Р Е Ш Е Н И Е № 104 гр. София, 13.03. 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести март през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Юлия Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1745 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Н. К. срещу решение № 574/21.06.2010 г. по гр. дело № 1254/2008 г. на Софийския апелативен съд, – в частта му, с която, при постановена частична отмяна на решение № 13/06.03.2008 г. по гр. дело № 2143/2006 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден да заплати, на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, на И. К. Ц. сумата 45 489 лв., представляваща неустойка по договор за заем от 23.04.1999 г. за периода 13.06.2003 г. – 13.06.2006 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.06.2006 г. до окончателното й изплащане. С определение № 1181/20.09.2011 г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато по правния въпрос, дали при направено възражение за прекомерност на неустойката, съдът следва да се произнесе и по това, дали в нарушение на чл. 9 от ЗЗД неустойката е уговорена в противоречие с добрите нрави, което обуславя нейната нищожност. В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост и за неправилност на обжалваната част от въззивното решение. Оплакването за недопустимост се основава на твърдения и съображения, че в исковата молба и при дадените му от съда указания, ищецът не уточнил претенцията си за неустойка по размер, период и върху каква главница се търси тя. Въпреки това, въззивният съд не е прекратил производството, а е постановил обжалваното осъдително решение. По повод оплакванията за неправилност на последното, на първо място се сочи, че въззивният съд допуснал съществено процесуално нарушение, като изобщо не обсъдил възражението на касатора за нищожност на процесния договор за заем, като сключен в противоречие със закона – в нарушение на произтичащата от чл. 252 от НК, забрана за извършване на банкова дейност от лице, което не е банка или друга финансова институция, получила съответното разрешение за това. Поддържа се и че въззивният съд, предвид възражението на касатора за прекомерност на неустойката, не преценил дали в тази му част относно неустойката, процесният договор за заем не заобикаля закона и дали не накърнява добрите нрави, респ. дали не е нищожен в тази му част. Сочи се и че апелативният съд допуснал нарушение на материалния закон – не приложил чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, като не намалил процесната неустойка. В тази връзка се поддържа, че тя е прекомерно голяма – 20 % месечно, при отпуснат заем само за 11 дни, както и че не отговаря на целта на договора и противоречи на обичайната практика на банките и другите финансови институции, противоречи и на принципа за добросъвестност по смисъла на чл. 20 от ЗЗД. Изтъква се, че ищецът признал, че главницата е изплатена на 14.02.2008 г. Сочи се като необоснован изводът на въззивния съд, че касаторът не е доказал каква е вредата за ищеца-заемодател от закъснялото плащане на главницата, като можело да се приеме единствено, че тази вреда е в размер на законната лихва – ако отпуснатата в заем сума би била вложена в банка, поради което процесната неустойка следвало да се намали до размера на законната лихва, ако се приеме, че договорът не е нищожен. В съдебното заседание и в писмена защита тези оплаквания и доводи се поддържат. Касаторът претендира и присъждане на разноските по делото. Ответникът по касационната жалба – ищецът И. К. Ц. не е подал отговор на жалбата в срока за това. В съдебното заседание се излагат съображения и доводи за неоснователност на жалбата. По настоящото дело е налице и подадена от ищеца И. К. Ц., частна жалба по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 от ГПК, във вр. с чл. 192, ал. 4, изреч. 2 от ГПК от 1952 г. (отм.; по реда на който процесуален закон се е развило въззивното производство) – срещу постановеното по реда на чл. 192, ал. 4, изреч. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.), определение от 30.09.2010 г. на въззивния съд, с което е оставена без уважение молбата на ищеца за присъждане на разноските по делото, направени пред първата и пред въззивната съдебни инстанции. В частната жалба се поддържа, че въззивният съд неправилно приел, че ищецът не е претендирал присъждане на тези разноски. Касаторът И. Н. К. не е подал отговор на частната жалба в срока за това. За да постанови решението си в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че процесната искова претенция по делото, предявена на основание чл. 92 от ЗЗД, е за заплащане на неустойка в размер 55 000 лв. за периода 17.10.2000 г. – 13.06.2006 г., по договор за заем, сключен между страните на 23.04.1999 г. Съобразено е, че ищецът е посочил пред въззивния съд, че поддържа иска в размер от 49 000 лв., но тъй кото той не е направил нито оттегляне на иска, нито отказ от същия за разликата между 49 000 лв. и 55 000 лв., апелативниянт съд е приел, че претенцията е остава предявена в размер 55 000 лв. Приел е, че по делото се установява и страните не спорят, че на 23.04.1999 г. са сключили договор за заем, по който ищецът е предоставил на ответника сумата от 13 402, 80 лв., представляващи левовата равностойност на 7 884 U., със срок на изпълнение 04.05.1999 г. Въззивният съд е установил и че с решение от 06.03.2001 г. по гр.д. № 10468/2000 г. на СРС (приложено в цялост по настоящото дело), ответникът-касатор е осъден да заплати на ищеца сумата 2 000 лв., предявена като частичен иск на основание чл. 240, ал. 1, предл. 2, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, представляваща невърната сума по процесния договор за заем, ведно със законната лихва от 17.10.2000 г., както и сумата 6 800 лв. – по частичен иск за договорна неустойка, поради неизпълнение на заемния договор, за периода 04.05.1999 г. – 17.10.2000 г. Установил е и че с решение по гр.д. № 3226/2003 г. на СГС (също приложено в цялост по настоящото дело), ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 14 400 лв., представляваща останалата невърната сума – главница по процесния договор да заем. Въз основа неоспорените заключения на съдебно-счетоводните експертизи, писмените доказателства и изявление на ищеца по делото, въззивният съд е приел, че на 14.02.2008 г. главницата по процесния договор за заем е изплатена окончателно от ответника – събрана е от него по реда на принудителното изпълнение. Въз основа приетото във въззивното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза, апелативният съд е приел, че за процесния по настоящото дело период 17.10.2000 г. – 13.06.2006 г. процесната неустойката е в размер 135 169.91 лв., като изчисленията на вещото лице са направени съобразно погасяването във времето на задълженията по изпълнителните дела. При така приетите за установени обстоятелства, въззивният съд е изложил подробни мотиви и е приел направеното от ответника-касатор възражение за изтекла погасителна давност, за основателно за периода 17.10.2000 г. – 13.06.2003 г., т.е. три години назад във времето, считано от подаването на исковата молба. За останалата част от процесния по делото период, а именно за времето 13.06.2003 г. – 13.06.2006 г., въззивният съд е приел процесната искова претенция за неустойка, за основателна. В тази връзка е изложил мотиви, че е налице неизпълнение на договорно задължение за връщане на заетата сума в уговорения срок, поради което заемополучателят-ответник (касаторът) дължи на заемодателя-ищец процесната неустойка, съобразно уговорката в заемния договор – в размер на 20 % месечно. Съобразявайки неоспореното заключение на съдебно-счетоводната експертиза и след съответна редукция, въззивният съд е приел, че за периода 13.06.2003 г. – 13.06.2006 г. на ищеца се следва неустойка за забава на плащането на главницата по заема, в размер на присъдената сума 45 489 лв. Апелативният съд е счел за неоснователно възражението на ответника за прекомерност на процесната неустойка, по съображения, че съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката служи за обезпечение на задължението на страните и като обезщетение на вредите от неизпълнението в полза на изправната страна, и щом като вредите от неизпълнението на неизправната страна са предварително определени от страните, то изправната страна съгласно цитирания текст от закона не е длъжна да доказва техния действителен размер, а ответникът съгласно чл. 127 от ГПК (отм.) следва да докаже възражението си за прекомерност на неустойката, което не е сторено от него. Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира така постановеното въззивно решение за валидно, както и за процесуално допустимо в обжалваната му част. Неоснователно е оплакването на касатора за недопустимост на последната, поради твърдяното от него неизпълнение от страна на ищеца на указанията на съда за уточняване на исковата претенция за неустойка по размер, период и върху каква главница се търси тя. Видно от изложеното в исковата молба и неколкократните й уточнения по делото, ищецът претендира процесната по делото неустойка за забава в размер 49 000 лв. (съгласно последното уточнение, направено пред въззивния съд, като първоначално с исковата молба е бил заявен размер от 55 000 лв.) и за периода 17.10.2000 г. – 13.06.2006 г., който е различен – следващ периода 04.05.1999 г. – 17.10.2000 г., за който е уважен частичният иск за сумата 6 800 лв. – с влязлото в сила между страните решение от 06.03.2001 г. по гр.д. № 10468/2000 г. на СРС. В исковата си молба по настоящото дело ищецът е посочил, че претендира процесната неустойка върху главница от 16 446 лв. (който е общият размер на двата му уважени частични иска за главницата по процесния договор за заем – с посоченото решение на СРС и с влязлото в сила решение № 86/01.12.2003 г. по гр.д. № 3226/2003 г. на СГС), като впоследствие ищецът е посочил по настоящото дело, че е дал в заем на ответника само сумата 13 402.80 лв. Така предявеният и уточнен по настоящото дело иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е допустим и редовен – ясно са посочени размерът и периодът на претенцията за неустойка, както и върху каква главница се претендира тя. С обжалваната част от въззивното решение, апелативният съд се е произнесъл по така предявения иск и изцяло в рамките на очертаните от ищеца негови предели. По поставения правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, и при проверката правилността на обжалваната част от въззивното решение, съдът намира следното: Както е посочено в определението по чл. 288 от ГПК, отговор на същия правен въпрос е даден с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 776/05.01.2011 г. по гр. дело № 969/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че при направено възражение за прекомерност на неустойката, решаващият съд следва да се произнесе и дали в нарушение на чл. 9 от ЗЗД неустойката е уговорена в противоречие с добрите нрави, което обуславя нейната нищожност. Макар в случая апелативният съд да не е обсъдил изрично направеното от ответника-касатор възражение за нищожност на клаузата за процесната неустойка в процесния договор за заем, то обжалваното въззивно решение не влиза в противоречие с посочената практика на ВКС, – предвид конкретните обстоятелства, установени по настоящото дело, а именно: С влязлото в сила решение от 06.03.2001 г. по гр.д. № 10468/2000 г. на СРС (приложено в цялост по настоящото дело), ответникът-касатор е осъден да заплати на ищеца сумата 2 000 лв. – по частичен иск с правно основание чл. 240, ал. 1, предл. 2, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, представляваща невърната сума по процесния и по настоящото дело договор за заем, както и сумата 6 800 лв. – по частичен иск за договорна неустойка, поради неизпълнение на заемния договор, за периода 04.05.1999 г. – 17.10.2000 г. Обвързващата страните и съда по настоящото дело, сила на пресъдено нещо на това решение, се разпростира само, но върху цялото основание на уважените с него частични искове за главницата и за неустойката за забава, а именно – както по отношение на размерите на присъдените суми и периода на неустойката (предходен спрямо процесния период по настоящото дело), така и по отношение на това, че те се дължат по силата на процесния и по настоящото дело договор за заем. След като със силата на пресъдено нещо между страните вече е признато, че процесният договор е породил действие (присъщите му правни последици) – от него са възникнали задължения за ответника-касатор за заплащане, както на главница, така и на неустойка за забава за предходен период от време, то въпросът за валидността на процесния договор за заем, респ. за валидността на неустоечната клауза в него, е недопустимо да бъде пререшаван в настоящото исково производство, съгласно разпоредбите на чл. 297, чл. 298, ал. 1 и чл. 299, ал. 1 от ГПК, респ. съгласно разпоредбите на чл. 220, ал. 1, чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.; по реда на който процесуален закон се е развило въззивното производство). Ответникът е следвало още по това първо заведено срещу него исково производство по гр.д. № 10468/2000 г. на СРС, да изчерпи всичките си правоизключващи и правоунищожаващи възражения, включително тези за нищожност на процесния договор за заем и на неустоечната клауза от него, но той не е направил това. Поради това, тези негови възражения са преклудирани и е недопустимо да се разглеждат по настоящото дело. От горното следва, че като не е разгледал възраженията на касатора за нищожност на процесния договор за заем и на неустоечната клауза от него, въззивният съд не е допуснал и процесуално нарушение, както неоснователно се поддържа в касационната жалба. При правилно приложение на материалния и процесуалния закон, въззивният съд е приел и че съгласно разпоредбата на чл. 127, ал. 1 от ГПК (отм.), изцяло в тежест на ответника-касатор е да докаже възражението си по чл. 92, ал. 2 от ЗЗД за прекомерност на процесната неустойка. Обоснован е и изводът, че в тази връзка ответникът не е ангажирал никакви доказателства относно действителния размер на вредите за ищеца, настъпили от забавеното и частично изпълнение на главното парично задължение по процесния договор за заем през процесния период. При липсата на такива доказателства, напълно несъстоятелни се явяват доводите в касационната жалба, че в случая можело да се приеме единствено, че вредите за ищеца са в размер на законната лихва, респ. че процесната неустойка следвало да се намали до размера на законната лихва за процесния период. Преките и непосредствени вреди – претърпяна загуба или пропусната полза (чл. 82 от ЗЗД) от неизпълнението, респ. от забавеното и частичното изпълнение на парично задължение, могат да са, както по-големи, така и по-малки от размера на законната лихва за съответния период от време (която е 10 пункта над основния лихвен процент). След като ответникът, направил възражението за прекомерност на неустойката, съобразно тежестта за доказване в процеса не е ангажирал доказателства за техния действителен размер, то нито от закона, нито от правилата на логиката следва предположение, че те се съизмеряват със законната лихва, респ. че в този случай неустойката следва да бъде намалена от съда до размера на законната лихва. Възприемането на обратното - поддържаното от касатора становище, би обезсмислило института на договорната неустойка за забава при неизпълнение на парично задължение, при положение, че самият закон (чл. 86 от ЗЗД) установява обезщетение в размер на законната лихва за периода на забавата. Неоснователно в касационната жалба се изтъква и че главницата по процесния договор е изплатена на 14.02.2008 г. Това обстоятелство е настъпило след крайната дата 13.06.2006 г. на процесния по делото период, за който се дължи процесната неустойка, като от друга страна, възприемайки неоспорените експертни заключения по делото, въззивният съд е отчел при определяне размера на процесната неустойка, извършените от ответника частични плащания в течение на процесния период. От гореизложеното следва, че въззивният съд не е допуснал, сочените в касационната жалба нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост на решението си. Поради това, като правилно, то следва да се остави в сила в обжалваната му част. Подадената от ищеца частна жалба срещу определението от 30.09.2010 г. на въззивния съд, е основателна. За да остави без уважение молбата на ищеца за присъждане, по реда на чл. 192, ал. 4, изреч. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.), на разноските по делото, направени пред първата и пред въззивната съдебни инстанции, апелативният съд е приел, че ищецът не е направил своевременни претенции за това. В хода на устните състезания пред първоинстанционния съд ищецът е направил своевременна претенция, но само за присъждане на разноските, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение. Още с въззивната си жалба, ищецът – своевременно е претендирал и присъждане на разноските, направени във възивното производство. Ищецът е заплатил в първоинстанционното производство адвокатско възнаграждение в размер 100 лв., както и държавна такса по въззивната жалба в размер 1 100 лв. и разноски за възнаграждение на вещото лице, изслушано във въззивното производство, в размер 250 лв., т.е. – общо 1 450 лв. С оглед на това и предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК (чл. 64, ал. 1 от ГПК, отм.), ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, съразмерно с уважената част от иска, разноски в размер 1 199.26 лв. Също предвид крайния изход на делото, на касатора-ответник не се следват разноски, присъждането на каквито той претендира в настоящото касационно производство – извън вече присъдените му по делото от инстанциите по същество. Пред касационната съдебна инстанция ищецът не е направил своевременна (до приключването на устните състезания) претенция за присъждане на разноски, поради което и на него такива не се следват – за касационното производство по делото. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 574/21.06.2010 г., постановено по гр. дело № 1254/2008 г. на Софийския апелативен съд, в обжалваната му част, с която И. Н. К. е осъден да заплати, на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, на И. К. Ц. сумата 45 489 лв., представляваща неустойка по договор за заем от 23.04.1999 г. за периода 13.06.2003 г. – 13.06.2006 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.06.2006 г. до окончателното й изплащане; ОТМЕНЯ определението от 30.09.2010 г., постановено по реда на чл. 192, ал. 4, изреч. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.) по същото гр. дело № 1254/2008 г. на Софийския апелативен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА И. Н. К. да заплати на И. К. Ц. сумата 1 199.26 лв. (хиляда сто деветдесет и девет лева и двадесет и шест стотинки) – разноски за производството пред първата и пред въззивната съдебни инстанции по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.