О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 40 гр. София,28.01.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари, две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№628 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури /ИАРА/ срещу решение №260089 от 24.11.2020 г. по в.т.д.№409/2019 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение, след отмяна на решение №148 от 14.03.2019 г. по т.д.№434/2018 г. на ОС Пловдив, ИАРА е осъдена да заплати на „Унимекс“ ЕООД сумата от 57 984.11 лв., представляваща неизплатен остатък от окончателно плащане, цялото в размер 119 254.65 лв., по заявка за плащане от 15.10.2013 г., дължимо по договор №80 от 28.05.2012 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма за развитие на сектор „Рибарство“ на Република България, финансирана от Европейския фонд за рибарство за програмен период 2007 – 2013 г., ведно със законна лихва от 07.07.2018 г. до окончателното изплащане. В жалбата се навеждат доводи, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд е разгледал спор, който не е подсъден на гражданските съдилища, евентуално неправилно. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за които се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: Допустимо ли е вземане на бенефициент по договор за безвъзмездна финансова помощ да се оспорва пред граждански съд след влизане в сила на ЗУСЕСИФ. Ответникът по касация „Унимекс“ ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът има право да получи заявената помощ в размер на 119 254.65 лв. по процесния договор №80/28.05.2012 г., сключен между страните. Посочил е, че не се твърди неизпълнение на някое от условията за предоставяне на уговорената безвъзмездна финансова помощ по конкретния договор, нито са налице установени нередности, свързани с одобрения проект – предмет на този договор, като на „Унимекс“ ЕООД не са давани указания за отстраняване на нередовности, а такива изобщо не се твърдят от ответника и не са констатирани. Приел е, че с уведомително писмо от 22.12.2016 г. разплащателната агенция е уведомила ищеца, че на 15.12.2016 г. му е изплатена сумата от 61 270.54 лв. В същото писмо е посочено, че неизплатената част от окончателното плащане по договор №80 от 28.05.2012 г. е погасена чрез прихващане, съгласно решения за наличие на нередност по друг договор между страните за безвъзмездна финансова помощ - договор №20/28.01.2011 г., като прихващането е извършено със следните суми: 38 060.40 лв., наложена финансова корекция с решение №РД-143/14.05.2016 г. на изпълнителния директор на ИАРА, 2 061.92 лв., лихва за забава към 14.12.2016 г. върху горното задължение и 17 861.79 лв., втора финансова корекция по решение №РД-330/02.11.2016 г. на изпълнителния директор на ИАРА. Установил е, че посочените решения са издадени след като вече е налице Заповед №РД-1433/21.12.2012 г. на изпълнителния директор на ИАРА, касаеща същата финансова корекция по същия договор, по която се е развило административно производство пред съд във връзка с оспорването й, в което е прието, че не е налице годен административен акт, а становище на една от страните по договора във връзка с неговото изпълнение. Изложил е съображения, че решенията на изпълнителния директор на ИАРА, на които се позовава ответника, твърдейки че е налице извънсъдебно прихващане, представляват актове по чл.14 ал.2 от Наредба за определяне на процедурите по администриране на нередности по фондове, инструменти и програми, финансирани от ЕС, която е приложима към установяване на нередности по договорите за безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма за развитие на сектор „Рибарство“ на Република България, финансирана от Европейския фонд за програмен период 2007 – 2013 г. Изразил е становище, че дори и да се приеме, че административният орган, след като веднъж е констатирал една нередност, може отново да издаде решение, с което да констатира пак същата нередност, свързана с изпълнение на проект, за който е сключен предходен договор между страните, то това не променя начина, по който да бъде установено това твърдение на ответника, респ. несъгласието на ищеца с него. В този смисъл и тъй като в случая не е налице нито една от останалите хипотези, регламентирани в разпоредбата на чл.30 от цитираната Наредба, е счел, че решение за приключване на нередността, която ИАРА в качеството си на контрагент по договора, твърди, че съществува, може да бъде единствено окончателен съдебен акт, който да установи действително ли е налице тази нередност. След подробен анализ на приетите по делото доказателства е намерил, че твърдяните нередности не са се установили, поради което е достигнал до извод, че при доказателствена тежест за ответната агенция, същата не е установила наличие на ликвидни и изискуеми вземания /на каквито се позовава с издадените решения №РД-143/14.05.2016 г. и №РД-330/02.11.2016 г./, респективно, че не са налице предпоставките за извършване на прихващането, за което ищецът е уведомен с уведомително писмо от 22.12.2016 г. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Формулираният от касатора въпрос, свързан с допустимостта на производството пред гражданския съд, отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, но в случая не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Въззивният съд се е съобразил изцяло с константната практика на ВКС /определение №109 от 28.02.2019 г. по ч.т.д.№116/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, определение №389 от 14.08.2019 г. по ч.т.д.№1087/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, определение №468 от 31.10.2019 г. по ч.гр.д.№3324/2019 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, решение №60105 от 03.08.2021 г. по т.д.№994/2020 г. на ВКС, ТК, Второ отделение и др./, според която, ЗУСЕСИФ не урежда преходни и заключителни разпоредби във връзка с откази за верификация, произтичащи от правоотношения, възникнали преди влизането му в сила, когато бенефициентът не е упражнил правото си на съдебна защита до влизането му в сила /какъвто е процесният случай, респективно цитираното от касатора решение на ВКС се отнася до хипотези, различни от процесната/, нито приравнява отказите за верификация, издадени преди влизането му в сила, на административни актове. В преходните и заключителните разпоредби на ЗУСЕСИФ липсват правила, които да позволят неприлагане на общите правила на АПК, определящи срокове за упражняване право на жалба за оспорване на административни актове, а в ПЗР на ЗИД на АПК /бр.74 от 20.09.2016 г./ липса уредба, която да позволява прилагането на новосъздадената норма на чл.128, ал.1, т.3 от АПК и по отношение на изпълнението на договори, които имат всички белези на административни, но са сключени преди нормативното им дефиниране като правен институт. Новата материалноправна уредба не трансформира правото на иск в право на оспорване по АПК, нито изрично сочи, че правото на иск в рамките на давностния срок, досежно изявление за финансова корекция, направено преди влизане на закона, е преклудирано. С оглед изложеното касационно обжалване не може да бъде допуснато, а предвид изхода на правния спор, касаторът дължи на ответника по касация сумата от 2 400 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №260089 от 24.11.2020 г. по в.т.д.№409/2019 г. на АС Пловдив. ОСЪЖДА Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури да заплати на „Унимекс“ ЕООД ЕИК[ЕИК] сумата от 2400 лв., разноски пред ВКС. Определението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.