1 Р Е Ш Е Н И Е № 253 гр.София, 27 октомври 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ при участието на секретаря Аврора Караджова и прокурора……………….. като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 457 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 – чл.293 ГПК. С Определение № 274/16.03.2016г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №5011/05.07.2015г., постановено по възз.гр.д.№256/2015г. на Софийски градски съд в частта му, предмет на обжалване от С. г.п. и М. на в. р. С въззивния съдебен акт в обжалваната му част касаторите са осъдени да заплатят солидарно на К. Д. Ц., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 10 000 лева, причинени вследствие повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е било оправдано с влязла в сила присъда. По подадената от К. Ц. жалба, касационният контрол не е допуснат, поради което решението в частта, с която претенцията му за обезщетение е отхвърлена за разликата до предявения размер от 20 000 лева, не е предмет на настоящото производство. В касационните жалби на П. и М. са изложени доводи за незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд в атакуваната му част. Ответникът по жалбите - К. Ц. – поддържа становище за неоснователност на същите. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими. Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса за задължението на съда да изложи мотиви за всички обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението за неимуществени вреди и да приложи законовия критерий за справедливост не абстрактно, а с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение; както и по въпроса процесуално легитимирано ли е М. да отговаря по искове за вреди по чл.2 ЗОДОВ, причинени от разследващата дейност на длъжностни лица, работещи в обособена структура на министерството, която е самостоятелно юридическо лице. По въпросите, обусловили допускането на касационния контрол, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното: В задължителната за съобразяване от съдилищата съдебна практика - ППВС №4/1968г., ТР№3/22.04.2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК и редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, константно се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производството, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Не е в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, което не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти и на конкретна преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не може да бъде сведена до пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, това води до изключването й от кръга на подлежащите на обезщетяване вреди. По втория поставен правен въпрос, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че по чл.2 ЗОДОВ държавата носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните органи – разследващи органи, прокуратура, съд. В мотивите на ТР№ 5/2015г. по т.д.№5/2013г. е посочено, че длъжник по материалното правоотношение е държавата, а правозащитните органи я представляват като процесуални субституенти, както и че дори само един правозащитен орган да представлява държавата, то това не би могло по никакъв начин да наруши принципа за пълно обезщетение на всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Нормата на чл.7 ЗОДОВ посочва като пасивно легитимирани страни по исковете по чл.2 ЗОДОВ съответните държавни органи, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите, а съгласно принципното разрешение по т.6 от ТР №3/ 22.04.2005г. на ОСГК по т.д. №3/2004г. - пасивно легитимиран е държавният орган, с който длъжностното лице, причинител на вредата, е в трудови или служебни правоотношения. В този смисъл, няма спор, че пасивно легитимирана да отговаря по иск за обезщетение за вреди от незаконно задържане под стража и от неоснователно обвинение по чл.2 от ЗОДОВ е П., тъй като тя упражнява надзор върху разследващите органи и полицията и тя е компетентният орган да повдигне и поддържа обвинение в извършването на престъпление от общ характер. Същевременно, няма пречка по този иск за вреди /щом са налице предпоставки/ като ответник по делото да бъдат конституирани също разследващите органи и/или полицейските органи, от чиито действия или бездействия са настъпили вреди. Съгласно чл.6 ал.1 ЗМВР, една от основните дейности, извършвана от органите на М. е разследването на престъпления. При тази дейност разследващите органи действат под ръководството и надзора на прокуратурата, но са независими и вземат решенията си по вътрешно убеждение и ръководейки се от закона /чл.10, чл.14 НПК/. Те извършват всички действия по разследването, необходими за разкриването на обективната истина - чл.226 ал.1 НПК; както и всички действия по предявяване на обвинението, като при условията на чл.219 ал.2 НПК разследващият орган може да привлече лицето като обвиняем и със съставянето на протокола по разследването срещу него. Тази им дейност определя разследващите полицаи като правозащитни органи по смисъла на чл.2 ЗОДОВ, за вреди от чиито действия във връзка с незаконно обвинение отговаря М., с което те се намират в служебни правоотношения /в т.см. – Решение №373/24.11.2015г. по гр.д.№946/2012г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК/. Следва да се допълни още, че обстоятелството, че разследващата дейност се осъществява от отделни, обособени като самостоятелни юридически лица в М. структури /Г., ГД Н.п./, не обосновава различен извод. Отделен е въпросът, че предвид правно организационното положение и уредба в ЗМВР на посочените структури, ищецът има възможност да насочи иска си и пряко срещу правосубектното юридическо лице, осъществяващо една от законодателно възложените на М. дейности, каквато е тази по разследването на престъпления. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбите и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290 ал.2 ГПК, намира същите за частично основателни, поради следните съображения: Въззивният съд е приел, че на 13.12.2007г. ищецът К. Ц. е бил задържан със заповед за задържане на Началник сектор при Г.-Н.-М. за срок от 24 часа. По образуваното дознание №42/2007г. по описа на Г. му е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.214 ал.1, ал.2, т.1 вр. с ал.1, вр. с чл.213а т.2, вр. чл.18 ал.1, вр. чл.26 ал.1 НК. С определение от 17.12.2007г., постановено по нчхд № С-И-323/2007г. на СГС, по отношение на Ц. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, която с последващо определение на СГС от 19.05.2008г. е променена в „подписка”, тъй като междувременно - на 25.04.2008 г. - е приведена в изпълнение влязлата в сила присъда по друго приключило наказателно дело, по което лицето е било осъдено да изтърпи наказание лишаване от свобода за 4 години и 6 месеца. Посочено е, че мярката задържане под стража е търпяна от ищеца в следствения арест на НСлС за срок от 5 месеца, а наказателното производство е продължило 5 години и е приключило с влязла в сила на 19.04.2012 г. оправдателна присъда по нохд № С-203/2009г. на СГС. При тези факти, съдът е приел, че искът по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е доказан по основание. При определяне размера на обезщетението е отчетено, че във връзка с незаконно упражнената процесуална принуда, Ц. е преживял притеснения, срам, страх да не бъде осъден без да е виновен и ограничения на личната си свобода, като всичко това е мотивирало съдът да приеме, че П. и М. солидарно дължат на ищеца, на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. Претенцията срещу М. е уважена, предвид уредената в чл.2 ЗОДОВ възможност да се ангажира отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от разследваща дейност, както и с оглед настъпилото в хода на процеса правоприемство между първоначалния ответник – Г. и впоследствие - Д. и М.. Предвид отговора на правния въпрос, касаещ възможността М. на в. р. да е ответник по искове по чл.2 ЗОДОВ за причинени вреди от разследваща дейност, неоснователно е поддържаното от този жалбоподател възражение, че не е надлежна пасивно легитимирана страна в процеса, а такава е съответната структура, осъществяваща дейността по разследването на престъпления, която е със статут на самостоятелно юридическо лице. В случая, ищецът е насочил иска си освен срещу П. и срещу Г., която към датата на завеждане на исковата молба е била структурно обособена част от М., самостоятелно юридическо лице и чиито служители са осъществили конкретните разследващи действия в досъдебното производство. Впоследствие, поради настъпили законодателни промени, приети с §14 от ПЗР на ЗИДЗДАНС, обн. в ДВ бр.52/14.06.2013 г., във въззивното производство е конституирана Д. като правоприемник на дейността / в т.ч. на разследващата дейност/ на Г.. Пак в хода на процеса пред въззивната инстанция, поради приети следващи промени в ЗМВР и съгласно §92 и §94 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР, обн. в ДВ бр.14/ 20.02.2015г., по молба на Д. и с протоколно определение на съда от 21.05.2015 г., производството по отношение на Д. е прекратено и на нейно място е конституиран правоприемникът й – М.. Вярно е, че с цитираното изменение на ЗМВР в структурата на М. отново е създадена Г. като организационно обособено звено и самостоятелно юридическо лице за разследваща дейност, но това обстоятелство в случая не е от значение, тъй като законодателят изрично е посочил като правоприемник на Д. – М.. М., съгласно §92, §94 и §95 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР /обн. ДВ бр.14/2015г./ е правоприемник на активите, пасивите, архива, другите права и задължения на Д., свързани с осъществяването на дейности, в това число и на дейността по разследване, включително приема всички архивни дела и действащи дела на дейността по разследване; а служебните правоотношения на лицата, осъществявали разследваща дейност в Д. е предвидено, че се преобразуват в служебни правоотношения с М.. Следователно, при настъпилото правоприемство в хода на процеса и съгласно разрешението по т.6 от ТР №3/ 22.04.2005г. на ОСГК по т.д. №3/2004г. - пасивно легитимиран по иска по чл.2 ЗОДОВ е държавният орган, с който длъжностното лице, причинител на вредата, е в трудови или служебни правоотношения, а според цитираният §92 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР, обн. в ДВ бр.14/2015г., в случая това е М.. Предвид изложеното, въззивното решение в тази му част е правилно- постановено е спрямо надлежна ответна страна по предявения иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за вреди, причинени от разследваща дейност на длъжностни лица, които по силата на правоприемството са в служебни правоотношения с М.. Предвид отговора на другия правен въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди всички правнозначими обстоятелства и да приложи законовия критерий за справедливост не абстрактно, а с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение, ВКС намира, че решението в частта, с която е определен размер на присъденото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от 10 000 лв., е незаконосъобразно. Неправилно е приложен материалният закон - чл. 52 ЗЗД, като необходимия за обезщетяване на претърпените морални вреди размер е необосновано завишен и в тази връзка оплакванията, изложени в касационната жалба на прокуратурата, са основателни. Въззивният съд правилно е приел, че срещу ищеца е повдигнато и поддържано обвинение за престъпление, което е тежко, както и че в резултат на 24-часовото му задържане от органите на Г. и впоследствие с взетата мярка за неотклонение „задържане под стража”, неоправдано е била ограничена личната свобода на лицето. Неправилно обаче е преценяван период на наказателното преследване от 5 години и задържане по мярката за неотклонение за 5 месеца. Всъщност наказателното производство е продължило 4 години и 4 месеца, а задържането на Ц. по мярката за неотклонение е фактически 4 месеца и 11 дни. В тази връзка съдът неправилно е приел, че вреди от мярката задържане под стража са търпени до 19.05.2008г., когато тя е отменена от съда, без да отчете обстоятелството, че от 25.04.2008г. е приведена в изпълнение влязла в сила присъда по друго наказателно дело и от този момент лицето обективно не може да търпи вреди от неоснователно ограничаване на личната му свобода, защото упражняваната процесуална принуда е по друго наказателно производство. Отделно от това, ищецът не е доказал в периода от 25.04.2008г. до 19.05.2008г. да е претърпял някакви други /респ. различни/ неимуществени вреди, извън тези, свързани с ограниченията на личната му свобода, които да са резултат именно на мярката за неотклонение, а не на започналото изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по приведената в изпълнение присъда. На следващо място, въззивният съд не е преценил в достатъчна степен и обстоятелството, че освен привеждането в изпълнение на влязла в сила присъда, успоредно по същото време срещу ищеца е било образувано и се е движело и производство по ЗОПДИППД /отм./ за отнемане на имущество придобито от престъпна дейност, което е приключило с влязло в сила решение за конфискация на това имущество. В този смисъл, при анализа и оценката на обстоятелствата, имащи отношение към прилагането на законовия критерий за справедливо репариране само на тези морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение, съдът е следвало да съобрази, че наказателното производство, завършило с оправдателна присъда, не е било единствената стресова ситуация, причинила неблагоприятните изживявания и депресивни състояния на ищеца. Това е видно и от изложението на фактите и обстоятелствата в исковата молба, в т.ч. и от свидетелските показания по делото – самият ищец сочи като един от основните си източници на стрес и притеснение този, че докато бил с мярка задържане под стража, срещу него е започнало производство по ЗОПДИППД /отм./, което му причинило притеснения във връзка с организирането на защитата по делото и страхове от възможна конфискация на имуществото му. Предвид изложеното, отчитайки тежестта на повдигнатото обвинение, личността на увредения /осъждан за други престъпления/, периода на ограничаване на личната му свобода, фактът, че срока, в който е продължило наказателното преследване, не е неразумно дълъг, преживените притеснения, неудобства и страхове от лицето, съставът на ВКС счита, че сумата от 3 500 лв. е справедливият размер обезщетение, който ще репарира настъпилите вреди. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на търпените морални вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. По делото липсват доказателства, които да установяват, че ищецът е претърпял неимуществени вреди в по-висок размер и с по-силен интензитет от обичайните. Разпитаните по делото свидетели също не доказват да са настъпили някакви увреждания на физиката и на психиката на ищеца извън обичайните. В тази връзка, въззивният съд правилно е съобразил, че сочените от ищеца емоционални вреди, свързани с невъзможността да присъства на погребението на брат си /16.05.2008г./, не са последица от мярката му за неотклонение по неоснователно повдигнатото обвинение, а произтичат от приведената в изпълнение присъда и наложеното наказание лишаване от свобода по друго наказателно производство. Предвид всичко изложено ВКС, състав на Четвърто гражданско отделение, приема, че съобразно тежестта на повдигнатото обвинение, периода на наказателното преследване, срока на неоснователното ограничаване на личната свобода на Ц., както и преживените от него неудобства, притеснения и страхове, справедливият размер обезщетение, с който следва да се овъзмезди възлиза на сумата 3 500 лв. За разликата до уважения размер от 10 000 лв., искът с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е неоснователен и следва да се отхвърли. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение №5011/05.07.2015г., постановено по възз.гр.д.№256/2015г. на Софийски градски съд в частта, с която П. на РБ и М. – София /по силата на настъпило в хода на процеса правоприемство за този ответник/ са осъдени на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ да заплатят на К. Д. Ц., с ЕГН- [ЕГН], от [населено място],[жк]1А, [жилищен адрес] обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 3 500 лв. до размера на сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва считано от 15.08.2012г. Вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от К. Д. Ц. от [населено място], с посочени данни, срещу П. на РБ и М.- София, иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за разликата над сумата 3 500 лв. до размера на сумата 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано с влязла в сила присъда, постановена по нохд № С- 203/2009г. по описа на СГС. ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение №5011/05.07.2015г., постановено по възз.гр.д.№256/2015г. на Софийски градски съд в останалата му обжалвана част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.