Р Е Ш Е Н И Е   № 247 София, 21.07.2010 година   В    И   М   Е   Т   О    Н   А    Н   А   Р   О   Д   А   Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в открито съдебно  заседание на  трети май две хиляди и десета  година, в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА           ЧЛЕНОВЕ:  СНЕЖАНКА  НИКОЛОВА            ВЕЛИСЛАВ  ПАВКОВ   при  участието на секретар  Теодора Иванова изслуша докладваното от съдията  БАЛЕВСКА гр.дело № 3 /2009  година и за да се произнесе, взе предвид:   Производството е по чл.290-293 ГПК.   Р. Н. А./ починала в хода на касационното обжалване и заместена от наследниците по закон – Ц. Г. и А. Г. , страни по делото/ , Ц. Г. А., А. Г. А., Т. И. Б., М. Д. Б., Х. Т. Б., Р. А. Б., Н. А. Б., М. М. Ц., М. М. Ц., М. В. Ц., Т. Х. Г., М. Х. К., Ю. Г. И., Г. И. Г., Р. Н. Д., М. Н. Д., А. П. К., Л. М. А., М. П. К., С. Л. У., Й. Л. О., П. П. Х., В. К. С., Е. А. С. Ф. , Е. А. С., Е. Х. С., А. А. Б., А. К. К. и В. /. А.-по баща К, чрез процесуалния им представител адв. М обжалват и искат да се отмени въззивно Решение Nо 882 от 03. 06. 2008 година по гр.възз.д. Nо 2454/2006 година на Пловдивския окръжен съд. С касационната жалба се поддържа , че обжалваното въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, съществени процесуални правила и е необосновано, основание за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК. По делото в срока по чл.287 ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от ответника „ ф. П. ” АД,с промяна в наименованието ‘КИНГС ТАБАКО”ЕАД гр. П., с който отговор се поддържа , че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, тъй като е налице обезщетение за отчуждените собственици , определено по процедура по междуправителствена Спогодбата с Кралство Х. Състав на ВКС – второ отделение на гражданската колегия , след преценка на основания по чл. 280 ал. 1 ГПК в рамката на правомощията на касационния съд по чл. 291 и чл. 293 ГПК , намира : Допустимостта на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т.3 ГПК е обосновано с мотива , че поставеният въпрос при спор и реституционни претенции по ЗВСОНИ дали има надлежно реализирано обезщетение на отчуждената собственост и равностойно ли е това обезщетение / доколкото го има / на национализирания обект и служебно задължение на съда ли е да изследва именно този втори въпрос, когато в тази насока са дадени и изрични указания по отменителното решение на ВКС при първото разглеждане на делото от касационната инстанция , предполага произнасяне от страна на касационния съд поради липсата на установена съдебна практика, касаеща „равностойно” обезщетяване по см. на чл. 4 ал.1 ЗВСОНИ на национализирани имоти на чуждестранни юридически лица от Българската държава след 1944 година , както и от необходимостта от произнасяне по същия с цел уеднаквяване на практиката по точното прилагане на закона и за развитие на правото. С обжалваното решение е оставено в сила Решение Nо 25 от 20.03.2003 година по гр.д. Nо 108/2002 година на Пловдивския районен съд , в частта по отхвърлените искове , заявени на основание чл. 108 ЗС срещу „П” АД, с правоприемник „Ц”АД гр. П. за признаване правото на собственост и предаване владението на 1 638/3 840 идеални части от дворно място в гр. П., ул.”А” Nо Nо 23, 25 и 27, цялото застроено и незастроено с площ от 3 840 кв.м. съставляващ имот пл. Nо 679, за който е отреден парцел/УПИ/I-административна сграда, кв. 149 /134-стар/ по плана на гр. П., ведно с цялата построена в същото дворно място масивна 4-етажна сграда с изба и тавански помещения, със застроена площ от 1 233 кв.м. и са присъдени в тежест на ищците разноските по делото от 16 818 лв. Реституцията на основание чл. 3 ал.2 изр. 1-во от ЗВСОНИ установява , че се възстановява собствеността на всички юридически лица , а когато те не съществуват /изр.2/ при влизане на закона в сила, правото на собственост се възстановява на съдружниците или на членовете им, съответно на физическите лица , които са били членове или съдружници към момента на прекратяването им, съобразно правата на всеки от тях. Правото на възстановяване на отчуждената собственост произтича от факта , че тя е отнета от претендиращото лице или негов праводател. Не може да има спор , че под всички юридически лица следва да се разбират и чуждестранните юридически лица, засегнати от експроприацията на собствеността. В разпоредбата на чл. 4 ЗВСОНИ е заложена идеята на основен принцип на правото : всяко неоснователно разместване на блага между правните субекти следва да бъде компенсирано равностойно, с адресат Българската Държава, която е отчуждила определени недвижими имущества и те все още се намират в патримониума , без да е налице възмездяване на лицата, от които е отнета собственост било чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот. По аргумент на противното следва , че доколкото е получено обезщетяването и то е равностойно , възстановяването на собствеността не може да се реализира, реституцията е без основание именно поради липсата на нарушаване основните права , касаещи защита на частната собственост. В контекста на изложеното е поставен проблема за равностойното обезщетяване на чуждестранно юридическо лице , чиято собственост е била отнета по Закона за държавния монопол на тютюна от 1947 година, но по силата на междуправителствена спогодба между Б държава с държавата, в която юридическото лице е регистрирано като търговско дружество, са уредени всички имуществени и финансови отношения по повод извършената национализацията и конфискацията на чуждите имущества на територията на България , принадлежали на граждани и търговски дружества на чуждата държава. Разума на чл. 4 ЗВСОНИ намира проявление в хипотезите , когато гражданско-правния субект е претърпял и търпи имуществени вреди от акта на национализацията/ отнемане / на недвижимата му собственост без да е получил обезщетение. Когато такова обезщетение е получено – в имот или пари , то само ако последното се върне на държавата / както е уредена изрично процедурата по ЗВСВНМРСА, по ЗВСНОИ по ЗПИНМ, ЗТСУ и др. благоустройствени закони/ реституцията може да бъде реализирана по съответния административен ред. Хипотезите , когато имущественото обезщетение е изплатено на чуждата държава и тази държава е уредила реалното обезщетяване на засегнатите юридически лица , не попада под хипотезата на чл. 4 ЗВСОНИ. Налице е обезщетяване на чуждестранното юридическо лице / без значение , че собствениците му или техните наследници са български граждани/ и искането за възстановяване на отчужденото НО компенсирано като имуществено задължение към чуждата държава от страна на Българската държава . В тези хипотези не може да се търси равната стойност , тъй като чуждото юридическо лице е защитило правата си чрез санкцията на Държавата , в която търговското дружество има регистрация като такова. Правото не допуска задълженото лице , в случая Българската държава, да плати два пъти за една вреда – отчуждения недвижим имот- като задължение към чуждата държава и лично на отчуждения собственик , както и не допуска вредата да бъде обезщетена два пъти или по два различни начина на увредения. Решението на въззивния съд е правилно, не е допуснато нарушение по приложение разпоредбата на чл. 4 ЗВСОНИ. Ищците са наследници на А. К. , починал 1945 година , единствен акционер на регистрираното през 1932 година в Х. анонимно акционерно дружество „Ханделмаачапи воор булгарише инд туркише табакен Н. В.” АД, прекратено със съдебно решение и заличено от търговския регистър на холандската държава в 1987 година . Процесният имот- ТЮТЮНЕВ СКЛАД е отчужден от анонимно акционерно дружество „Ханделмаачапи воор булгарише инд туркише табакен Н. В.” АД- Х. Правилно и законосъобразно, при анализираните доказателства по делото и установени факти , въззивният съд е приел, че собственикът- холандското акционерно дружество, е обезщетено , порди което и реституционната претенция на наследниците на акционера А. К. не може да бъде уважена . Народна Република България и Кралство Х. са сключили Спогодбата от 01.07. 1961 година, утвърдена с Постановление на МС Nо 157 от 04.08.1961 година, в сила –видно от Писмо Nо XI-4073/ 15.09.1963 година на Министерството на финансите на НРБ от 01.07.1962 година според която всички задължения и обезщетения, дължащи се на действията на българската държава във връзка с национализация, отчуждаване и конфискация, се заплащат на Кралство Х. с договореното глобално обезщетение. Начина на уреждане на преките отношения между К неговите засегнати граждани и юридически лица е било изцяло от компетентността на чуждата държава, в обема на договорената сума от 1 500 000 холандски флорина - чл.6 . Правилно решаващият съд е приел, че с оглед на процедурата по приемане и утвърждаване на спогодбата , същата има сила на вътрешно право и договореностите и техните правни последици следва да бъдат зачетени от български съд . Търговското дружество - анонимно акционерно дружество „Ханделмаачапи воор булгарише инд туркише табакен Н. В.”АД Х. е юридическо лице от категорията на тези, посочени в чл. 3 на Спогодбата, а съгласно ценените от съда Писмо изх. Nо 26-00-3/11.01.2008 година на Дирекция „Външни финанси” на Министерство на финансите, удостоверяващо , че по Спогодбата от 1961 година, на Холандската държава българското правителство е изплатило сумата 1 500 000 гулдена за глобално уреждане на имуществените и финансови въпроси между двете държави. В подкрепа на този факт е представената по делото извадка на държавен вестник на Кралство Х. от 24.06.1965 година съдържащо постановление на Кралицата на Х. за разпределение на сумата , платена от Българската държава по спогодбата. Това разпределение е одобрено с Кралски закон на Кралицата на Х. не е налице отрицателната предпоставка на чл. 4 ЗВСОНИ, касаеща липсата на равностойно обезщетение. Неоснователно се поддържа довод , че писмените доказателства не установяват , че национализираното АД , макар и включено като субект –кредитор с определен размера на сумата като стойност на отчуждените имоти от 634 739 гулдена, има реално обезщетяване . Данните по делото категорично сочат , че наследодателят на ищците активно е участвал в работата на комисията за разпределение на обезщетенията и не може да се приеме , че не е защитил адекватно правата на търговското дружество. Сумата , която е следвало да получи търговското дружество е установена , а дали е получена като сума или по силата на друг механизъм , не може да обуслови различен извод от вече направения , а именно , че търговското дружество от което е отчужден процесния недвижим имот е било равностойно, в рамките на договореното от неговия представител, обезщетено. По изложените съображения и на основание чл. 293 ал.1 ГПК , състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА Решение Nо 882 от 03. 06. 2008 година по гр. в..д. Nо 2454/2006 година на Пловдивския окръжен съд , с което е оставено в сила Решение Nо 25 от 20.03.2003 година по гр.д. Nо 108/2002 година на Пловдивския районен съд , в частта по отхвърлените искове , заявени на основание чл. 108 ЗС срещу „П” АД, с правоприемник „Ц”АД гр. П. за признаване правото на собственост и предаване владението на 1 638/3 840 идеални части от дворно място в гр. П., ул.”А” Nо Nо 23, 25 и 27, цялото застроено и незастроено с площ от 3 840 кв.м. съставляващ имот пл. Nо 679, за който е отреден парцел/УПИ/I-административна сграда, кв. 149 /134-стар/ по плана на гр. П., ведно с цялата построена в същото дворно място масивна 4-етажна сграда с изба и тавански помещения, със застроена площ от 1 233 кв.м. и разноски по делото от 16 818 лв.   ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1............... 2..............