Р Е Ш Е Н И Е
№ 3 Гр.София, 03.01.2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети декември, 2022 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ
МИЛЕНА ПАНЕВА
При участието на секретаря ИВАНОВА
В присъствието на прокурора СОФИЯНСКИ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.918/22 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №24/11.09.19 г., постановена от ОС-Русе /РОС/ по Н.Д.750/18 г., подсъдимият К. Й. А. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.1,б.В вр.чл.342,ал.1,пр.3 НК, с признато нарушаване на правилата за движение по пътищата, визирано в чл.20,ал.2 ЗДП. На основание чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване е отложено с тригодишен изпитателен срок. На основание чл.343 Г НК А. е лишен от право да управлява МПС за срок от три години.
С решение №109/09.08.22 г., постановено от АС-Велико Търново /ВтАС/ по В.Н.Д.102/21 г.,присъдата е изменена, като подсъдимият е оправдан за допуснато нарушение по чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП; на основание чл.55,ал.1,т.1 НК наложеното наказание лишаване от свобода е намалено на една година, а лишаването от правоуправление на МПС- на две години. В останалата част присъдата е потвърдена.
Срещу този съдебен акт е постъпила жалба от частните обвинители Л. и С. С., Н. С. със съгласието на заместник настойник Р. Д., Б. Б. и Р. Д., чрез техния повереник, с релевиране на трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се изменение на обжалваното решение с постановяване на нов съдебен акт от ВКС, с който подсъдимият да бъде признат за виновен по първоначално повдигнатото му обвинение за допуснати нарушения на пътните правила, заложени в разпоредбата на чл.20,ал.2 ЗДП; да се увеличи наложеното наказание до четири години лишаване от свобода, като се счита да се търпи ефективно, както и да се увеличи наказанието лишаване от правоуправление на МПС в максималния размер, надвишаващ този на наказанието лишаване от свобода. Претендира се и присъждане на разноски.
Постъпила е жалба и от подсъдимия чрез неговия защитник, в която са релевирани всички касационни основания. Иска се отмяна на атакуваното решение и признаване на дееца за невиновен с оправдаване по силата на чл.24, ал.1,т.1 НПК или отмяна в наказателно-осъдителната част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателите-частни обвинители, редовно призовани, не се явяват. Упълномощеният от тях защитник поддържа жалбата с отразените в нея аргументи и искания и моли да не бъде уважавана тази на дееца.
Същото е становището и на явилата се частна обвинителка Т. С., изразено чрез повереника й. Последният заявява идентична теза и за неявилия се, редовно призован частен обвинител Д. Д..
А. лично и наред с упълномощените си защитници настоява неговата жалба да бъде удовлетворена и той да бъде оправдан.
Представителят на ВКП моли решението да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите с отразените в тях аргументи и искания, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
ПО ДВИЖЕНИЕТО НА ДЕЛОТО:
Този съд се счита задължен най-напред да даде пояснения по движението на делото, за да бъдат определени пределите, възможностите и правомощията му при разглеждане на настоящото касационно производство.
И така, най-напред е постановена присъда №24/11.09.19 г. по Н.Д.750/18 г.по описа на РОС.
По жалби на всички частни обвинители и на подсъдимия чрез техните респективно повереник и защитник е образувано В.Н.Д.54/20 г.по описа на ВтАС. С решение №94/03.06.20 г. присъдата е изменена,като подсъдимият е оправдан да е извършил нарушение на чл.20,ал.1,изр.1 ЗДП. В останалата част съдебният акт е потвърден и има налично произнасяне по разноски.
По жалба на дееца чрез защитника му и на частните обвинители Т. С. и Д. Д. чрез повереника им е образувано К.Н.Д.1026/20 г.по описа на ВКС, 1 н.о. С решение №31/08.08.21 г. въззивният съдебен акт е отменен и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ВтАС. Ревизираният съд е упрекнат в незадълбочена преценка на новоустановените от него факти и обстоятелства, с неотчитане на влошаване наказателноправното положение на подсъдимия при налично изменение на същите; в неяснота на приетите фактически констатации и съображенията за това, което е попречило да се проследи формирането на волята му; в необсъждане на противоречията между основната и допълнителната експертизи, изготвени от вещо лице Г., стоящи в основата на обвинителния акт, и дадените разяснения по тях в съдебно заседание.
Образувано е В.Н.Д.102/21 г.по описа на ВтАС. След провеждане на допълнително въззивно съдебно следствие и изпълнение на дадените процесуални указания по отменителното решение е постановен съдебният акт, който понастоящем е предмет на проверка.
Следователно сме изправени пред второ разглеждане на делото пред ВКС, което от своя страна определя и правомощията на касационната инстанция само като съд по правото, с дължимите последици в тази връзка.
ПО ПРЕДЕЛИТЕ НА ПРОВЕРКА НА ЖАЛБАТА НА ЧАСТНИТЕ ОБВИНИТЕЛИ:
Видно от горното, настоящата инстанция следва да съобрази дали и доколко е легитимирана да се произнася по жалбата на петимата частни обвинители, депозирана пред нея, в светлината на стореното при първото разглеждане на делото пред ВКС по К.Н.Д.1026/20 г.по описа на 1 н.о. По същото е постъпила касационна жалба от всички конституирани частни обвинители по производството- настоящите такива и Т. С. и Д. Д..
С разпореждане на заместник административния ръководител на ВтАС от 17.07.20 г. е върната касационната жалба на Л. С., Н. С., Б. Б., Р. Д. и С. С. /л.72 и сл.от касационното досие/. С разпореждане №186/09.11.20 г., постановено от председателя на 1 н.о.на ВКС /л.74/, първоначално е отказано образуване на касационно производство поради невръчване на цитираното разпореждане на заинтересованите частни обвинители. След отстраняване на този недостатък и без данни за процедура по чл.351,ал.6 НПК, финално К.Н.Д.1026/20 г.е образувано по жалба само на частните обвинители Т. С. и Д. С..
Пред сегашния съд постъпилият документ е именно от името на петимата частни обвинители,чиято жалба е била върната при предишното разглеждане на делото пред ВКС. Това означава, че техните претенции понастоящем могат да бъдат обмисляни относно обстоятелства,които не само не са атакувани при първото разглеждане на делото пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела, но и които с актуалното решение са се отразили неблагоприятно на техните права и законни интереси. За другите такива се налага изводът, че оспорващите обсъждани страни са се съгласили. Приемане на противна позиция означава този съд да е изправен пред прескачащо обжалване и липсата на генерирана активност от съответната страна, преклудираща правата й, да не бъде санкционирана.
Неясен остава въпросът защо предвид казаното, съдията-докладчик от решаващата втора инстанция не е инициирал преценка по чл.351,ал.5 НПК, а жалбата на частните обвинители в този й вид е изпратена на ВКС, който от своя страна е образувал касационното производство по нея в цялост. В крайна сметка този съдебен състав е легитимиран да се произнесе по обстоятелствата, по които може да не вземе становище по съществото на процедурата, както и ще направи.
И така, при първото гледане на делото пред ВКС върнатата жалба на процесните частни обвинители е съдържала оплакване за признаване на подсъдимия за невиновен за извършено нарушение на чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП, както е било сторено по отмененото решение на ВтАС. В актуалния атакуван съдебен акт разрешението е точно обратно- деецът е оправдан да е допуснал нарушение на правилото за движение по пътищата, залегнало в чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП. Тъй като настоящата жалба на петимата частни обвинители в обсъжданата част /и не само/ е буквален препис на предишната такава, независимо че в началото на същата е отразено оправдаване по чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП, аргументите по нея касаят оплакване за несъобразени доводи за наличие на предпоставките на чл.20, ал.2, изр.1 ЗДП, за допуснато нарушение на което понастоящем подсъдимият е осъден. Затова, като оставим настрана дълголетно ясната теза от наказателноправна гледна точка, че не е възможно с едно и също поведение /както се заявява в случая/ деецът да осъществи едновременно и задълженията по изр.1, и по изр.2 на чл.20 ЗДП, ВКС оставя без разглеждане касационната жалба в третираната част.
Същото се отнася и до други две обстоятелства, които са били отбелязани в старата жалба, върната на сегашните жалбоподатели-частни обвинители, които няма да бъдат разгледани- употребата от страна на подсъдимия на алкохол и изявеното негово поведение след деянието, които се иска да бъдат формулирани на плоскостта на отегчаващи обстоятелства. Без да се обръща внимание на твърде свободните интерпретации на атакуващата страна в тази насока /пореден препис/, която не държи сметка за дължимата доказателствена опора на фактите и обстоятелствата, които следва да бъдат обезпечено приети, ВКС заявява, че няма да се занимава с поставените въпроси.
Следователно, оставащите доводи, по които може да се произнесе, са следните:
Налично ли е съпричиняване от страна на починалата З. С.. Такова произнасяне би било възможно, но ограничено в рамките на приетата от актуалния съд фактология и в контекста на мотивите по съдебния акт, разглеждан по това производство, а не предвид заложените аргументи, преписани от върнатата жалба, касаеща различни приети от съд обстоятелства. Що се касае до твърдяната липса на пълно и главно доказване от страна на подсъдимия и на държавното обвинение на съпричинителска дейност на С.-стр.4 от жалбата, ВКС ще се въздържи да вземе каквото и да е отношение, предвид ясното съзнание за същината на разглежданата деятелност в рамките на наказателно производство, респективното обмисляне на принос на пострадалия в причиняване на противоправния резултат, чието гражданско-правно измерение представлява съпричинителска дейност; и не на последно място предвид задължението на страните по делото и на самия съд да установяват според правилата на процесуалния закон обективната истина, на фона на определената тежест на доказване.
По-нататък ВКС намира, че е легитимиран да се произнесе по възведените съображения за заблуждаващото поведение на подсъдимия и за проповядваната несправедливост на наложеното му наказание, по последното- само за разликата между определеното с актуалното атакувано решение и постановеното такова по първоинстанционния съдебен акт. Това е така, тъй като при първото разглеждане на делото пред ВтАС присъдата е била потвърдена изцяло, а сега наказанието е намалено. Ето защо само в тази част може да се твърди,че с обжалвания нов съдебен акт се явяват накърнени правата и законните интереси на частните обвинители, на които е била върната жалбата при предишното разглеждане на делото пред ВКС.
ОБЩИ ПОСТАНОВКИ:
На първо място, както дълголетно и винаги до момента е подчертавано от върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела, поначало тя е съд по правото и като такава не се занимава с оплаквания за необоснованост, недоказаност и непълнота на доказателствата. Те не са касационни основания, видно от разпоредбата на чл.348 НПК, защото са относими към решаващите съдилища. Затова в сезиращите го документи ВКС не следва да бъде практически приканван да се произнася по доказателствената съвкупност в нейната същина и да стига до целени от претендиращата страна фактически изводи по съответната деятелност /когато не са налице основанията по чл.354,ал.5,изр.2 НПК/. Ролята на съда по правото е да прецени доколко процедурно вярно контролираната инстанция е достигнала до изводи за годност на разглеждани от нея доказателствени материали, а оттам- до извеждане на фактическите положения и правилното приложение на материалното право. Ако се разкрие процесуална негодност- било на доказателствените източници, било на съдебния подход при събиране на доказателствата и техния разбор- вследствие на която незаконосъобразно е изведена фактологията, е нужно да се отмени атакуваният съдебен акт и делото да се върне за ново разглеждане. При това приетото трябва да бъде резултат от преценката на допустими за обсъждане възражения, отправени от страните в съответните протест и/или жалби.
Ето защо, на второ място, какъвто е дълготрайният подход на този съд, всякакви оплаквания, явно или прикрито подведени под формата на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, но в същината си очертаващи доводи за необоснованост, недоказаност и/или непълнота на доказателствата няма да се толерират. Казаното важи в най-голяма степен за установено желание на претендиращите страни да не се приема за вярна изведена от ВтАС фактология, каквато не им се нрави, вследствие на направен от тях собствен доказателствен анализ.
На трето място, тази инстанция желае да изрази по принцип становището си по определен въпрос, разрешаването на който очевидно остава неразбрано от страна на частните обвинители и техния повереник. Тя не може да постанови допълнително осъждане по вменен текст от специалното законодателство, дори и по бланкетна норма, предвид липсата на правомощия за това /при неприсъствие на предпоставките на чл.354,ал.5,изр.2 НПК, тъй като настоящото разглеждане пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела е второ поред; при първото важи същото, независимо че предишният състав на ВКС не е очертал проблема/- чл.354,ал.3,т.3 вр.ал.1,т.4 НПК. Все поради това не е легитимирана да отмери наказание, като сама увеличи наложено такова, по което се изразява недоволство-чл.354,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.4 НПК. Подобна възможност се допуска единствено при трето редовно разглеждане на делото пред ВКС, и то когато той намира за нужно да експлоатира правомощията на въззивен съд /цитираният вече чл.354,ал.5,изр.2 НПК/.
Затова по тази част от касационната жалба няма да се взема отношение, още повече предвид приетите по-горе предели на разглеждане. Само ще бъде уточнено, че що се касае до отправеното искане да се наложи наказание лишаване от свобода за срок от четири години, за което се счита, че следва да бъде изтърпяно ефективно, трябва да се заяви, че не би имало как и да бъде различен видът на изтърпяването му, предвид предпоставката на чл.66,ал.1 НК, изискваща наложеното наказание да е до три години лишаване от свобода, за да бъде приложим институтът на условното осъждане изобщо, наред с останалите изпълнени условия по разпоредбата.
ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ:
Като взема повод от изложените общи постановки, този съд ще даде пояснения по няколко обстоятелства, относими към жалбата на подсъдимия, изготвена от негов защитник и отстоявана в съдебно заседание пред ВКС от двама такива.
Прочитът на същата установява смесване на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК, предвид подкрепящите възражения в тази връзка. В частта по приложението на материалното право се претендира недоказаност на деянието и в изключителна степен неяснота на приетите от въззивната инстанция факти, на основата на лична трактовка на доказателствата и отричане на изводите по назначените пред ВтАС експертизи /ерго,третира се необоснованост/. Неразбираемо как поради казаното, се иска прилагане на института на случайното деяние по чл.15 НК, което несъмнено е основание по материалния закон. За да се разсъждава по този въпрос, фактологията трябва да е напълно дефинирана, а не тепърва да се изяснява. Тогава именно върховната съдебна инстанция по наказателни дела би могла да приложи нормата на чл.354,ал.1,т.2, пр.посл.вр.чл.24, ал.1,т.1 НПК и да оправдае подсъдимия.
Ако се иска обаче ВКС да определи фактическите положения като такива, очертаващи присъствието на случайно деяние, както по-скоро се разчитат посланията по жалбата поради атакуването на процесуалната деятелност на ВтАС и претенция за оправдаване, то несъмнено се цели преразглеждане на доказателствена съвкупност, което няма да бъде сторено при второ разглеждане на делото пред съда по правото.
Предвид изложеното, тази инстанция ще подходи към формулираните допустими въздигнати възражения, подчинявайки ги на вярното касационно основание. Трябва да се даде приоритет на действително релевираните доводи за процесуални нарушения, твърдяни като допуснати от втората инстанция, очертаването на които би могло да е довело до невярно възприемане на фактологията по делото. Ако такива бъдат разкрити, то единствената възможност би била отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, а не директно произнасяне по виновността на дееца, още по малко при условията на чл.24,ал.1,т.1 НПК.
Оспорването на фактите според жалбата е свързано с неяснота на приетото движение на МПС-то,управлявано от касатора, както и с траекторията на движение на пострадалата по пътното платно, което би обусловило наказателната отговорност на А.. Отправен е упрек към ВтАС, че е определил становището си въз основа на неправилно прието експертно заключение, с което се задава нов маршрут за движение, неуточнен в обстоятелствената част на обвинителния акт; че самата експретиза не почива на установени факти, а на предположения и „не кореспондира с доказаната по делото фактическа обстановка“. Недостижима за този съд е логиката на това оплакване, след като фактологията по престъпната дейност се установява чрез доказателствените материали и способите на доказване, какъвто е експертизата, а не обратно; отделен въпрос представлява съотнасянето на същите и възприемане на конкретни факти въз основа на определени взаимно свързани доказателства.
Обобщаването на всичката аргументация в тази връзка касае два съществени момента. Първият представлява оплакване относно приетите изводи по назначената пред решаващата втора инстанция повторна и след нея допълнителна комплексна медико-автотехнически експертизи /КМАТЕ/, в противовес на тези, предложени по експертните заключения на досъдебното и първостепенното съдебно производство, депозирани и разяснени от вещо лице Г.. Вторият съществен момент изхожда от приетото по техническите параметри на случилото се, в съобразие с останалия събран по делото доказателствен материал, и най-вече доколко то може да бъде отнесено към обстоятелствената част на обвинителния акт, рамкирал фактологическото обвинение на подсъдимия. Казано другояче, дължи се преценка дали с оглед възприетите факти не се касае за недопустимо изменение на обвинението от втората инстанция и порочно осъждане на касатора по този повод.
Най-напред трябва да се каже, че предвид завидно необоснованите постановки на вещото лице автотехнически експерт Г., които стоят в основата на приетите фактически положения по обстоятелствената част на обвинителния инструмент, се е наложило още при първото гледане на делото от ВтАС, решението по което е отменено от ВКС, да се назначи ПОВТОРНА експертиза. Явно са намерени за налични предпоставките на чл.153 НПК поради необоснованост на експертните заключения и възникнало съмнение за тяхната правилност. Действително, не наименованието на назначената експертиза- повторна или допълнителна- определя нейната същност, но в случая както при предходното гледане на производството пред ВтАС, така и при настоящото такова, повече от разбираемо е установено защо експертизите се налага да бъдат повторни.
Този съд само държи да отбележи указанията по отменителното решение на ВКС за необходимостта актуалният въззивен състав да обсъжда изводите по експертизите на вещо лице Г., противоречащи на негови изявления в открито съдебно заседание. Така или иначе е счетено,че те са толкова необосновани,че възниква съмнение за тяхната правилност и е назначена повторна експертиза. В крайна сметка ВтАС е изпълнил процесуалните си задължения, което въобще не променя липсата на каквото и да е основание да се облегне на изводите по отречените за годно изведени експертни заключения.
Тази инстанция разчита необходимостта от осмисляне на казаното от вещо лице Г., заявена от предходния касационен състав и поддържана от защитниците на подсъдимия в съдебно заседание, предвид потенциална налична промяна по обстоятелствената част на обвинителния акт в светлината на нововъзприети факти от въззивния съд /въз основа на нови експертни изводи/, без яснота доколко те са съобразени с нормата на чл.287 НПК. Такова изявление е направено в отменителното решение на ВКС и наистина проблемът по него стои на разглеждане пред този съд, доколкото атакуваният съдебен акт съдържа подобни обмислими специфични обстоятелства.
Ревизираният второстепенен съд подробно е отразил становището си защо приема за установени факти, изхождащи от експертни изводи по назначените пред него повторна и допълнителна КМАТЕ. Те са разгледани не изолирано, а на фона на всичкия събран доказателствен материал. Оплакването за неправилност на експертните изводи всъщност, релевирано от защитниците,се корени не в друго, а в нежеланието им на основа на тях да се правят съответни фактически заключения, като с дискредитационна цел се твърди, че не почиват на обективни предпоставки, а на предположения. ВтАС е изразил съображенията си за допустимост и кредитируемост на същите и този съд не намира основания да се занимава повече с тях заради солидаризиране с тезата.
Оттук насетне е ясно защо в частта по фактите е прието,че подсъдимият се е движел със скорост около 99-100 км/ч.в участък от пътя, където ограничението на скоростта е било 80 км/ч. З. С. се намирала в затревената ивица между двете пътни платна, облечена с тъмни дрехи, и при приближаване на колата на подсъдимия към нея предприела пресичане на пътното платно, което деецът възприел при осветяването на жената от светлинния поток на фаровете. Извил волана надясно, за да избегне удар, но настъпило инициално съприкосновение, докато пострадалата била в ход, с най-предната част на автомобила, поради което са счупени и двата й долни крайника; сетне тя била качена върху предния капак, след което паднала върху асфалта на дясната си страна в неестествена поза, а вещите й се разхвърчали. След удара автомобилът продължил движение надясно, ударил се и протрил мантинелата в района на спирката на градския транспорт.
Казаното по фактите не е самоцелно. То се прави, за да се отчете, че те са процедурно правилно изведени въз основа на събраните и с верен юридически усет обсъдени доказателствени материали. Такива са били и указанията по отменителното решение на ВКС. Оттук нататък трябва да се съобрази дали приетите фактически положения не се различават съществено от изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт, за да не бъде осъден подсъдимият по невъздигнато му обвинение, при неексплоатиране на института по чл.287 НПК.
На стр.16 /3 абзац/ от мотивите към атакуваното решение е възприето, че новите положения не водят до ограничаване процесуалните права на подсъдимия, нито до влошаване на процесуалноправното му положение и не се налага изменение на обвинението, което и е недопустимо да се направи пред втората инстанция. Казаното било така, тъй като приетата фактология не предизвиква промяна на съставомерните елементи, определящи правната квалификация на инкриминираното деяние.
Макар и ВтАС да е пестелив в изказа си по въпроса, ВКС е склонен да се съгласи с него. Това се дължи на внимателния прочит на обстоятелствената част на обвинителния акт, фактите по която са базирани на заключенията на вещо лице Г., отречени от въззивните инстанции като негодно изготвени и защитени. В същата поведението на подсъдимия и на пострадалата и тяхното място на пътното платно са така наедро описани /все пак е ясно, че потърпевшата се е намирала на пътното платно/, че се утвърждава тезата деецът да се е защитавал срещу по-широк кръг от обстоятелства, отколкото конкретно решените с осъждането му. Те, поради факта,че не съвпадат буквално с описаното на стр.2 от обвинителния инструмент, са възприети като нови. Но и правилно не като такива, които изискват изменение на обвинението.
Единственият същностен различен факт се явява приетата скорост за движение на автомобила, управляван от дееца, от около 99-100 км/ч. при ограничение от 80 км/ч., докато по обвинителен акт тя е 75 км/ч.при разрешени за конкретния пътен участък /който впрочем дори и да е част от републиканската пътна мрежа, е в рамките на [населено място]/ 70 км/ч. Тук вече идва пълното съгласие с казаното от ВтАС, че при новата обстановка не се променят съставомерни признаци на престъплението, след като повдигнатото обвинение е за управление на автомобила при несъобразена с конкретните пътни условия скорост.
Правилно и юридически обосновано въззивната инстанция е намерила подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение, като е преценила, че допуснатото нарушение на специалното законодателство, което е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия противоправен резултат, е това по чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП. Главното недоволство, което може да бъде формулирано по жалбата на подсъдимия се съзира в обстоятелството,че пострадалата не е следвало да престоява на пътното платно, поради което се претендира липса на допуснато нарушение и необходимост от прилагане на разпоредбата на чл.15 НК /извън твърдяното противоречие по неясни факти, но наличие на института на случайното деяние/. В тази връзка трябва да се уточни, че несъмнено правилно по доказателствените материали е прието пресичане на З. С. на пътното платно, каквото не е следвало да предприема на необозначено за целта място при наличие на подлези наоколо, поради което пък е обсъден и съществен неин принос за причиняване на противоправния резултат.
Същевременно касаторът е управлявал със скорост на движение, която е била несъобразена с конкретната пътна обстановка- с условията на видимост при движение в тъмната част на денонощието. Тя не му е позволявала да обгрижи поведението си по начин, че да не настъпи пътно транспортното произшествие, защото заради нея не е бил в състояние да реагира адекватно на появила се пътна опасност в рамките на късите светлини на фаровете. Ето защо не може да се възприеме лансираната теза за наличие на случайно деяние. В тази насока ВтАС е изразил съображенията си на стр.19 от своето решение и ВКС се съгласява с него.
Както е известно от дългогодишно прилаганите теория и практика, предпоставките на чл.15 НК са налице, когато водачът на превозното средство не е нарушил никакви правила, които да са в пряка причинно-следствена връзка с причинения неблагоприятен резултат,и въпреки това той е настъпил. Това е прието и в посоченото от защитата в касационната жалба,макар и некоректно тълкувано с оглед процесния казус, ТР №28/28.11.84 г.по описа на ОСНК на ВС на РБ. Въпреки заявената от подсъдимия и неговата защита липса на допуснати нарушения на пътното законодателство, това не е така. Изписаните в касационната жалба общи постановки що е случайно деяние и как то се отнася към небрежността, не променят направените изводи, че А. сам се е поставил в невъзможност да реагира на появилата се пътна опасност.
Що се касае до претенцията за явна несправедливост на наложеното наказание, макар и в жалбата да са изложени някакви доводи, те не касаят същината на касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК, което в съобразие с ал.5 на цитирания законов текст изисква позоваване на определени обстоятелства. Напротив, в тази част на изложението отново се утвърждава тезата за неправилно осъждане на подсъдимия поради недоказване на вината му по надлежен начин и т.н. Затова претенцията,че „наложеното наказание се явява несправедливо, не само по отношение на размера на наказанието, но и по отношение на изводите, че доверителят /той е подзащитен-бел.на съдебния състав/ ми е извършил престъпление“ /стр.10 от жалбата/, няма как нито да бъде обсъждано, нито да бъде удовлетворено.
ПО ДОПУСНАТИТЕ ВЪЗРАЖЕНИЯ ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ В ЖАЛБАТА НА ЧАСТНИТЕ ОБВИНИТЕЛИ:
Първо, по отношение на съпричиняването в рамките на допуснатото от подсъдимия нарушение на чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП по приетата фактология, ВтАС е изразил подробно аргументите си. В касационната жалба те не се атакуват, а очевидно се цели нежелание да бъде намерен за наличен какъвто и да е принос на пострадалата, поради факти, както те се очертават от искащата страна. Затова ВКС ще отговори, че е съгласен с тезата на ВтАС в обсъждания аспект и поради липса на надлежно предизвикване към дължими отговори, не намира за нужно нито да изписва други лични съображения,нито да преписва приетите от ревизирания съд.
Второ, в жалбата на частните обвинители сериозно е порицана дейността на решаващата инстанция по индивидуализиране на наказанието на подсъдимия в насока на възприемане на обстоятелството,че той бил съдействал за разкриване на обективната истина. На този фон се третират негови обяснения, както и показанията му, дадени в хода на досъдебното производство в качеството на свидетел, преди да бъде привлечен като обвиняем, като се твърди, че поведението му следва да бъде квалифицирано като такова по чл.290 НК- лъжесвидетелстване. Този съд въобще няма да затъва в теоретични размисли и разяснения как един обвиняем,респективно подсъдим, по българското наказателно-процесуално право /за разлика например от американското, за което по обясними причини обществото има най-много филмови и медийни познания; но то е в семейството на обичайното, а не на континенталното право/ не може да носи наказателна отговорност за лъжесвидетелстване, след като впоследствие е привлечен като обвиняем за съответната деятелност, за която е давал показания от една страна. А от друга- в качеството му на обвиняем, респективно подсъдим, е допустимо той да депозира обяснения, когато и каквито пожелае, без да бъде ангажиран с наказателна отговорност по чл.290 НК, най-малко тъй като не е свидетел по правилата, залегнали в българската наказателна регламентация.
Съвсем отделна е преценката за достоверност или не на обясненията на обвиняемото/подсъдимото лице по отношение на относими към вменената му дейност обстоятелства, съпоставени с останалия доказателствен материал. Но дори и те да бъдат счетени за неправдоподобни, няма норма, въз основа на която да се активира наказателната отговорност на обвиняем/подсъдим за лъжесвидетелстване. Ако частното обвинение чрез повереника си би искало да се стъпи на подобна плоскост на разсъждения, то тогава обосновката би следвало да бъде различна, макар и необсъдима от съда по правото. Но за да бъде разбрана абсурдността на въздигнатото възражение в този му вид, ВКС би желал да спомене „оговора“, при наличие на който според позицията на повереника на частното обвинение, всеки обвиняем, уличил друго лице, би бил лъжесвидетел, ако липсват други доказателства, подкрепящи изявленията му. А нито е било, нито е, нито ще бъде така при процесуален регламент като настоящия.
По отношение на претенциите за явна несправедливост на наложеното наказание трябва да се каже,че в жалбата са посочени общи доводи, свързани с посланията към обществото и неизпълнимите цели на наказанието в тази връзка, без да се отчита ни най-малко приносът на самата пострадала за настъпване на противоправния резултат,поначало оспорван. Липсва противопоставяне на конкретните съображения, очертали становището на ВтАС в насока на намаляване на наложеното наказание спрямо определеното от първостепенния съдебен състав такова. Затова този съд не намира база, на която да стъпи, за да отговаря на възражения. Още повече, както бе казано, се иска да се наложи наказание не по правилата, предвидени в НПК.
В края на касационната жалба е отправено искане на частните обвинители да бъдат присъдени направените разноски пред тази инстанция. Такива не се дължат, не само защото липсват доказателства за направата им, но и дори да имаше, най-вече заради качеството на сезиращия ВКС документ- оставен в едната част без разглеждане, а в другата-без уважение.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на частните обвинители Л. С., Н. С. със съгласието на заместник настойник Р. Д., Б. Б., Р. Д. и С. С. в частите, отразени в мотивите на настоящото решение.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №109/09.08.22 г.,постановено от АС-Велико Търново по В.Н.Д.102/21 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/ |