1 РЕШЕНИЕ В ИМЕТО НА НАРОДА № 153 гр. София, 13.03.2020 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА при участието на секретаря Лилия Златкова изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 1294 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. И. А. Ц. обжалва решение № 17 от 22.1.2015 г. по гр.д. 350/2014 г. на Апелативен съд – [населено място], с което е потвърдено решението на Окръжен съд – [населено място] в частта, с която е признато за установено спрямо него, че дължи на „ОББ“ АД, на основание чл. 422, ал.1 от ГПК сумата от 430,72 лв главница ведно със законната лихва от 11.06.2012 г. до окончателното изплащане и дължими лихви за период а в размер на 14 355,87 лв за периода от 28.05.2011 г. до 28.05.2012 г. , 191,79 лв наказателни лихви до 10.6.2012 г., на основание сключения договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 23.07.2007, сключен между страните и в частта, с която ответникът е осъден да заплати 551,60 лв разноски в заповедното производство. Сочи основания за недопустимост, неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Иска да бъде отменено и да бъде отхвърлена исковата претенция. Излага съображения, че съдът не бил сезиран с иск за падежирали вноски. Позовава се на неприложимост на чл. 5, ал. 3 от договора за банков кредит поради нейната неравноправност. Ответникът „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД оспорва касационната жалба. Излага съображения, че вноските по кредита и други акцесорни вземания с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. Вземането било заявено със заявлението по чл. 417 от ГПК и поради това и искът по чл. 422 от ГПК бил допустим. Излага подробни съображения по отношение на възражението за липса на неравноправна клауза. В случая се установявало, че имало обезпечение по договора за кредит на касатора, което представлявало ипотека на недвижим имот. Ипотекарният длъжник „Бляника“ ООД бил собственик на малък хотел, като ипотекираният имот, представлявал дворно място с изградена сграда в груб строеж и целта на кредита, отпуснат на И. А. Ц. бил за ремонт и строителство на малък семеен хотел на „Бляника“ ООД, т.е. предназначението не било за лична потребителска употреба на кредитополучателя. В договора за кредит било уговорено, че целта е за строителство на пристройка към съществуваща сграда за ремонт и строителство на малък семеен хотел, който е собственост на третото лице „Бляника“ ООД. Моли да се остави в сила съдебното решение. Върховният касационен съд състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 56 от 26.01.2017 г. по т.д. 1294/15 г., Върховен касационен съд, Второ търговско отделение по настоящето дело е допуснал до касационно обжалване въззивното решение на Апелативен съд - Велико Търново поради вероятност същото да е недопустимо. С определение № 270 от 21.11.2017 г. е спряно производството по делото поради образуване на Тълкувателно решение на ОСГТК по отношение на въпросите, по които е образувано тълкувателно дело 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. С Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. /2017 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на поставените въпроси като е прието, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ и искът може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал.1 ГПК не е условие за редовност и за уважаване на иска по чл. 422 от ГПК. С обжалваното решение № 17 от 22.1.2015 г. в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд Ловеч, с което е признато за установено, че „ОББ“ АД има вземане по договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 23.07.2007 г. в размер на 15 529,98 лв , от които 430,72 лв дължима главница ведно със законната лихва от 11.06.2012 г. до окончателното изплащане, 14 355,87 лв лихви за периода 28.05.2011 г. до 28.05.2012 г. , 191,79 лв наказателни лихви за периода 28.5.2011 г. до 10.6.2012 г. и в частта, с която ответникът е осъден да заплати 551,60 лв разноски, направени в заповедното производство, както и в частта за разноските, присъдени от въззивния съд за производството пред двете инстанции 11 132 лв и сумата 1 473 лв. За да уважи иска в посочения размер въззивният съд е приел, че банката не е отправила изявление до кредитополучателя за предсрочна изискуемост на целия кредит. Приел е, че само обективното състояние на неплащане на две вноски не е достатъчно, за да възникне предсрочна изискуемост. Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по кредита са били изискуеми 13 вноски за периода от 28.05.2011 г. до 28.5.2012 г. всяка една в размер на 1 137,43 лв съгласно чл. 2 от Допълнително споразумение 1/28.10.2009 г. Общият размер на вноските е 14 786,59 лв. Видно от заключението на вещото лице 14 355,87 лв от тази сума са просрочени лихви, а дължимата главница е 430,72 лв. Към 28 число на месечните анюитетни вноски са дължими. Освен това е посочено, че наказателните лихви са в размер на 191,79 лв. Тази наказателна лихва е за забава на плащането на погасителните вноски, поради което изискуеми са начислените лихви до датата на подаване на заявлението 8.6.2012 г. Общият размер на ликвидното и изискуемо вземане на ищеца „ОББ“ АД към ответника И. Ц. към 10.06.2012 г. е 14 978,38 лв. Относно неравноправността на клаузите по чл. 5, ал.3 от договора за банков кредит, въззивният съд е приел, че първоначално уговорената лихва от 11,25 % не е променяна, така е останала приложена за целия процесен период. Приел е с оглед заключението на вещото лице, че приложеният лихвен процент е 11,75 % за възнаградителна лихва за всички претендирани вноски. Преценил е, че този извод съответства на уговореното относно размера на възнаградителната лихва към сключване на договора. Настоящият съдебен състав констатира, че въззивният съд правилно е възприел претенцията на банката, а именно, че със заявление по чл. 417, т. 2 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на извлечение от сметка, „ОББ“ АД е поискало издаване на заповед за сумата от 95 803,70 лв главница и договорни лихви 15 901,47 лв от 28.5.2011 г. до 10.06.2012 г. и наказателни лихви за периода 28.05.2011 г. до 10.06.2012 г. 191,79 лв и законна лихва върху главницата от 11.6.2012 г. В извлечението от счетоводната книга на „ОББ“ АД, приложено към заявлението, на основание чл. 417, т. 2 от ГПК е посочено, че се претендира главница и лихви както са посочени и са индивидуализирани просрочените вноски с падеж и размер. Посочено е, че предсрочната изискуемост била настъпила на 8.6.2012 г. според чл. 18 от договора. В исковата молба са посочени същите факти и е формирано искане за установяване дължимостта на посочените суми. Въззивният съд е установил в съответствие с доказателствата по делото, че между „ОББ“ АД и И. А. Ц. е сключен договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство на 23.07.2007 г. в размер на 100 000 лв. Целта на кредита е строителство, представляващ ПИ с кад. 21 с площ 720 кв.м., пристройка към съществуваща сграда със ЗП от 350 кв.м. и Р. от 800 кв.м, [населено място] , вилна зона. С допълнително споразумение № 1 е уговорено, че кредитът ще се издължава на 18 месечни вноски в размер на 576,18 лв от 28.11.2009 г. на 28 число на месеца и 314 месечни вноски от 1137,35 лв считано от 28.5.2011 г. на 28 число на месеца. Вноската включва главница, лихва и съответна част от годишната такса за управление и обслужване. Издадена е заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ на 13.06.2012 г. и разпореждане за издаване на изпълнителен лист по ч.гр.д. 1160/14 г. по описа на Районен съд – [населено място] за посочените суми като е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора сумите за главница и лихви в пълен размер. Постъпило е възражение срещу заповедта на 25.07.2012 г., след връчена покана за доброволно изпълнение на 17.07.2012 г., което е в срока по чл. 414, ал. 1 от ГПК, в редакцията преди изменението със ЗИДГПК ДВ бр. 100 от 2019 г. На банката е указано, че следва да предяви иск на основание чл. 422, ал.1 от ГПК като съобщение за постъпилото възражение е получено на 17.08.2012 г. Исковата молба е подадена на 11.09.2012 г. Следователно е в срока по чл. 415, ал.1 от ГПК (в редакцията до изменението на ЗИДГПК ДВ бр. 100/2019 г.). Предмет на касационното обжалване е решението, в частта, с което са установени вземанията на банката, формирани от всички падежирали вноски за връщане на отпуснатия кредит до датата на подаване на заявлението по чл. 417, т.2 от ГПК. Касационното обжалване е допуснато за проверка евентуална недопустимост на въззивното решение. Но при извършената проверка настоящият съдебен състав констатира, че не е постановено недопустимо въззивно съдебно решение. Съгласно разясненията в ППВС 1/85 г. недопустимо би било съдебно решение, което не отговаря на изискванията, за да може делото да се реши по същество. Когато липсва право на иск, не е надлежно упражнено или е налице оттегляне или отказ от иск. В случая въззивният съд правилно и в съответствие с данните по делото е приел, че искът е предявен в преклузивния срок по чл. 415 , ал.1 от ГПК. Освен това заявлението е било редовно. С оглед разясненията в посоченото по-горе тълкувателно решение 8/02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 8/17 г. няма основание да се приеме, че в случая заявлението не съдържа всички съществени елементи, които индивидуализират заявеното спорно право. Изрично е посочено в заявлението по чл. 417, т. 2 от ГПК и в исковата молба наличието на договор между страните, неизпълнението на задължението в сроковете, приети от страните, както и размера на дълга. Ищецът „ОББ“ АД се е позовал на настъпила автоматична предсрочна изискуемост, приета с договора от страните и изразяваща се в неизпълнение на задълженията за заплащане на анюитетни вноски в два поредни месеца. Разграничаването на вноските с настъпил и ненастъпил падеж не е условие за редовност на исковата молба. А в конкретния случай и са посочени вноските с настъпил падеж до заявлението и съобразно така формираната претенция е постановено и процесното решение. Основанието на иска представлява неизпълнение на задължението за връщане на отпуснатите на основание договора за кредит суми. В случая не може да се приеме, че искът е разгледан на незаявено основание, защото съдържа достатъчно индивидуализиращи характеристики относно възникване, съществуване, изискуемост и падежиране на претендираните вземания. Вноските с падеж преди датата на твърдяна предсрочна изискуемост са възникнали на основание договора за кредит. При формираната претенция за изпълнение на цялото задължение не може да се отрече установяване съществуване на част от вземането. Не може да се приеме, че е налице произнасяне извън заявеното основание от въззивния съд. Допустимо е произнасяне по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване дължимост на вземане само за вноските с настъпил падеж, след като е прието, че предсрочна изискуемост не е настъпила преди подаване на заявление по чл. 417, т. 2 от ГПК за целия претендиран размер. Ето защо въззивният съд е съобразил всички предпоставки за разглеждане на спора по същество. Решението не съдържа пороци, които да обосновават неговата недопустимост. На основание чл. 430 от ТЗ е установено сключването на договор за банков кредит в изискуемата от закона писмена форма и конкретните условия на отпускане, усвояване и връщане на кредита. Уговорено е връщане на погасителни анюитетни вноски съгласно погасителен план, които включват част от главницата, лихви и годишен процент на разходите. Уговорен е падеж на задължението с изменението на договора 28 число на месеца и размер на дължимите месечни вноски. По определение договорът за банков кредит е възмезден и едновременно със сключването му се поражда задължение и за заплащане на лихва на основание чл. 430, ал. 2 от ТЗ така както е уговорено. В конкретния случай е направен извод, че е налице уговорка за заплащане на лихва в размер на 11,25 % годишно, което е съответно на уговореното между страните в чл. 5, ал.1, че размерът на лихвата е 11,25 % годишно. В чл. 12 е посочено, че кредитът се издължава на анюитетни вноски от 1 128,91 лв, включващи главница, лихва и част от годишната такса за управление, считано от 28.7.2007 г, впоследствие изменен с допълнително споразумение относно размера на погасителните месечни вноски в размер на 117,35 лв. Длъжникът още в отговора на исковата молба и впоследствие във въззивната жалба е направил възражение за неравноправна клауза относно уговорената лихва и по-конкретно за възможността съгласно чл. 5, ал. 3 от договора банката едностранно да измени лихвения процент, дължим като възнаградителна лихва през време на действие на даоговора. Възражението на ответника за преклудиране на правото да се направи това възражение е неоснователно. На първо място още с отговора на исковата молба е направено това възражение, конкретно обосновано с нарушение на правата на Ц. съгласно Директива 93/13/ЕИО. Нормите относно защитата на потребителите са императивни. Съгласно разясненията в константната практика на ВКС, формирана с решение № 237 от 20.01.2017 г. по т.д. 2927/15 г. на ВКС, 1 ТО и решение № 23/07.07.16г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І ТО първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/ или правни обстоятелства, водещи до извод, че е налице неравноправна клауза в потребителски договор. Поради това и при приложение на разясненията разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, следва да се приеме, че възражението за неприложимост на неравноправни клаузи не е преклудирано. Правилата относно защитата на потребителите са императивни правни норми в обществен интерес, за които съдът е длъжен служебно да следи и поради това не е налице преклузия на възражението. Същото може да бъде наведено и след срока за отговор на исковата молба по чл. 367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство. Ограничението на чл. 266 ГПК не се прилагат. Но в случая още в отговора на исковата молба е въведено възражението за неравноправни клаузи и е неоснователно възражението на банката. Въззивният съд е приел, че клаузата за определяне на лихвения процент не е неравноправна, тъй като въпреки уговорката в чл. 5, ал. 3 от договора за целия период на договора приложеният лихвен процент от 11,25 % не е изменян и с оглед размера на анюитетните вноски е направен извод, че е налице определяне на размера на възнаградителната лихва в размер на 11,25 %. В случая възражението на касатора е свързано с липсата на равнопоставеност на страните и невъзможността да уговори индивидуално лихвения процент към момента на сключване на договора. Следва да се приеме, че обикновеният потребител е известен за посочения конкретен размер на лихвения процент с посочването на конкретно число на размера на начисляваната годишна лихва. При липса на индивидуално договаряне на клаузата, ако се установи, че банката едностранно определя лихвения процент и не може потребителят-кредитополучател да влияе индивидуално върху съдържанието на договора, в случая конкретно върху размера на възнаградителната лихва, при сключване на договора, то се извършва преценка дали клаузата е неравноправна. Преценката в този случай се прави с оглед критериите, посочени в чл. 3, пар.1 и чл. 5 от Директива 93/13, с оглед конкретните обстоятелства по делото като се прецени дали конкретната клауза отговаря на изискванията за добросъвестност, равнопоставеност и прозрачност, установени в Директивата. Но с чл. 4 от Директивата е създадено едно изключение от преценката за неравноправния характер на договора, а именно когато клаузата е свързана с основния предмет на договора и съответствието на цената и възнаграждението от една страна, и доставените услуги от друга, при условие, че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език. Не се извършва преценка за неравноправна клауза, ако се установи, че макар и едностранно от банката да е определен лихвеният процент, то това е станало ясно и на разбираем език, както граматически, така и смислово, и с точно значение на икономическите резултати за потребителя. Определянето на лихвения процент от банката и приемането му от потребителя е необходимо да бъде при прозразчно определяне и достатъчна информация за конкретния процент към момента на сключване на договора и приложението на този конкретен размер на лихвата за целия период на договора. Съгласно задължителната практика на С. клаузата следва да е ясна и разбираема, както от гледна точка на използвания език и граматика, така и от гледна точка на икономическо и финансово значение. Освен това с оглед задължителните решения на С. (решение С-143/13, С-26/13, съединени С-96/16 и C-94/17) по приложението на чл. 4, пар. 2 от посочената Директива, когато клаузите в договора са написани на ясен и разбираем език и ясно са посочени всички разходи и разноски в тежест на потребителя и плащания, които следва да извърши като кредитополучател, е налице изключение на приложението на системата на защита на потребителите (според използваната терминология в решенията). Това означава, че към момента на сключване на договора между банката и потребителя, когато е ясна клаузата относно размера на редовната лихва върху главницата, която представлява възнаградителна лихва, както и на всички други разходи по кредита, преценката е дали тази клауза е ясна за обикновения потребител, написана е на достъпен и ясен език и ясно разписва задълженията на потребителя. Установи ли това, съдът не прави преценка за неравноправния й характер. С оглед на така посоченото задължително тълкуване от С. е и константна практика на Върховния касационен съд, изразена в решение № 98 от 25.07.2017 г. по т.д. 535/2016 г. на ВКС, I ТО, с което е прието, че индивидуално уговорена клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително, или дори и да е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, потребителят е могъл да изрази становище доколкото при достатъчно информиран избор я е приел. Клаузите, които не са индивидуално уговорени подлежат на преценка от гледна точка на неравноправен характер само, ако не са изразени ясно и разбираемо, както от граматическа гледна точка, така и от пораждане на права и задължения, така че потребителят да може да установи възникващите за него задължения. В настоящия случай липсва отклонение от това правило в обжалваното решение и правилно въззивният съд е приел, че касаторът се е съгласил с определения лихвен процент на възнаградителната лихва. Клаузата на чл. 5, ал.1 от договора е ясна. Ясно е и правилото за това, че е годишен процент на лихвата, който се погасява ежемесечно. Едновременно с това е посочено в чл. 12 от договора и начина на погасяване, който е ясен както и как се формират месечните вноски. Ето защо следва да се приеме, че липсва основание за разглеждане на клаузите на чл.5, ал. 1 и чл. 12 от договора, с оглед неравнопоставеност на потребителя и да се оставят неприложени. В случая са изпълнени очертаните по-горе критерии за неприложимост на правилата за неравноправност на клаузите при липса на индивидуално договаряне. Решението е постановено при обоснованост на изводите, че е ясен определения годишен лихвен процент в размер на 11,25 % и неговото значение. Не може да се приеме, че с оглед обикновения потребител, а съответно и за кредитополучателя по настоящето дело, тази клауза не е ясна. Решението на въззивния съд съответства и на действителния смисъл на нормата на чл. 430, ал. 2 от ТЗ, съгласно което възнаградителна лихва в определен процент при договорите за банков кредит винаги се дължи. Тълкуването, направено от въззивния съд е съответно и на възприетото разрешение от Върховния касационен съд, израз на което е решение № 92 от 09.09.2019 г. по т.д. 2481/17 г., ВКС, 2 ТО. Съгласно последното уговорката за заплащане на договорна лихва в точно определен към датата на подписване на договора размер в процент, не е нищожна. А също така и на задължителното тълкуване, дадено от С. в решение C-96/16 г., съгласно, което редовните лихви са в основата на договора за кредит и се отнасят за основания предмет на договора, който е извън контрола за неравноправност на клаузите. Доколкото възнаградителните лихви засягат същността на договора, не може да не се приложи клаузата за определянето на възнаградителна, редовна лихва. В случая неприложена обективно е останала клаузата на чл. 5, ал.3 от договора, поради това и не е относимо нейното неприлагане поради неравнопоставеност. В конкретния случай липсва основание да остане неприложена клаузата за заплащане на възнаградителна лихва – чл. 5, ал. 1 от договора, определена от банката в размер на 11,25 % към момента на сключване на договора, доколкото е ясен посоченият размер на дължимата редовна възнаградителна лихва. Въззивният съд правилно е възприел с оглед данните по делото, че размерът на първоначалния договорен лихвен процент е 11,25 % и не е променян и анюитетните вноски с настъпил падеж към подаване на заявлението се състоят от уговорения лихвен процент 11,25 % към сключване на договора и част от главницата. Същите изводи следват и за уговорената между страните наказателна лихва, определена в чл. 6 от договора. Клаузата е ясна, олихвява се главницата при просрочие на връщането на анюитетни вноски с размер на 5 пункта над възнаградителната лихва. Липсва неяснота на формулата или релевирано друго основание за неприлагането й. Ясно е , че забавата настъпва при неизпълнение на задължението в срок. Претенцията на банката е изградена на основание падежиралите вноски, представляващи разсрочено връщане на главницата, като със сключване на договора е определено, че се връщат анюитетни вноски, състоящи се от главница, лихва и годишна такса за управление и обслужване. В погасителния план е посочено, че анюитетната вноска включва главница, лихва и застраховка. С допълнително споразумение е посочено, че се променя начинът на издължаване като се издължава на 18 месечни вноски в размер на 576,18 лв, считано от 28.11.2009 г. на 28 число на месеца и 314 месечни вноски в размер на 1 137,35 лв, считано от 28.05.2011 г. на 28 число на месеца. Вноската включва главница, лихва и съответната част за управление и обслужване. Видно от погасителния план към допълнителното споразумение, в погасителните вноски се включва и застраховка. Вноските от 28.5.2011 г., падежирали и неплатени, са съгласно погасителен план 1 161,38 лв, включващи лихви 1 106,53 лв, 30,90 лв главница и 23,95 лв застраховка. С помощта на вещото лице въззивният съд е установил размерът на падежиралите вноски, съдържащи лихви и главница. Общ размер на лихвата за просрочие към 8.6.2012 г. - 14 355,87 лв, общ размер на главницата, включена в анюитетните вноски 430,72 лв. С оглед заключението на вещото лице въззивният съд е установил, че вноската включва само част от главницата и част от дължимата лихва, без други разходи. Така установеният размер на лихвата и главницата за целия процесен период а именно от забавата, осъществена на 28.5.2011 г. до последната вноска преди подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 от ГПК - 28.5.2012 г. и за периода до 8.6.2012 г. е установен като въззивният съд е възприел, че общият размер на задълженията от главница и лихви. Установено е, че се дължи и наказателна лихва за процесния период, начислена в размер на 5 процентни пункта над уговорената възнаградителна лихва в размер на 191,79 лв. А също така и съответния размер на присъдените разноски за заповедното производство, съразмерен на установените вземания. Изводите на въззивния съд са обосновани с оглед събраните по делото доказателства, конкретно уговореното в допълнителното споразумение относно размера на анюитетните вноски, подлежащи на заплащане на всяко 28 число от месеца. Налице е съответствие между уговореното от страните и посоченото от съда на основание заключението на вещото лице. При така установените факти в съответствие с посочените норми и тяхното тълкуване са направени и законосъобразни изводи. Това налага извод, че решението като правилно следва да се остави в сила. Ответникът по касационната жалба не е формирал претенция за присъждане на разноски и съдът не следва да се произнася. Върховният касационен съд на Р България Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение 17 от 22.01.2015 г. по в.гр.д. 350/14 г., Апелативен съд – Велико Търново. Решението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: