7 Р Е Ш Е Н И Е № 133 София 24 юли 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди и седемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 472/2017 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на защитник на подсъдимия Д. К. К. против въззивно решение № 50 от 07.02.2017 г., постановено по ВНОХД № 1225/2016 г. от Софийски апелативен съд. Жалбата се позовава на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Представени са писмени бележки, в които се доразвиват доводите на защитата. Твърди се, че не е опровергано твърдението на подсъдимия, че е придобил инкриминираните обекти много преди 2009 г. Незаконосъобразност на действията на свидетелите Р. и Д., извършили опорочено „претърсване и изземване”. Възразява се срещу техния разпит, който е извършен в нарушение на чл. 118, ал. 3 от НПК, тъй като същите са действали като „полицейски органи”, оспорва се и достоверността на показанията им. Нарушението на закона е видяно от жалбоподателя в това, че в предмета на престъплението са включени и обекти, които според експертизата не са „археологически и културни ценности”. Претендира се, че съдът е допуснал нарушение на закона, тъй като според разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от Наредба № Н-3/03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра на движими културни ценности инкриминираните монети не подлежат на идентификация. Настоява се за оправдаване на подсъдимия К. или връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговите защитници поддържат жалбата по изложените съображения. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда от 26.10.2016 г., постановена от Софийския градски съд по НОХД № 390/2016 г., подсъдимият Д. К. К. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 278, ал. 6 и във вр. с чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца и глоба в размер на четири хиляди лева. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът привел в изпълнение наложеното на подсъдимия К. наказание от осем месеца лишаване от свобода по НОХД № 5672/2012 г. по описа на Софийски градски съд. С атакуваното сега решение Софийският апелативен съд потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Жалбата е неоснователна. Основните аргументи в жалбата, свързани с нарушение на правилата за събиране и оценка на доказателствата по делото, се отнасят до протокола за доброволно предаване на инкриминираните предмети. В тази връзка защитата твърди, че свидетелите Р. и Д.- полицейски служители, са извършили „претърсване и изземване”, оформено като протокол за доброволно предаване, както и че подсъдимият не е знаел какво подписва с оглед неговото здравословно състояние. Касационната инстанция не споделя доводите на защитата за допуснато нарушение като визираното в жалбата. Несподелимо е твърдение, че свидетелите Р. и Д. са извършили нерегламентирано „претърсване и изземване”, тъй като в Комплексната историко-археологическа и нумизматична експертиза било посочено, че предмет на изследване са „иззети материали”.Отхвърлянето на това възражение не изисква особена аргументация. Известно е, че експертиза се назначава, когато за изясняване на някои обстоятелства по делото са необходими специални знания в областта на науката, изкуството или техниката - в конкретния случай да се изясни дали инкриминираните вещи притежават характеристика на археологически обекти. Въпросът дали изследваните обекти са доброволно предадени, или иззети, не е експертен и направеното от защитата позоваване на отразеното в експертизата е неубедително. Използваната терминология от свидетелката Д. при разпита й също не може да обоснове извод, че е извършено „претърсване и изземване”, както правилно е отбелязал и въззивният съд. Свидетелите Д. и Р. ясно са заявили, че при извършената от тях проверка, проведена в рамките на специализирана полицейска операция по линия на „Престъпления, свързани с културно- исторически ценности”, подсъдимият е предал доброволно инкриминираните вещи. В негово присъствие те са били запечатани в пликове, обозначени със съответни номера и подписани от подсъдимия, и всички тези обстоятелства са отразени в протокола за доброволно предаване. Неоснователно е и възражението в жалбата, че подсъдимият не е „знаел какво подписва” с оглед здравословното му състояние. Установено е по делото, че след влизането на свидетелите в антикварния магазин и след легитимацията им подсъдимият е получил нервен пристъп, наложило да бъде извикан лекарски екип. Едва в по-късен момент е започнала полицейската проверка, когато подсъдимият вече е бил в добро състояние. Твърдението за липса на познание у подсъдимия върху какъв документ полага подпис е несъстоятелно. Отразеното в протокола ясно очертава каква дейност е извършвана, подсъдимият е вписан в него, правил е съответни изявления и го е подписал. Освен това, видно от приложеното към делото досие на предходното водено и приключило наказателно производство срещу подсъдимия, той по идентичен начин е предал вещите, предмет на тогавашното обвинение по чл. 287, ал. 6 от НК и по чл. 287а, ал. 1 от НК. С позоваване на разпоредбата на чл. 118, ал. 3 от НПК се атакуват показанията на свидетелите Р. и Д.. Посочената разпоредба наистина определя лицата, които не могат да бъдат свидетели, но Р. и Д. не попадат в тази категория. Фактът, че те са „полицейски орган”, на което се набляга в жалбата, не ги изключва от кръга на лицата, които могат да свидетелстват. Служителите на МВР, ангажирани с оперативна дейност преди наказателния процес, не са участници в самата процесуална дейност и не попадат в рамките на забраната по чл. 118 от НПК. Отделен е въпросът за оценката на тези показания. Заключението за тяхната достоверност, направено от предходната инстанция, се основава на анализ на действителното им съдържание и правилата на формалната логика. Предходните инстанции внимателно са проверили версията на подсъдимия, че не е знаел за намиращите се в магазина монети, както и че двата антични предмета са „фалшификати”, изследвани и при предходното водено срещу него производство. При установените факти, че процесните монети са намерени в кутия в магазинното помещение, ползвано от подсъдимия, за които той пред полицейските служители е заявил, че ги притежава отдавна, съдът не е имал основание да кредитира обясненията му, че някой „злонамерен човек” ги е подхвърлил. На следващо място, първостепенният съд по повод възражението на подсъдимия е изискал и приел досието на приключилото предходно наказателно производство. Така е установил, че липсва идентичност на обектите по това дело и тези, предмет на настоящето. Материалната незаконосъобразност на постановения съдебен акт се атакува с аргументи относно квалификацията на инкриминираните вещи като археологически обекти, както и задължителността на тяхната идентификация и регистрация с позоваване на разпоредбата чл. 5, ал. 1, т. 2 от Наредба № Н-3/03.12.2009 г., с оглед твърдението в жалбата, че те са придобити преди влизане в сила на ЗКН. Не се оправдава от данните по делото, че в предмета на престъплението са включени и вещи, които не са движими археологически обекти, и такива, които не представляват национално богатство по смисъла на чл. 54, ал. 2 от ЗКН. Повдигнатото пред съда обвинение и осъждането на подсъдимия е за държане на повече от три археологически обекта, а не за обекти, представляващи национално богатство. Безспорно, в Комплексната експертиза е направен извод, че част от изследваните вещи не представляват културна ценност и движим археологически обект, но те не са включени в предмета на обвинението. За останалите инкриминирани вещи по експертен път е установено, че имат характеристиката на археологически обекти. С оглед тази тяхна характеристика те подлежат на задължителна идентификация и регистрация – чл. 4 от Наредба № Н-3/03.12.2009 г. и параграф 5 и 6 от ПЗР на ЗКН. По конкретното възражение, следва да се отбележи, че съгласно разпоредба на чл. 5, ал.1 т. 2 от Наредба № Н-3/03.12.2009 г. не подлежат на идентификация по реда на тази наредба археологически обекти-монети и монетовидни предмети, върху които физически или юридически лица са установили фактическа власт до влизане в сила на ЗКН. Законодателят е предвидил друг ред за идентификацията на този вид археологически обекти – монети и монетовидни предмети, определен в § 6 от ПЗР на ЗКН. Тоест, лицата, придобили такива предмети до влизане в сила на закона, също не са освободени от тяхната задължителна идентификация, а са длъжни да я извършат по специално установения ред и в предвидения за това срок. В съдебната практика последователно е изяснявано, че изпълнителното деяние по чл. 287, ал. 6 от НК е държане на археологически обекти, които не са регистрирани и идентифицирани по съответният ред. Деянието се характеризира с установена фактическа власт на едно лице върху тези вещи, без да е необходимо установяване на придобивен способ, време и цел на държането (виж решение №59/18.06.2103 г. по н.д. №9/2013 г., ІІ н.о., решение №360/28.10.2014 г. по н.д. № 1104/2014 г., ІІ н.о.) . В този смисъл възражението, че деянието е несъставомерно, тъй като не е установен началният момент на държането, а само неговото прекратяване на 15.06.2015 г., е неоснователно. По делото безспорно е установено, че подсъдимият не е предприел необходимите действия по идентификация въпреки съзнанието за естеството им и античността на предметите. В тази връзка правилно предходните инстанции, позовавайки се на спецификата на упражняваната от него дългогодишна дейност, са отхвърлили обясненията на подсъдимия, че не е имал знание за характеристиките на обектите. При установените факти въззивният съд правилно е приел за неоснователни доводите на защитата за обективна и субективна несъставомерност на причинителската дейност на подсъдимия. В касационната жалба не се поддържат доводи за явна несправедливост на наложеното наказание, такива не се аргументират и в съдебното заседание, поради което касационната инстанция не намира основания да го преразглежда. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 50/07.02.2017 г., постановено по ВНОХД № 1225/2016 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.