Р Е Ш Е Н И Е № 202 гр. София, 20.02.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и осми септември две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора А. Лаков изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 777 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия И. А. И. против въззивно решение № 106/16.03.2018 г. на Софийския апелативен съд, НО, 3-ти състав, постановено по ВНОХД № 72/2018 г., с което е била частично изменена и потвърдена присъда от 26.10.2017 г. на Софийски градски съд, НО, 22-ри състав по НОХД № 2323/2017 г. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или намаляване на наложеното му наказание. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият моли за намаляване на наказанието му. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С първоинстанционната присъда СГС е признал подсъдимия И. А. И. за виновен в това, че на 17.08.2019 г., около 12.10 ч. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] поради немърливо изпълнение на занятието си като медицински специалист в Центъра за спешна медицинска помощ (ЦСМП), представляващо източник на повишена опасност (не изпълнил задълженията си, произтичащи от добрата медицинска практика – да насочи пациентката Г. Д. за хоспитализация, осигурявайки й транспорт, клинично и инструментално наблюдение в нарушение на чл. 9, т. 3 и т. 9, б. „а”, както и чл. 13 от Наредба № 25/04.11.1999 г. на Министерство на здравеопазването, обн. на 12.11.1999 г.) причинил по непредпазливост (при независимо съпричинителство с подсъдимия М. Т.) смъртта на Г. Л. Д. (настъпила на 17.09.2010 г., около 15. 40 ч.), поради което на основание чл. 123, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 54 от НК му е наложил наказание „лишаване от свобода” за срок от 3 години, чието изпълнение е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години. Оправдал е този подсъдим престъплението да е било извършено във връзка с нарушение по чл. 5 от Наредба № 25/04.11.1999 г. и че не попълнил фиш за медицинско обслужване на пациент, както и е присъдил в негова тежест да заплати направени съдебни разноски в размер на 2833, 25 лв. С въззивното решение, предмет на касационната проверка, Софийският апелативен съд е изменил постановената присъда, като е оправдал подсъдимия И. И. да е извършил престъплението по чл. 123, ал. 1 от НК поради неизпълнение на задължения, произтичащи от добрата медицинска практика, както и е намалил наложеното му наказание лишаване от свобода на 1 година. Потвърдил е присъдата в останалата й част. С първоинстанционната присъда за независимо причиняване на смъртта на Г. Д. е бил признат за виновен и подсъдимия М. К. Т. – на 16.08.2010 г., като лекар не изпълнил задълженията си, произтичащи от добрата медицинска практика и допуснал нарушения по чл. 9, т. 1, 2, 3 и 9, б. „а”, както и по чл. 13 от Наредба № 25/04.11.1999 г. на МЗ, като е бил осъден на 3 години лишаване от свобода с отлагане на изпълнението на това наказание по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години. С въззивното решение подсъдимият Т. е бил оправдан да е извършил престъплението във връзка с нарушения на добрата медицинска практика и по чл. 9, т. 2 от Наредба № 25/04.11.1999 г. на МЗ, а в останалата част първоинстанционната присъда е била потвърдена. Подсъдимият Т. не е обжалвал въззивното решение по касационен ред, поради което и съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК в пределите на касационната проверка е единствено обжалваната му част от подсъдимия И. – относно потвърждаване на осъждането му за престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК. Извън обхвата на проверка е изменителната оправдателна част на въззивното решение, касаеща подсъдимия И.. Касационната жалба е неоснователна. Доводите за незаконосъобразно осъждане на подсъдимия И. за престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК са мотивирани с липсата на пряка причинна връзка между неговото поведение при посещението на пострадалата в дома й на 17.08.2010 г. в качеството му на фелдшер и задължението да й предостави транспорт до болнично заведение. Твърди се, че поначало той не е годен субект на престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК, доколкото съобразно професионалната си квалификация като фелдшер не е разполагал с медицински познания да преценява кой случай е спешен, за да предлага транспортиране, а в конкретния случай е бил успокоен от отразената предишния ден работна диагноза от лекар-специалист (подсъдимият Т.). Според защитата задължението за транспортиране не произтича и от „самоопределяне на пострадалата като спешен случай” , отразено в Наредба № 45/26.08.2010 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Спешна медицина”, която за първи път се споменава в обжалваното решение. ВКС намира, че действително коментарите на въззивния съд по повод понятието за спешен случай и приложимост на Наредба № 45/26.08.2010 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Спешна медицина”, респ. преценката доколко пострадалата сама се е определяла за спешен случай, а оттук и произтичащото задължение за подсъдимия И. за транспортирането й в болнично заведение, са неуместни и извън предмета на обвинението. Този нормативен акт не е посочван в обвинителния акт като източник на задължения при осъществяване дейността на подсъдимия, а и е съвсем очевидно, че Наредба № 45 е приета на 26.08.2010 г. т. е. след деянието на 17.08.2010 г., за което на подсъдимия е повдигнато обвинение за професионална непредпазливост. Същото важи и за Правилник за устройството и дейността на ЦСМП – София, който е бил утвърден през 2013 г. (л. 125-131, т. 3 от ДП). Всъщност, единствените задължения на подсъдимия И., които понастоящем подлежат на обсъждане в контекста на обвинението по чл. 123, ал. 1 от НК, са обвързани с разпоредбите на чл. 9, т. 3 и т. 9, б.”а”, както и на чл. 13 от Наредба № 25/04.11.1999 г. на МЗ (л. 122-124, т. 3 от ДП), които са му инкриминирани и във връзка с тях е бил осъден (като съответно се има предвид оправдаването му за отделни нарушения от първата и въззивната инстанции). По този въпрос апелативният съд е изложил конкретни мотиви, които ВКС споделя без препратките към неотносимите за настоящия казус нормативни актове. Съдържанието на цитираните разпоредби от Наредба № 25/1999 г. възлагат на ЦСМП, които оперират чрез съответните екипи (като подсъдимият е изпълнявал длъжността медицински специалист в реанимационен екип - вж. трудов договор и длъжностна характеристика - на л. 122 и 124, т. 2 от ДП) да предлагат спешна хоспитализация в специализирано болнично отделение (чл. 13, ал. 1), да осигуряват специализиран транспорт за пациенти, нуждаещи се от спешна медицинска помощ (чл. 9, т. 9, б. „а”), както и клинично и инструментално наблюдение на пациента до неговата хоспитализация (чл. 9, т. 3). В качеството си на медицински специалист подсъдимият И. е имал задължението да подпомага дейността на ЦСМП и да познава нормативните актове в областта на спешната медицинска помощ, сред които е горепосочената Наредба № 25/1999 г. Както е отразено и в обвинителния акт легалната дефиниция в чл. 2 от тази Наредба е определяла спешната медицинска помощ като включваща „всички медицински дейности, насочени към възстановяване на остро настъпили и животозастрашаващи нарушения и поддържане на виталните функции на организма”, като съгласно чл. 4, т. 6 обекти на спешната помощ са „болни и пострадали, при които не може да се прецени характерът и тежестта на заболяването”. По делото е установено, а и в такъв смисъл са били обвинителните твърдения, че след като И. не е разполагал с компетентност да прецени тежестта на оплакванията на пострадалата, то с оглед персистиращото им присъствие (двукратно повикване на спешен екип в рамките на два дни, констатации за силни болки в корема и ниско кръвно налягане в стойности 80/50), за което е бил уведомен, а и това е било ясно от предходното посещение на лекар-специалист (подсъдимия Т.), то същият е бил длъжен да й предложи и осигури специализиран транспорт до болнично заведение, по време на което тя да получи и дължимото наблюдение. Той не е сторил всичко това, поради което правилно е прието, че с бездействието си е допринесъл за настъпване на съставомерния резултат по чл. 123, ал. 1 от НК. Смъртта на пострадалата е настъпила няколко часа след неговото посещение и независимо от данните за спецификата на протичащия възпалителен процес (перитонит вследствие на перфорирала язва) и поведението на другия подсъдим Т. (като лекар-специалист, допуснал нарушения по Наредба № 25/1999 г.), то ако И. беше изпълнил своите задължения по чл. 9, т. 3 и т. 9, б.”а”, и по чл. 13, ал. 1 от същата наредба, е имало шансовете за избягване на леталния изход. Изложеното дотук очертава като неоснователни възраженията, че той не е бил годен субект на престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК, както и че поведението му, изразяващо се в нарушаване на конкретни инкриминирани му правила, не се явява в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. ВКС намира за неоснователен и довода за явна несправедливост на наложеното му наказание, редуцирано от въззивната инстанция от 3 на 1 година лишаване от свобода (при предвидени предели на санкцията от 1 до 6 години). В касационната жалба е направено искане за допълнителното му намаляване без да са изложени каквито и да са съображения, които да обуславят приложението на чл. 55, ал. 1 от НК, което е основанието за слизане под предвидения минимум от 1 година лишаване от свобода. Същевременно, мотивите на въззивния съд разкриват, че обема и значението на всички обстоятелства по чл. 54 от НК са били правилно отчетени, поради което и липсва необходимост за ревизия на наказанието. В размера от 1 година лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено по чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години, то съответства на извършеното и е достатъчно за комплексното постигане на всички цели по чл. 36 от НК. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: СТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 106/16.03.2018 г. на Софийския апелативен съд, НО, трети състав, постановено по ВНОХД № 72/2018 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.