59 от 21 юли 2006г., изм. ДВ, бр. 69 от 5 август 2008г. – в сила от 01.01.2007г./, извършил по занятие банкови сделки - по смисъла на чл. 1, ал. 2, т. 2 от ЗБКД, чл. 1, ал. 1 от ЗБ и чл. 2, ал. 1 от ЗКИ, за които се изисква такова разрешение, като предоставил кредити с лихва на различни лица: Д. Ш. Ш., Х. Н. Д., А. И. И., В. Д. В. и М. Д. В., Е. Х. Х. и О. С. Х., Т. И. С., Х. Н. Д., Х. Д. П., Г. М. С. и Н. М. С. , Л. Р. Д., Х. Ж. Г. и В. И. Г., А. Р. М., вместо което го признал за виновен в извършване на деянията, по отношение на посочените лица, поради което и на основание чл. 252, ал. 1, пр. 1,във вр. с чл. 36 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му наложил наказание една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение отложил на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата.
Потвърдил е присъдата в останалата й част.
Разноските били възложени в тежест на подсъдимия.
Посоченото въззивно производство е второ по ред, след като с решение № 124 от 21.06.2016г. по ВНОХД № 70/2016г. на Великотърновския апелативен съд е била отменена присъда № 34 от 04.03.2013г. по НОХД № 243/2012г. на Великотърновския окръжен съд в осъдителната ѝ част и делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
По релевираните нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК :
Неоснователно се сочи, че е допуснато процесуално нарушение при анализа на доказателствата и доказателствените средства, изразяващо се в несъблюдаване на правилата на чл. 13, ал. 1, чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 3 и 5 НПК. Извършената от проверяваната инстанция доказателствена дейност е правилна и законосъобразна, в съответствие с изискванията на процесуалния закон. ВТАС е взел отношение по въпроса, че между показанията на някои от свидетелите, дадени на ДП, приобщени чрез прочитането им по реда на чл. 281, ал. 4, във вр. с ал. 1, т.1 и/или 2 НПК, и тези дадени от същите свидетели на съдебната фаза съществуват противоречия, като правилно е приел, че доверие заслужават показанията им от досъдебната фаза, които са в унисон с писмените доказателства по делото. ВКС се солидаризира с аргумента, че тези показания са дадени във времето най-близо до инкриминираните събития и отразяват по-точните възприятия на свидетелите, тъй като отдалечеността във времето на съдебната фаза на процеса, води до изкиривяване интерпретацията на фактите, поради липса на акуратни спомени, касаещи процесните събития. В подкрепа на обвинителната теза са и приложените по делото писмени доказателства – нотариални актове за учредяване на договорна ипотека, предварителни договори за покупко-продажба на недвижими имоти, договори за покупко-продажба на недвижими имоти и договори за покупко-продажба на МПС, чрез които били обезпечавани задълженията за главница и лихва на кредитополучателите, кореспондиращи с кредитираните свидетелски показания. В мотивите към въззивната присъда е посочено, че първоинстанционният съд е изложил пространни мотиви, в които са обсъждани детайлно показанията на свидетелите от съдебното следствие, тези, дадени на досъдебното производство и при предишното разглеждане на делото, приобщени по съответния ред, както и приложените писмени документи, като при съпоставянето им окръжният съд е открил множество противоречия.
Според апелативния съд, цитираните изводи са направени при превратно тълкуване на установените по делото факти, като първата инстанция индиректно е обсъдила противоречията между доказателствените материали, сочени и от защитата, но не е намерила за необходимо да ги инкорпорира в своя акт. Великотърновският апелативен съд е направил различна оценка на доказателствената съвкупност, като е достигнал до други, противоположни фактически и правни изводи.
Възражението, че при обсъждането на свидетелските показания, съдът е проявил пристрастие към обвинителната теза, е неоснователно. В принципен план, оценката на доказателствата и доказателствените средства предшества етапа на формиране на изводите на съда по виновността на подсъдимия, като от анализа на доказателствените материали се очертава кръгът относими факти, въз основа на които се извеждат правните изводи. Въззивният съд е изградил изводите си за виновността на подсъдимия на базата на аргументиран доказателствен анализ, поради което не може да бъде споделен доводът, че обвинителната теза е възприета голословно, без да се изложат доводи защо се кредитират свидетелските показания, които я подкрепят.
По отношение на възражението, че ВТАС е нарушил забраната по чл. 281, ал. 8 НПК и е приел за установени фактически констатации, основаващи се единствено на приобщени чрез прочитане по реда на чл281, ал.4 от НПК свидетелски показания, следва да се има предвид, че фактическите изводи на съда не са изградени изолирано на тези показания, а при отчетена кореспонденция с приложените по делото писмени доказателствени материали, на базата на оценка за тяхната обективност. Не без значение е и факта, че след прочитането на свидетелските показания по този ред, свидетелите са потвърдили тяхната достоверност пред съда и са заявили, че са съответстващи на обективната истина.
Проверяваната инстанция е положила нужните усилия да отстрани противоречията в доказателствените материали, провеждайки въззивно съдебно следствие,в хода на което е извършила преразпит на група свидетели, вкл. чрез видеоконферентна връзка.
На следващо място, не може да бъде възприето оплакването, че от мотивите на въззивния акт проличава пристрастност на съда към тезата на държавното обвинение. ВТАС се е произнесъл със своя съдебен акт след цялостна проверка на присъдата, съгласно чл. 314, ал. 1 от НПК, като съдебният му акт отговаря на изискванията на чл. 339, ал.3 от НПК. Неоснователно е възражението в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил един от основните доводи на защитата, а именно, че подсъдимият не е действал в качеството си на физическо лице, а като представител на регистрирана по закон заложна къща. Отговорът на това възражение е даден на на л.23-24 от мотивите към атакуваната въззивна присъда, в които съдът е изложил ясни аргументи за опровергаването му от приложените по делото писмени документи – нотариални актове за покупко-продажби и за учредяване на договорни ипотеки, както и от показанията на св. Г. и А. – служители в заложната къща.
Неоснователно е твърдението на защитата, че определени изводи на апелативния съд сочат на предубеденост, поради което актът е постановен от незаконен състав по смисъла на чл. 29, ал.2 НПК. Оценката на доказателствата е суверенна дейност на инстанциите по същество, като при извършването ѝ от страна на контролирания въззивен съд, не се установи наличие на предубеденост от страна на съдебния състав, които да се изразяват в преференция на обвинителната теза и игнориране на защитната. Дейността на съда е в пълно съответствие с изискванията на чл. 107, ал. 3 и 5 НПК.
Що се отнася до оплакванията за необоснованост изрично заявени с касационната жалба, както и доводите в допълнението към касационната жалба, развити и поддържани в съдебно заседание, доколкото изразяват несъгласието на жалбоподателите с приетите за установени фактически положения, не сочат на заявено касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК. В настоящото производство касационната инстанция няма правомощието да констатира нови фактически обстоятелства, различни от приетите от инстанциите по същество, нито да се произнася по обосноваността на проверявания съдебен акт. Законът ограничава нейните контролни правомощия до проверката за правилно приложение на материалния и процесуалния закон, както и за справедливостта на наказанието. В този смисъл необосноваността не е в кръга на изрично и лимитативно регламентираните касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК, поради което и този довод в касационната жалба не подлежи на обсъждане и оценка.
На касационен контрол обаче подлежи процесуалната дейност на съдилищата, свързана със събирането, проверката и оценката на доказателствата и формирането на вътрешното им убеждение по релевантните за обвинението факти. ВКС не може да подменя вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, но осъществявайки дължимия контрол за материална и процесуална законосъобразност на конкретния съдебен акт, е задължен да извърши проверка за спазването на процесуалните правила, гарантиращи законосъобразното му формиране. Преценките относно относимостта, допустимостта и достоверността на конкретни доказателствени източници, респ. поставянето им в основата на един или друг фактически извод, са конкретната изразна форма на това убеждение и поради това могат да бъдат предмет на касационна проверка само в процесуалния си аспект- спазването на предвидените в НПК правила относно тяхното събиране, проверка и оценка.
В този смисъл, не се установи наличие на процесуално нарушение от обсъжданата категория, предпоставящо касационната отмяна на проверявания съдебен акт, тъй като фактическите констатации на въззивния съд почиват на съвкупната оценка на доказателствените материали, съобразно тяхното действително съдържание, като съдът е изложил конкретни и убедителни съображения защо се кредитират една група доказателствени източници, а други се отхвърлят. При изпълнението на тези процесуални изисквания, се налага извода, че вътрешното убеждение на решаващия съд е изградено в съгласие с принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107, ал. 5 НПК.
В този смисъл ВКС не констатира да са били допуснати нарушения на процесуалните правила, отнасящи се до събирането, проверката и оценката на доказателствените източници.
Поради изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не са налице основания за отмяна на обжалваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд и искането в тази насока не може да бъде уважено.
По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.
В рамките на приетите за установени релевантни за обвинението факти, материалният закон е приложен правилно.
Същите обуславят съставомерност на деянието по чл. 252, ал. 1, пр. 1 НК, каквато е приетата правна квалификация. ВТАС е изложил убедителни съображения относно съставомерността на деянията, осъществяващи престъплението „лихварство“. Изяснено е, че подсъдимият като физическо лице, по занятие е осъществявал банкова дейност под формата на отпускане на заеми на различни физически лица, срещу лихва, за която дейност се изисква надлежно разрешение, с каквото той не е разполагал. Въззивният съд е изложил аргументи по наличието на всеки един от елементите на състава на престъплението, които са верни и се споделят от настоящата инстанция. Отчетено е, че главницата по отпусканите кредити съществено се е различавала от размера на задължението, което е подлежало на връщане, тъй като към главницата е прибавяна лихвата. Обстоятелството, че размерът на задължението, включващо и лихвата, е бил вписван в съответното обезпечение на вземането, не се отразява на съставомерността на деянието, а е част от механизма на извършване на престъпното „лихварство”, при който не е съставян писмен договор, а цялостното задължение, включващо главницата и лихвата, се е вписвало в нарочно създаден договор/нотариален акт/. Разграничението между договорите за заем по ЗЗД и „престъпното лихварство” произтича от белега от обективната страна на състава по чл. 252, ал. 1 НК - „по занятие”. По настоящото дело, този елемент от състава на престъплението е осъществен, тъй като са отпуснати повече от три заема и неправомерно получената печалба от лихва е била източник на доходи за подсъдимия, тоест, двата кумулативни белега на елемента „по занятие” са налице. Във връзка с възражението на защитата, че липсвала системност/свързаност между отделните деяния, следва да се отбележи, че същото се явява неоснователно. Периодът от време, който следва да е непродължителен, изминал между осъществяване на деянията, е белег, който зависи от естеството на извършената дейност, като от значение е обективната и субективната връзка между деянията, характеризираща престъплението като такова по занятие. Съгласно тълкувателната съдебна практика по отношение на продължаваното престъпление, въпросът дали периодите от време са продължителни или непродължителни следва да се преценява конкретно за отделните случаи във връзка с особеностите на извършените деяния, възможностите за осъществяването им и др., като същественото е да не бъде нарушавана системността им от обективна и субективна страна. Еднородността на обстановката се изразява в следните обстоятелства: всички кредитополучатели са знаели, че подсъдимият се занимава с този вид дейност (отпуска заеми срещу лихва), еднообразният механизъм на осъществяване на деянията, устна договорка(за конкретната сума и лихва), последвана от искане/даване на обезпечение, в договора, за учредяване на което била вписвана общата сума, и като заемодател фигурирал или самият С. или свързано с него физическо или юридическо лице. Всеки един от кредитите е бил с уговорка за месечна лихва, което сочи на признака от обективна страна на деянието, системно получаване на неправомерен доход – основен или допълнителен. Предвид наличието на системност в цялостната инкриминирана престъпна дейност на подсъдимия, осъществявана от 1997 – 2009г., неоснователно се явява и възражението за изтекла преследвателска давност по отношение на 9 от деянията, които, според касатора можели да се обособят като едно престъпление.
Във връзка с направеното възражение относно посочената в мотивите на въззивния акт Наредба за дейността на заложните къщи, приета с ПМС № 40/18.02.2009г., а именно, че последната е действала след осъществените деяния, описани в обвинителния акт, следва да се посочи, че съдът я упоменава, за да илюстрира, че забраната за извършване на банкови сделки от заложните къщи не е отменена, като същата не е определена като приложим закон спрямо обвинението.
С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Не може да бъде уважено искането за оправдаване на подсъдимия от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице.
По оплакванията за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК :
Отговорността на подсъдимия е реализирана при хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, като изтеклият продължителен срок (повече от 15 години) на воденото срещу него наказателно производство е отчетен като изключително смекчаващо обстоятелство. Въззивната инстанция е съобразила чистото съдебно минало на С. и положителната му обществена характеристика. Всички факти, от значение за наказателната отговорност на дееца са взети предвид, при отчитане целите на наказанието по чл. 36 НК, поради което наложената на подсъдимия санкция не носи белезите на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Ето защо, липсват предпоставки за допълнително смекчаване на определеното наказание и искането в тази насока не може да бъде удовлетворено.
По тези съображения, ВКС намери, че жалбата на защитата е неоснователна и следва да се остави без уважение.
Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 204 от 01.10.2019г, на Великотърновския апелативен съд, постановена по ВНОХД № 372/ 2018г. по описа на съда.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
|