Р Е Ш Е Н И Е № 3 София, 31.05.2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ при участието на секретар Теодора Иванова изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА гр.дело № 783 /2012 година, и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290-293 ГПК. А. Д. Н. от [населено място] обжалва и иска да се отмени въззивно Решение oт 18.07.2011 година по гр. възз.д.Nо 4588/2009 год. на Софийския градски съд по отхвърлените обективно съединени искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД. С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение, е постановено в нарушение на съществени процесуални правила при преценка на правната квалификация на заявения иск по делото и на приложимите материално-правни норми , основания за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК. Касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по изведения процесуално-правен въпрос съставлява ли изменение на иска по см. на чл. 214 ГПК последващо позоваване на съществуващо към момента на постановяване на индивидуалния реституционен административен акт основание за реституция , което погрешно е квалифицирано в мотивите на реституционния акт като основание за реституция по друга законова хипотеза на същия реституционен закон. В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от ответната страна- Н. при Президента на Република България, с който обстойно се излагат съображения за законосъобразност на обжалваното съдебно решение и несъстоятелност на доводите на касатора. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания и в правомощията си по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК , намира : С обжалваното решение , Софийският градски съд , в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил решението на първата инстанция , с което са отхвърлени обективно съединените искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД да за сумата от 24 000 лв. За да отхвърли иска за собственост , както и този за заплащане на обезщетение, решаващият съд е приел, че искът на А. Н. е неоснователен поради недоказано правно основание на претендираното право на собственост респ. поради незаконосъобразност на Заповед Nо РД- 43-159/ 03.06.1999 година за възстановяване на собственост. В рамките на проведения косвен съдебен контрол за законосъобразност на индивидуалния административен акт за реституция , е прието, че отмяната на отчуждаването на процесния недвижим имот не е могла да бъде осъществена на основание чл. 2 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и другите благоустройствени закони . Прието е , че след като ищецът не е доказал титула си за собственост на процесния недвижим имот, същият не е материално легитимиран по заявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД. В рамките на правомощията на касационния съд по процесуално-правния въпрос , обусловил допускане на касационното обжалване, следва да бъде даден отговор в смисъл : „Изменението на иска ‘ като процесуално действие на страната ищец и на съда , следва да се разбира като предприета от ищеца и допусната от съда промяна на предмета на спора или на страните по висящ исков процес, като извършените до този момент процесуални действия запазват силата си и важат от отношение на новия предмет или новата страна. Изменението на иска засяга промяна на основанието/ фактическите и правни твърдения за правото/ , или на петитума, или на страните. То може да се изразява в намаление на искането, увеличение на искането, предявяване на допълнително искане / петитум/, обективно или субективно съединяване на искове чрез добавянето на нов петитум или страна , промяна на страните чрез заместване. Въпросът допуснато ли е от съда надлежно изменение на иска засяга проблема за правилната квалификация на иска и материално -легитимираните страни по спора. Промяната на правната квалификация от страна на ищец, с което същият обосновава иска си , не е промяна на основанието и не е изменение на иска. Уточнението на фактите/ като основание/, без да се изменят а само изясняват от гл.т. на допълнителни параметри като време , място и др., не е изменение на основанието на заявения иск и също не е изменение на иска. Прибавянето на нов петитум , когато се отправя ново искане за защита на правото, но само при запазено основание, съставлява изменение на иска. Евентуалното, последващо позоваване от страна на ищеца на съществуващо, като законова хипотеза на реституционния закон, основание за реституция към момента на постановяване на индивидуалния реституционен административен акт, което не е квалифицирано като такова и не се сочи в мотивите на този акт като основание за реституция, съставлява опит за изменение на иска от гл.т. на заявеното основание , без искането да е направено по установения за това в чл. 214 ГПК процесуален ред. Изменението на иска по см. на чл. 214 ГПК може да бъде съобразено от решаващия съд само и доколкото същото е направено в рамките и по установената от закона процедура за това. Доколкото се поддържа теза , че основанието за реституция е погрешно отразено в индивидуалния административен реституционен акт, то решаващият съд, в рамките на спора за собственост, няма правомощието по реда на осъществяване на косвен контрол за законосъобразност на индивидуалния реституционен административен акт , да провери материалните предпоставки за всички други хипотези на реституция. Съдът е длъжен да се ограничи проверката само в рамките на мотивите / вкл. правната квалификация / на административният акт , обект на проверката. Всяко едно от основанията , установени в реституционния закон като основания за възстановяване правото на собственост, има качеството на самостоятелно основание, т.е. на отделен независим фактически състав , при наличието на който могат да се зачетат правата на бившите собственици по отношение на конкретно отчуждено от държавата имущество. Щом искането на правоимащите е уважено в рамките на административно производство , то това предполага, че преценката на органа по реституция е установила наличие на посоченото в издадения индивидуален административен акт основание. Компетентният административен орган по реституция има правомощието и задължението да изследва , в рамките на установените факти по експроприиране на собствеността / отчуждаване , отнемане не по установения ред и др./, кое е основанието за възстановяване на собствеността, но не и съда, ако не е надлежно сезиран. Ако се възприеме теза, че независимо от посоченото в индивидуалния административен акт основание, в рамките на косвения контрол / без надлежно изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК / съдът „може” да изследва и установи наличие на някое друго основание за реституция , то тази негова разширена дейност не би могла да се квалифицира като „косвен контрол” за законосъобразност , а като дейност, пряко заместваща дейността на самия компетентен административен орган по реституция. С оглед на изложените мотиви, настоящият състав намира релевираните с касационната жалба на А. Н. доводи за допуснати с решението на въззивния съд процесуални нарушение и нарушения на материалния закон, за неоснователни. В тази аспект, правилно решаващият въззивен съд е приел, че при заявеното искане за реституция по чл. 2 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. благоустройствени закони , в рамките на осъществения косвен съдебен контрол на индивидуалния реституционен административен акт , съдът е обвързан и не може да излезе извън рамката на конкретизираното основание , посочено и коментирано по този административен акт за реституция. Дали административният орган по реституция е бил длъжен да изследва наличието на всички основания за реституция , т.е. и тези , извън посочено от правоимащите лица като основание , не може да бъде предмет на проверка в съдебния исков процес, доколкото по реда на чл. 214 ГПК/ ако самото ново основание за реституция предполага това / не е изменено основание на заявения иск за собственост. Ето защо , дори да се възприеме тезата на касатора , че е достатъчно компетентният административен орган да бъде сезиран в срок за конкретната административна процедура, и същият сам проверява допустимостта, сам служебно събира доказателства и дава квалификация / чл. 15 ал.2 т.3 ЗАП/ на заявеното искане, допуснатите пропуски от гл.т. на неспазване на процедурните правила , не е могат да бъдат поправени по пътя на косвения контрол за законосъобразност в смисъл да се приеме за съществуващо друго основание за реституция/ в рамките на установените от законодателя хипотези/ , което основание като фактически състав не е изследвано от административния орган и не е отразено в издадения и атакуван пред съда индивидуалния административен акт за реституция. Неоснователно защитата на касатора навежда довод , че дадените разяснения по ТР 6/2005 год. на ОСГК на ВКС в т.4 относно процесуалните възможности на страните за защита в рамките на спор за собственост , предполагат възможността , страната , която черпи права от индивидуалния реституционен административен акт , сама да оспори основанието, посочено което такова за възстановяване на собствеността и респ. визира задължение за решаващия спора съд да разшири проверката по повод на осъществен косвен контрол за законосъобразност на административния акт извън релевираното възражение, като прави преценка за наличие на основания за реституция, различни от тези по оспорения административен акт , с които основания , макар и предвидени в закона, административният орган не се е занимал . Ищецът А. Н. поддържа ред съда , че е собственик на следния недвижим имот- УПИ * от кв. 6 по плана на [населено място], м.”П. п.”, с площ от 789 кв.м.- незастроен. Легитимацията си на собственик установява с Договор за дарение по НА Nо */2001 год. , с праводател неговия дядо С. И. Т. , чието право на собственост на имота е възстановено на основание чл. 2 от ЗВСНОИ по ЗТСУ,ЗПИНМ И др. благоустройствени закони чрез отмяна на отчуждаването и съответно нанасяне на възстановената собственост като самостоятелен урегулиран поземлен имот в кадастъра по реда на чл. 32 ЗТСУ / отм./. От фактическа страна няма спор , че с Разпореждане на МС Nо 701 от 21.05.1958 година за нуждите на У. М. от С. И. Т. е отчужден незастроен недвижим имот в [населено място] , м.”П. п.- К.” с площ от 815 кв.м. срещу получено обезщетение от 11 400 лв. при спазване процедурата и изискванията на ПОИДОН / отм./ . Този имот е включен в общ терен от 5 816 кв.м., находящ се в [населено място] кв. Б. , м.”П. п. – с. н. - в.з. Б. п.” ПП25, застроен , със статут на публична държавна собственост- АПДС Nо 2/ 02.12.2004 год. Въз основа на искане вх. Nо 94-С-176 от 20.05.1999 година С. И. Т. е поискал от К. на СО отмяна на отчуждаването на имота на основание чл. 4 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. благоустройствени закони във вр. с § 2 от ПЗР на ЗОСОИ. Със Заповед Nо РД-43- 159/ 03.06.1999 год. на К. на СО е отменено е отменено отчуждаването на имота за 784 кв.м. от имот пл.. Nо * кв. 6- нов, като в същата е посочено , че отчуждаването се отменя за част от отчуждения имот , тъй като върху част от имота е ”реализирано мероприятие-строителство на резиденция”, собствеността е възстановена на основание чл. 2 във вр. с чл.1 ал.1 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. За да признае , че посочената заповед е незаконосъобразна , решаващият съд е приел, че възстановеният терен е неразделна част от прилежащ терен със статут на публична държавна собственост към обект ПП25, предназначен за „специални нужди”/ вила на вицепрезидента на Република България/, последният изграден 1985-1986 г. от М.- отдел У., предоставен с Решение Nо 187 от 26.04.1995 год. на МС за нуждите на Н.. Извършеното застрояване на терена съставлява пречка за възстановяване на собствеността чрез отмяна на отчуждаването за част от застроения терен, съгласно чл.2 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС / ДВ. бр. 15 /21.02.1992 год./, както и е прието, че мероприятието за която имотът е отчужден е реализирано. Неоснователно с касационната жалба се поддържа довод за незаконосъобразност на въззивното решение , като основано на частичен анализ на доказателствата и тяхната доказателствена стойност и значение за правно-релевантните факти, на необсъждане на поддържаните от ответника доводи и възражения. Релевираните възражения касаят липса на мотиви по застъпваната от касатора теза , че самото отчуждаване е извършено съгласно фактическия състав на чл. 101 ЗС, редакция 1958 год., то е незаконосъобразно тъй като нито нуждата на отчуждаването е била „особено важна за държавата” , нито има покритие с понятието”специални нужди” за който е преотреден терена от 5 816 кв.м.. Преценката на държавната нужда е извършена от компетентните органи към момента на отчуждаването при спазена процедура на специалните правила на Правилника за отчуждаване на имоти за държавна и обществена нужда/ отм./. Фактическото ползване на обекта ПП25 в различните периоди от време за „явни” или не толкова явни нужди на У. при М. е въпрос на провеждана държавна политика и нейната оценка от гл.т. на това какъв е характера на тези държавни нужди и дали се покриват като съдържание със понятието „ специални нужди”, за които е отреден целия терен , е некоректно поставен към спора за собственост въпрос , при безспорно установения факт , че понастоящем , макар и отразен в кадастъра като самостоятелна териториална единица/ парцел/ УПИ * от кв. 6 по плана на [населено място], м.”П. п.”, с площ от 789 кв.м.- незастроен, е неотмена част от парцел II по плана на м.”Б.-П. п.-Б. п., отреден по плана за „специални нужди” , стопанисван от Н. с. з. о. при Президента на Република България, ползван за официална резиденция от вице - президента на Републиката. По изложените съображения и на основание чл. 293 ал.1 ГПК , състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение oт 18.07.2011 година по гр. възз.д.Nо 4588/2009 год. на Софийския градски съд по отхвърлените обективно съединени искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: