Ключови фрази


2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 471
София, 08.06.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 4916 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. А. Х. в качеството й на законен представител на Б. А. Х., чрез адв. Т. Н. против решение № 304/16.08.2021 г. по в.гр.д. № 452/2021 г. на Окръжен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 260008/02.02.2021 г. по гр.д. № 410/2020 г. по описа на Районен съд Айтос, с което е отхвърлен предявения от касатора против Х. А. Х. и Н. Х. Х. иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за сумата от 12 000 лв., представляваща платена продажна цена по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 19.10.2010 г., ведно със законната лихва от 26.06.2020 г. и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 1 670 л., представляваща лихва за забава за периода от 12.02.2019 г. до 26.06.2020 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон. Оспорва се решаващият извод на съда, че предварителният договор е нищожен поради невъзможен предмет, тъй като процесното избено помещение не е самостоятелен обект и не е годен да бъде прехвърлен. Въззивния съд неправилно се е позовал на съдебна практика на ВКС – решение по чл.290 ГПК от 2009 г., без да отчете последващата задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР №3/2014 г. на ОСГК, които ясно дефинират принципната разлика между предмета на един предварителен договор и един окончателен договор.
Ответниците Х. А. Х. и Н. Х. Х., не са депозирали отговор на касационната жалба.
За да потвърди решението на Районен съд Айтос, с което са отхвърлени предявените искове въззивният съд е приел, че за да възникне в полза на ищеца преобразуващото да развали процесния договор заради твърдяно неизпълнение от страна на продавача, съответно да претендира връщане на платената цена от 12 000 лв.на отпаднало основание, първото изискване е договорът да е действителен. Процесният предварителен договор има за предмет прехвърляне право на собственост върху избено помещение, за което по делото е категорично установено, че принадлежи към жилището, описано в нот.акт № .. от ..... г., нот.дело № ..../..... г., а именно апартамент с площ от 86,90 кв.м., находящ се в четириетажна сграда в кв..... по плана на [населено място] – [улица] не представлява самостоятелен обект. Предвид горното, въззивният съд е приел, че към момента на сключване на предварителния договор, а и към настоящия момент, сключеният между страните предварителен договор за продажба е нищожен, като се е позовал и на съдебна практика на ВКС, според която нищожна е сделката, по силата на която складово помещение се продава като самостоятелен обект, тъй като няма самостоятелно правно и техническо съществуване, а по правната си същност представлява принадлежност към жилището в сградата, поради което следва главната вещ и не може да бъде предмет на сделки отделно от жилището. Допълнително е изложено, че уговореното в анекса на договора задължение на продавачите – да подадат молба до СГКК-Бургас за изменение на кадастралната карта и да се снабдят с кадастрална схема на обекта, не води до промяна статута на помещението като акцесорно, принадлежащо към главната вещ. При тези данни е прието, че договорът не е породил правно действие, вкл. и задължение за ответниците да сключат окончателен договор, а и тъй като е нищожен не подлежи на разваляне, което изключва основанието по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, на което е предявен иска. Прието е, че в случая е налице началната липса на основание, тъй като договорът е нищожен, като изискуемостта на вземането в случая настъпва към момента на самото плащане по нищожния договор и към момента на предявяване на иска е изтекла предвидената петгодишна погасителна давност, на която ответниците са се позовали в отговора на исковата молба.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните материалноправни въпроси: 1/Нищожен поради невъзможен предмет ли е всеки договор за покупко-продажба на недвижим имот /предварителен или окончателен/, ако предмет на този договор е складово помещение, което към момента на сключване на договора не е обособено като самостоятелен обект или за да се приеме, че този договор е с невъзможен предмет е необходимо да се установи и допълнителното обстоятелство, че съществуват непреодолими правни пречки за обособяване на това складово помещение в самостоятелен обект посредством одобряване на инвестиционен проект по съответния устройствен закон и 2/ Кога следва да се направи преценка дали един предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот е нищожен поради невъзможен предмет-дали още при подписване на предварителния договор или впоследствие – чак при сключване на окончателния договор или предявяване пред съда на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД. По първия въпрос се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика на ВКС – ТР № 2/28.06.2016 г. по т.д. № 3/2014 г. на ОСГК, а по втория – със съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 171/08.08.2014 г. по гр.д. № 4175/2013 г. на IV г.о. и решение № 93/6.04.2012 г. по гр.д. № 1548/2010 г. на IV г.о. Поддържа се и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК поради допуснато видимо тежко нарушение на закона по въпроса коя сделка има невъзможен предмет, като и явна необоснованост.
Поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
Не са обуславящи за изхода на спора по делото формулираните от касатора материалноправни въпроси.
Във връзка с първия материалноправен въпрос за нищожността поради невъзможен предмет на всеки договор за покупко-продажба на складово помещение, което към момента на сключване не е обособено като самостоятелен обект, касаторът се позовава на ТР № 2/28.06.2016 г. по т.д. № 3/2014 г. на ОСГК. С цитираното решение се приема, че правна невъзможност за обособяване на реално определена част от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти) е налице, когато при сключване на сделката съществува непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за обособяване на тази част. Тъкмо с неговата правна невъзможност свързва нищожността на сделката разпоредбата на чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, а не с неосъществяване или непозволяване на преустройството.
Видно от обжалваното решение, въззивният съд е направил извод за правната невъзможност за обособяване на самостоятелен обект въз основа на представените по делото доказателства, включително заключението на съдебно-техническата експертиза, съгласно което за процесното избено помещение няма издадена схема от Служба ГКК – Бургас. Снабдяването с кадастрална схема на обекта с отделен идентификатор, както сочи и въззивният съд, не би довело до промяна на статута на складовото помещение като акцесорно, принадлежащо към главната вещ - апартамента. Още повече, че наличието на самостоятелен идентификатор на един обект не обосновава извод, че той е самостоятелен обект на правото на собственост. Съдебната практика е константна, че изискванията за обособяване на недвижимите имоти като самостоятелни обекти на правото на собственост са установени с императивни материалноправни норми, които съгласно ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е длъжен да приложи служебно, като зимничните помещения не представляват такива обекти. (определение № 293 от 11.06.2019 г. по гр. д. № 144/2019 г., Г.К. ІІ Г. О. НА ВКС).
За пълнота следва да се посочи, че този извод е съобразен и с константната практика на ВКС, според която таванските и избените помещения в сграда – етажна собственост не са самостоятелни обекти на собственост, а принадлежност към обект (жилище, ателие и др.), и принципно не могат да се придобиват отделно от обекта, към който принадлежат. Поради изложеното тези обекти не могат да принадлежат на лице, което не притежава самостоятелен обект в сградата, а оттам и не могат да бъдат придобити от такова лице посредством сделка. (решение № 207 от 16.06.2011 г. по гр. д. № 867/2010 г., Г.К. ІІ Г. О. на ВКС, решение № 172 от 12.10.2015 г. по гр.д. № 1167/2015 г., Г.К., І Г. О. на ВКС). По изключение складово помещение може да се придобие по давност отделно от обекта, към който принадлежи, само от лице, което притежава друг самостоятелен обект в същата сграда и то само ако към обекта, към който принадлежи това складово помещение, по архитектурния проект на сградата принадлежи и друго складово помещение (решение № 81 по гр. д. № 5556/2013 г., I Г.О., и решение № 87 по гр.д. № 3595/2016 г., I Г.О.).
С оглед съответствието на извода за правна невъзможност на предмета на процесния предварителен договор с практиката на ВКС, необуславящ относно изхода на спора се явява и вторият поставен материалноправен въпрос относно момента, към който следва да бъде направена преценката дали един предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот е нищожен поради невъзможен предмет – при подписване на предварителния договор или впоследствие - при сключване на окончателния договор или предявяване пред съда на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД. Цитираната от касатора практика е неотносима към предмета на спора, не разкрива противоречиво разрешаван правен въпрос и не съставлява основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На последно място, не се установява твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. В практиката на ВКС последователно се застъпва разбирането, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИД ГПК, обн. ДВ бр. 86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване.
Така и преценката за очевидна неправилност трябва да е различна от конкретните пороци на обжалваното решение, допуснати от въззивния съд при формиране на неговите правни и фактически изводи, които покриват основанията за касационно обжалване по чл. 281 и проверката на които представлява преценка за основателността на касационната жалба.
За да е очевидно неправилно пи смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който следва да е установим пряко от мотивите на обжалвания съдебен акт. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, без последното да съставлява особено тежък случай, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не се констатира въззивният съд да е допуснал соченото от касатора видимо тежко нарушение на закона по въпроса коя сделка има невъзможен предмет, нито пък решението му да е явно необосновано. Изводът на въззивния съд относно невъзможността складовото помещение, като вещ принадлежност, да бъде предмет на прехвърлителна сделка отделно от главната вещ – апартамента, е в съответствие с трайно установената от касационния съд практика, изразена и в цитираните по-горе решения по чл. 290 ГПК относно възможността таванските и избените помещения в сграда – етажна собственост да се придобиват отделно от обекта, към който принадлежат. Доколкото формираната практика се отнася до правни сделки, без да прави разлика между предварителен и окончателен договор, релевираните от касатора твърдения за очевидна неправилност и явна необоснованост на решението се явяват неоснованителни.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 304/16.08.2021 г., постановено по в.гр.д. № 452/2021 г. по описа на Окръжен съд Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: