Р Е Ш Е Н И Е № 5 София, 22 януари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети януари 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Кр. КОЛОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 2266/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдените И. З. А. и Г. З. А. за възобновяване на НОХД № 7625/2011 г. по описа на Районен съд – Пловдив и отмяна на постановената по него присъда, с която те са били признат за виновни по обвинение по чл. 195 ал.1 т.3 и т.5 вр. чл. 194 ал.1 вр. чл. 26 ал.1 от НК и на осн. чл. 54 от НК им е било наложено наказание една година „лишаване от свобода”. В искането се изтъкват доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, които се изразяват в неправилен анализ на събраните доказателства, игнориране на такива, които ги оневиняват в извършване на престъплението - основание за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Претендира се отмяна на присъдата, респективно и решението на въззивния съд, с която то е било потвърдено, и постановяване на решение, с което осъдените да бъдат оправдани. Пред ВКС защитата на осъдения Г. А. поддържа искането с изложените в него съображения, като твърди, че неоснователно не са кредитирани показанията на св. Г. Б., който установява, че по време на извършване на престъплението този осъден е бил на друго място. Защитата на осъдения И. А. поддържа искането. Намира, че постановената осъдителна присъда почива само на „оговор” от страна на останалите подсъдими, както и на показанията на неграмотни свидетели, които не са дали правдиви показания. Моли за възобновяване на производството и връщане на делото за ново разглеждане. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно и предлага то да бъде оставено без уважение, тъй като са обсъдени всички доказателства от съдебните инстанции и законът е приложен правилно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: С присъда № 140/27.03.2012 г. по НОХД № 7625/2011 г. Пловдивският районен съд е признал подсъдимите Г. и И. А. за виновни в това, че на 3 срещу 4 март 2011 г. в гр.Стамболийски] след предварителен сговор с още четири лица чрез повреждане на прегради, здраво направени за защита на имот, отнели чужди движими вещи на стойност 1110,50 лв. от владението на различни лица без тяхно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвоят, поради което и на основание чл. 195 ал. 1 т. 3 и т.5 вр. чл. 194 ал.1 вр. чл. 26 ал.1 от НК им е наложил наказание от по една година лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор. Въз основа на депозирани жалби от подсъдимите е било образувано въззивно производство пред Пловдивски окръжен съд по ВНОХД № 841/2012 г., приключило с решение № 336 от 07.11.2012 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена. Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение, като исканията за възобновяване на въззивното дело се явяват подадени в изискуемия 6-месечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК. Разгледани по същество, те са неоснователни. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с начина на формиране на вътрешното убеждение на съдебните инстанции - липса на пълно, обективно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото и неправилна оценка на събраните доказателства, които като цяло са довели до неправилно приложение на закона с осъждане на подсъдимите А. по повдигнатото им обвинение, са изцяло неоснователни. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след комплексен собствен анализ на доказателствените източници е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически и правни положения. В съгласие с изискването по чл. 339 ал. 2 от НПК е отговорил подробно и мотивирано на всички възражения на защитата. Това важи и за тези, които понастоящем са възпроизведени в исканията за възобновяване при аргументиране на доводите за допуснатите нарушения на процесуалния закон, каквито ВКС не констатира. Не се откриват и никакви нарушения при извеждане на правнорелевантните факти, на основата на които инстанциите по същество са приели обвинението за доказано. По въпроса за авторството на подсъдимите братя А. в извършването на поредица от кражби в нощта на трети срещу четвърти март 2011 г. доказателствената съвкупност като цяло е била непротиворечива. Част от лицата, с които те са извършили деянията, са признали тяхното извършване и обстоятелствата по начина на осъществяването на своите намерения. Вярно е, че това признание е било отречено в съдебно заседание, но приобщените по реда на чл. 279 от НПК обяснения на обвиняемите А. А., М. А. и Н. А. са дали основание на съдебните инстанции да приемат, че именно те са достоверни и да ги кредитират относно авторството на осъдените И. и Г. А.. Не съществува съмнение, че ако обясненията на съпроцесник са единственото доказателствено средство за авторството на друг подсъдим, то би бил налице оговор, на основата на който не би могла да почива осъдителна присъда. В случая обаче като сигурна доказателствена база, въз основа на която тези уличаващи обяснения са били проверени, са показанията на свидетелите Д., Р., Д., Д. и С.. Вярно е, че показанията на първите трима са производни доказателствени средства, тъй като възпроизвеждат чутото от тях от част от извършителите – съпроцесници на осъдените А.. Св. Д. /който е един от пострадалите от кражбата/ е чул заявеното от осъдения А. А., непосредствено след задържането му, че „вътре били и двамата близнака” /осъдените А./. Св. Р. е категорична, че в качеството си на инспектор детска педагогическа стая е снемала обяснения от непълнолетния извършител А. А. и в тях той е заявил, че с други лица и „братята близнаци И. и Г. А. са извършили кражби от къщи”. Св. Д. заявява, че пред него един от участниците в престъплението – М. А. е заявил, че в кражбата са участвали „и двамата братя Г. и И.”. По този начин, независимо, че в съдебно заседание подсъдимите М. А. и А. А. са отрекли направените признания на досъдебното производство относно участието на братята А. в престъплението, то техните обяснения в предварителната производство законосъобразно са били кредитирани от съдебните инстанции, тъй като тяхната достоверност е била проверена и потвърдена от други незаинтересовани от изхода на делото доказателствени източници. Напълно обоснован и издържан доказателствен анализ е направен от инстанциите по същество и на показанията на свидетелките Д. и С.. За разлика от първата група свидетели, те са очевидци на деянията, присъствали са на извършването на отнеманията и дори самите те са извършвали отнемане на вещи по същото време и на същото място, макар и не заедно с осъдените. И двете са категорични, че са видели единият от братята – осъденият И. А. да извършва кражба на казан и че излиза изпод мрежата на един от дворовете. Както първоинстанционният съд, така и въззивният съд са изложили аргументи, че не са налице основания, поради които да не се кредитират показанията на тези свидетелки, тъй като липсват каквито и да е причини те да набеждават братята в осъществяването на деяния, в които те да не са участвали. Преценени сами по себе си, показанията на Д. и С., независимо че свидетелките са с ниска степен на грамотност, не дават основания да се приеме, че са недостоверни и възпроизвеждат факти, които те не са възприели. Достоверността на показанията като доказателствено средство е резултат от преценката на решаващия орган до каква степен те отразяват вярно и обективно възприетото от свидетеля. Интелектът на свидетеля би могъл да има значение относно нивото на възпроизвеждане на чутото и видяното, но не е критерий за достоверност на показанията. Първоинстанционният съд напълно е охранил правата на подсъдимите Г. и И. А., като е допуснал и разпитал посочените от тях свидетели Г. Т., М. Д. и Г. Б.. И тримата са в близки отношения с тези осъдени лица, доколкото първите две са във фактическо съжителство с всеки от братята А., а св. Б. – близък техен приятел. Обстоятелството, че съдът не е дал вяра на показанията на тримата свидетели, тъй като е преценил, че те са недостоверни, не опорочава доказателствената му дейност, тъй като е изложил подробни аргументи за причините за направата на тази оценка. Никоя съдебна инстанция не е обвързана от закона да кредитира определени доказателствени източници, но е длъжна да мотивира своя отказ да направи това. В случая и двете инстанции за изложили аргументи за заинтересованост на свидетелите от това да твърдят оневиняващи осъдените обстоятелства /че по време на деянията са се намирали в друг град/, както и житейски неоправданото обстоятелство при разпит на същите една година след събитията те да си спомнят с точност местопребиваването на братята А. при монотонния начин на живот, който са водели. При това положение, след като първата и въззивната инстанции са извършили всеобхватен анализ на всички доказателствените източници, като са изложили подробни, ясни и убедителни съображения за това, поради какви причини намират за установени фактите за участие на Г. А. и И. А. в извършване на престъплението, а възраженията на защитата за неоснователни, ВКС намира, че липсва каквото и да е основание да се счита, че вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е било опорочено. Към законосъобразно установените факти е приложен и правилният материален закон. Липсва нарушение на чл. 13 и чл.14 от НПК, което да налага настоящата инстанция да възобнови производството по делото, като върне същото за ново разглеждане или оправдае осъдените лица. На основата на тези съображения ВКС не намери да е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, нито това по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК, които да налагат упражняването на правомощието му да възобнови наказателното производство. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на осъдените И. З. А. и Г. З. А. за възобновяване на ВНОХД № 841/2012 г. по описа на Пловдивски окръжен съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 336 от 07.11.2012 г., с което е била потвърдена присъда № 140/27.03.2012 г. по НОХД № 7625/2011 г. на Пловдивския районен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.