Р Е Ш Е Н И Е № 129 Гр. София, 13 август 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на четиринадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП Ст. АТАНАСОВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 564/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба от частните обвинители Р. Г. В. и Й. Г. Г., чрез упълномощения им повереник, адв. А. Б., срещу въззивно решение № 19/18.02.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 291/2018 г., по описа на Апелативен съд – гр. Велико Търново, в която са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 3 от НПК. В жалбата на частния обвинител се навежда довод за неправилно оправдаване на подсъдимия по обвинението за квалифициращото обстоятелство „бягство от местопроизшествието“, /като се оспорва приетата от съдилищата фактическа обстановка/ и за занижен размер на основното и допълнително наказание. Отделно от това се поддържа оплакване за неправилно приложение на института на условното осъждане, което се оценява като несъответно на тежестта на деянието. Частните обвинители правят искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане в съответствие с направените искания. Пред касационната инстанция прокурорът от ВКП застъпва становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия. Счита, че материалният закон е приложен правилно към релевантните факти, които са установени в съответствие с изискванията на закона, включително и след провеждане на въззивно съдебно следствие от апелативния съд. Наложеното на подсъдимия наказание оценява като справедливо отмерено. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият П. Д., британски гражданин, със статут на постоянно пребиваващ в Р България, се представлява от упълномощения защитник, адв. П., който намира жалбата на частните обвинители за неоснователна и моли да се остави в сила въззивното решение. Сочи, че в касационната жалба се въвеждат нови факти, което е недопустимо в производството пред ВКС. Подсъдимият П. Д. в последната си дума пред ВКС моли да се остави в сила въззивното решение. Частните обвинители, Р. В. и Й. Г. пред ВКС се представляват от упълномощения повереник, адв. Б., който поддържа касационната жалба на доверителите си с направеното искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав. Моли да бъдат съобразени изложените в същата подробни доводи в подкрепа на направеното искане. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди основанията, наведени в касационната жалба на частните обвинители Г. и В. и като съобрази доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 11/13.02.2018 г., постановена по н.о.х.д. № 317/2017 г., по описа на Окръжен съд – гр. Русе, наказателно отделение, подсъдимият П. Е. Д., британски гражданин, със статут на постоянно пребиваващ в Р България, е признат за виновен в това, че на 20.10.2015 г., в [населено място], при управление на МПС, л.а. „марка” , модел “модел” с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата - чл.20, ал.2 изр.1 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. Г. В., поради което и на осн. чл. 343, ал.1, б. „в”, вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, изтърпяването на което е отложено на осн. чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата на окръжния съд подсъдимият е оправдан по обвинението, след извършване на деянието да е избягал от местопроизшествието, както и по обвинението да е нарушил правилата за движение по чл.5, ал.2 и чл.20, ал.1, изр.2 от ЗДП. На осн.чл.343г от НК на подсъдимия е наложено наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. С присъдата на окръжния съд, в тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски от държавното и частно обвинение и съответните държавни такси и съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото. С решение № 19/18.02.2019 г. на Апелативен съд-гр.Велико Търново, Наказателно отделение, постановено по в.н.о.х.д. № 291/2018 г., присъдата на Окръжен съд – Русе , № 11/13.02.2018 г., по н.о.х.д. № 317/2017 г., е изменена в частта относно нарушените правила за движение по ЗДП, като подсъдимият е признат за виновен по обвинението за извършване на нарушение на чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДП, като е потвърдена в останалата част. Касационната жалба на частните обвинители В. и Г. е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирани страни, поради което е допустима, като разгледана по същество се прецени за неоснователна. На първо място следва да се посочи, че наведените в жалбата доводи за фактическа необоснованост на въззивното решение не подлежат на касационен контрол. Необосноваността не е сред предвидените касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК и не представлява елемент от касационната проверка. ВКС проверява само правилността на формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите, което означава проверка за юридическата им правилност, което не включва правилността на възприетите фактически положения по същество. С оглед изложеното тезата на частният обвинител от жалбата за неправилно възприети факти относно поведението на подсъдимия по напускане на местопроизшествието след извършване на деянието, не подлежи на проверка от ВКС. ВКС намира, че възприетата от контролираните съдилища фактическа обстановка е основана на вярна доказателствена оценка на съдържанието на относимите към поведението на подсъдимия, след извършване на деянието, доказателства, които са интерпретирани съобразно действителният им смисъл. За установяването на фактическата обстановка по делото в тази й част, съдилищата са се позовали на показанията на свидетеля Н.,съсед и познат на подсъдимия, който владеел английски език, на депозираните показвания от полицейския служител Н. К., който е извършвал проверка на пътния инцидент след получен сигнал за произшествието и на обясненията на подсъдимия П. Д.. Цитираните гласни доказателства са еднопосочни и кореспондират взаимно, поради което изводите за тяхната обективност се оспорват неоснователно. Съгласно съдържанието на цитираните доказателствени източници, подсъдимият е реализирал пътно произшествие чрез удар в попътно вървящи пред него пешеходци, облечени в тъмни дрехи, като произшествието е настъпило вечерта около 20.00 часа. След удара подсъдимият е продължил движението на автомобила до дома си в [населено място], след което незабавно се е обадил по телефона на свидетеля Н., като го помолил да сигнализира на тел. 112 за извършеното от него произшествие. Подсъдимият, който е чужд гражданин, не владеел български език и използвал преводаческите услуги на Н., с когото контактувал често, по причина, че свидетелят говорел английски език. Подсъдимият и свидетелят Н. се върнали незабавно на мястото на произшествието, където се намирал полицейският служител К., който извършвал първоначална проверка на обстоятелствата по пътния инцидент. Свидетелят Н. му съобщил, че подсъдимият е лицето, което е реализирало произшествието и го посочил. От показанията на свидетеля К. е установено, че подсъдимият е пристигнал на мястото на произшествието в рамките на 10-15 минути след полицейския екип, с цел да съобщи, че е извършител на пътния инцидент. Възражението на защитата за неподкрепеност от наличните доказателства, на фактическия извод на съдилищата за невладеенето на български език от страна на подсъдимия, е несъстоятелно. Данни за това се съдържат в показанията на свидетелите Н. и К. и по делото не са налице други доказателства, които да ги оборват. Решаващите съдилища са изградили фактическите изводи на базата на доказателства, изходящи от незаинтересовани доказателствени източници, поради което не могат да бъдат упрекнати, че дейността им по оценка на тези доказателства, чрез тяхното кредитиране е в нарушение на закона. Съществените фактически обстоятелства от значение за приложението на материалния закон в частта относно квалифициращото обстоятелство „избягал от произшествието“ са свързани с действията на подсъдимия след настъпването му, по отклонение от мястото на инцидента, времето на обратното му завръщане и причината за това. Същите са подробно изяснени от наличните доказателства, които са достатъчни по обем и непротиворечиви, което не е налагало събирането на нови доказателства за изясняване на фактите или допълнителна проверка на събраните за тяхната достоверност. Вътрешното убеждение на контролираните съдилища по релевантните за обвинението в частта относно квалификацията, бягство от местопроизшествието, е формирано при спазване на изискванията на чл.13, ал.2 и на чл.14 от НПК, като не се констатират процесуални пороци в дейността им по събиране и оценка на относимата доказателствена съвкупност. С оглед изложеното, оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е неоснователно, поради което претенцията на частното обвинение за отмяна на решението на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане не може да бъде удовлетворена. Не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение на материалния закон при правната оценка на възприетите факти. При установените фактически положения за временното отклонение на подсъдимия от мястото на пътното произшествие и незабавното му връщане обратно, с цел да съобщи на пътните полицаи, че той е извършител на деянието, както и предвид обстоятелството, че същият е чужд гражданин и не владее български език, правилно решаващите съдилища са намерили, че от негова страна не е осъществен квалифициращият признак по чл.343, ал.3 от НК, „бягство от местопроизшествието“. Съдебната практика е последователна в разбирането, че не всяко отклонение на дееца от мястото на произшествието, след реализиране на ПТП следва да се квалифицира като „бягство от местопрестъплението“ . В случаите когато се установи, че след като извършителят е напуснал района на пътния инцидент, незабавно се е върнал обратно, с цел да се предаде на контролните органи, е налице извинителна причина, която изключва по-тежката правна квалификация /Решение № 31 от 26.01.2005 г. на ВКС по н. д. № 501/2004 г., НК, II н. о/. В конкретния случай е изяснено, че връщането на подсъдимия на мястото на произшествието е реализирано от него в изключително кратки срокове, след като е съобщил за случая на свидетеля Н. и го е помолил да сигнализира на тел. 112 и да го придружи, за да превежда/ . Същото е било единствено с цел да съобщи на контролните органи, че той е причинил произшествието и да съобщи за обстоятелствата по извършването му. В ППВС № 1/83 г. е дадено тълкуване на квалификацията по чл.343, ал.3 от НК, свързана с бягство от местопроизшествието, като е изяснено че, този квалифициращ признак ще е налице когато деецът без уважителна причина е напуснал мястото на произшествието с цел да се укрие или да заличи доказателства или участието си в транспортното произшествие. От фактите по делото не се установява такова съставомерно поведение на подсъдимия, което от обективна страна да се субсумира в тази правна рамка. Подсъдимият не е предприел действия по укриване на самоличността си или по заличаване на доказателства, незабавно е съобщил, че той е извършител на инцидента и лично е придружил полицейските служители до дома си, където им е показал лекия автомобил, с който е реализирал произшествието. При тези фактически данни правилно решаващите съдилища са признали подсъдимия за невиновен по по-тежката правна квалификация като са приели, че отклонението му от мястото на инцидента се дължи на извинителна причина и не е с цел укриване или заличаване на доказателства. С оглед изложеното, претендираното нарушение на материалния закон не се установи да е налице. По оплакването за явна несправедливост на наказанието: Съображенията в подкрепа на същото са основани на неправилно оправдаване на подсъдимия по обвинението по чл.343, ал.3 от НК относно квалификацията „избягал от местопрестъплението“ и съобразно обсъденото по-горе за приложението на материалния закон са неоснователни и не могат да рефлектират върху справедливостта на наказанието. Явната несправедливост се поддържа и по съображения за завишена степен на обществена опасност на деянието, изведени от механизма на извършване на деянието – шофиране късно вечер, в ден на избори, когато е възможно струпване на хора и се изисква повишено внимание от водачите на моторни превозни средства. Поддържа се и тезата за превес на отегчаващите обстоятелства, които се намират за неправилно оценени. Аналогични съображения са били поддържани и пред въззивния съд, който правилно ги е отхвърлил с аргументи, които ВКС изцяло споделя. На първо място не може да бъде възприета тезата за завишена степен на обществена опасност на деянието, изводима от посочените в жалбата обстоятелства. Движението в тъмната част на деня действително е изисквало повишено внимание от водача, но в участъка от произшествието, в който е настъпило не е било възможно да се предвиди струпване на хора, тъй като се касае за пътно платно, където по правило не се допуска движение на пешеходци. Отделно съдилищата по фактите са отчели, че поведението на пострадалия е било в нарушение на чл.108 от ЗДП и по тази причина същият е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. В тази връзка се споделя изцяло становището на въззивния съд, че степента на обществена опасност на деянието следва да се преценява в контекста на значителното съпричиняване от страна на пострадалия, без чието неправомерно поведение пътният инцидент не би настъпил. Касае се за пострадало лице, облечено в тъмни дрехи, което се е движело в лентата за движение на подсъдимия заедно с две други лица, които са заемали по-голямата част от същата. Изложеното относно поведението на пострадалия водач и приносът му за настъпване на инцидента, правилно са отчетени в насока тезата на контролираните инстанции, че степента на обществена опасност на деянието не е завишена извън рамките на квалификацията. В жалбата се навежда и довод за неправилна оценка на смекчаващите и отегчаващи вината на подсъдимия обстоятелства, като се сочи липса на обстоятелства в полза на подсъдимия. Контролираните инстанции са преценили като факти в полза на подсъдимия чистото му съдебно минало, добрата му лична характеристика и изразеното съжаление за извършеното деяние, както и съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия пешеходец. Посочените обстоятелства са правилно оценени като вид и брой, съотношението им ясно навежда на категоричен превес на смекчаващите обстоятелства, в съответствие, с който извод е определено и наказанието на подсъдимия, в рамките на специалния минимум от три години лишаване от свобода, в който размер е определено и допълнителното наказание, поради което не се установи наличие на хипотезата на чл.348, ал.5,т.1 от НПК относно явната му несправедливост на това основание. В жалбата на частните обвинители се оспорва и приложението на чл.66, ал.1 от НК, което се оценява в разрез с целите на наказанието по чл.36 от НК относно постигането на специалната и генерална превенция. Въззивният съд е изложил подробни съображения в подкрепа на становището си, че за целите на наказанието не се налага подсъдимият да търпи лишаването от свобода ефективно. Изводът е основан на данните за личността на дееца и механизма на деянието, както и на същественият принос на пострадалия за настъпване на произшествието, предвид допуснато от нето нарушение при движението по пътното платно в тъмната част на деня. ВКС споделя тезата на контролирания съд, че успешното постигане на специалната и генерална превенция спрямо подсъдимия може да се реализира чрез прилагане на чл.66, ал.1 от НК с отлагане изпълнението на наложеното наказание. Определеният размер на изпитателния срок е съобразен с конкретиката на пътното произшествие и приносът на пострадалия, поради което се намери за достатъчен за преоценка на поведението на дееца и успешното му поправяне като личност. Прилагането на чл.66, ал.1 от НК е съобразено изцяло и с тълкуването съгласно ТР №2/22.12.2106 г. по тълк.д. №2/2016 г на ОСНК на ВКС за косвеното значение на приноса на пострадалите пешеходци за настъпване на произшествието, който следва да се отчете при преценката относно начина на изтърпяване на наказанието. Условното осъждане на П. Д. не противоречи на целите и на генералната превенция, които също успешно могат да бъдат реализирани чрез прилагане на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК. Условното осъждане също оказва предупредителен и възпиращ ефект спрямо останалите членове на обществото, тъй като не изключва възможността за привеждане в изпълнение на наложеното наказание. С оглед изложеното, наложеното на подсъдимия наказание не се прецени за явно несправедливо и жалбата на частните обвинители в тази връзка се явява неоснователна, поради което решението на въззивния съд следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 19/18.02.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 291/2018 г., по описа на Апелативен съд – гр. Велико Търново . Решението не подлежи на обжалване. На осн. чл.55, ал.4 от НПК да се извърши писмен превод на настоящото съдебно решение на английски език и се връчи на подсъдимия П. Д.. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: