Р Е Ш Е Н И Е
№ 26
София, 24.03.2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 23.02.2021 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
при участието на секретаря Л.Златкова
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 524/2020 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТБ“ВИКТОРИЯ“ ЕАД, гр. София,(с универсален правоприемник „ИНВЕСТБАНК“АД) против въззивното решение на Софийски градски съд № 6 319 от 11.10.18 г., поправено с допълнително решение № 3271/08.05.2019 г., двете по в.гр. д.№ 4 921/2017 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски районен съд № 13 785 от 30.08.2016 г., по гр.д.№ 43 145/2015 г. за уважаване на предявените от Л. Н. М. и Г. Н. М. срещу касатора, като ответник, обективно кумулативно съединени искове: осъдителен, по чл. 79, ал.1 ЗЗД– за заличаване на договорна ипотека, учредена с нотариален акт № 36, т.І, рег.№ 860, н.д.№ 23/2014 г. на нотариус М. Р., с рег.№ 504 на КЧН и отрицателен установителен, основан на чл. 124, ал.1 ГПК – за признаване на установено, че ищецът Л. М. не дължи на ответната Банка сумата 9 205 евро - наказателна лихва за периода 07.05.2015 г. - 07.07. 2015 г. по договор за ипотечен кредит № М 2015- 32 от 03.04.13 г., като в тежест на ЮЛ- касатор е възложена и отговорността за деловодните разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното въззивно решение по иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, който порок, касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е аргументиран с липса на възникнало в полза на ищеца право на заличаване на договорната ипотека при непогасяване на обезпеченото вземане, което да е надлежно упражнено от ищците. Поддържа се, че в разглежданата хипотеза искът по чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД не е самостоятелен, а винаги последица от уважаване на иск за установяване несъществуване на обезпеченото вземане по чл.179 ЗЗД, какъвто в случая не е проведен. Застъпена е и тезата, че доколкото претендираното от ищците право не притежава правната характеристика на гражданско притезание -единствено предмет на защита с осъдителния иск, предявената искова претенция, основана на чл.79, ал.1 ЗЗД за изпълнение на поето договорно задължение за заличаване на учредена договорна ипотека, е недопустима, което налага обезсилване на въззивния съдебен акт и прекратяване на производството по делото и на това самостоятелно основание.
По съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, които са поддържани и в проведеното по делото открито съдебно заседание, касаторът иска и евентуалната отмяна на въззивния съдебен акт.
Основното му възражение е срещу процесуалната законосъобразност на извода на Софийски градски съд, че предпоставките за заличаване на процесната договорна ипотека, уговорени с § 1 от сключеното с длъжника- трето за настоящия спор лице, допълнително споразумение № 3/ 28.10.2014 г. са изпълнени. Счита, че доколкото в обжалвания съдебен акт отсъстват изградени от въззивния съд фактически изводи относно редица факти, които са релевантни за предявените искове, не е проведено самостоятелно обсъждане на ангажираните в тази вр. доказателства по делото и не са формирани собствени правни изводи по съществото на спора от решаващия състав на въззивната инстанция, то са нарушени съществените процесуални правила на чл.12 и на чл.269, ал.2 ГПК, който порок обуславя основателност на касационната жалба и налага връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС.
В качеството си на правоприемник на ТБ “ВИКТОРИЯ“ ЕАД, търговско дружество „ИНВЕСТБАНК“АД е обжалвало и въззивното решение на СГС, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 6 319/ от 02.10.2018 г., по в.гр.д.№ 4 921/2017 г., изразяваща се в неточно изписване датата на постановяване на съдебния акт на въззивния съд, като вместо 02.10.2018 г., да се чете 11.10.2018 г.
Основната теза на жалбоподателя, че в случая хипотезата на чл. 247 ГПК отсъства, поради несъществуване на явно/ очевидно несъответствие между формираната действителна воля на съда и нейното външно изразяване относно дата на постановяване на основното въззивно решение на Софийски градски съд и поправената такава, което да е пряко изводимо от мотивите на същия или от другите данни по делото. Затова и счита, че в нарушение на процесуалния закон решаващият състав на въззивната инстанция е използвал процесуалния ред на чл.247 ГПК, опитвайки след постановяване на решението си, се да отстрани, допуснато процесуално нарушение, релевирано с подадената на 06.12.2018 г. касационна жалба, като накърняващо правото на защита на жалбоподателя, поради неспазване на предоставения във въззивното производство срок на страните за писмени защити. Твърдяната процесуална незаконосъобразност на съдебния акт за поправка на очевидна фактическа грешка е допълнително аргументирана и с нарушаване на чл.12 ГПК, поради необсъждане от въззивния съд на доводите на въззивника за неприложимост на правилото на чл.247 ГПК при погрешно посочена дата на постановяването му.
Ответниците по касационната жалба, чрез пълномощника си адв. Г., оспорват основателността на въведените оплаквания. Позовавайки се на задължителните постановки в ТР № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС във вр. с приложението на чл.68 ГПК и чл.71 ГПК в хипотезата на предявен негаторен иск по чл.109 ЗС, които според процесуалния им представител следва в случая да се приложат по аналогия, поддържат, че предявеният осъдителен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД правилно е счетен за неоценяем. Считат, че доколкото изрично поетото от Банката - кредитодател задължение за заличаване на конкретната договорна ипотека, обективирано в процесното споразумение между страните, не е обусловено от погасяване на обезпечения дълг, не е налице и материален интерес - обстоятелство, което според изложеното, е съобразено от въззивната инстанция при преценка допустимостта на обжалвания съдебен акт на първостепенния съд.
С определение № 570 от 03.11.2020 г. на второ търговско отделение на ВКС е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, в частта по предявения от Л. Н. М. и Г. Н. М. осъдителен иск за реално изпълнение на поето с допълнително споразумение № 3 от 28.10.14 г. към договор за кредит № 1038 -12/18.07.12 г. задължение за заличаване на договорна ипотека, учредена с нотариален акт № 36,т.І, рег.№ 860, н.д.№ 23/ 2014 г. на нотариус М.Р., с рег.№ 504 на КЧН, на основание чл.280, ал.2,пр.2 ГПК- с оглед вероятната му недопустимост, поради произнасяне от съдилищата извън родовата им компетентност.
До касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК е допуснато и въззивното решение на СГС № 3271 / 08.05.2019г., по в. гр.д.№ 4 921/2017 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК.
Счетено е за необходимо, по отношение на последното, извършване на съпоставка за съответствие между възприетото от Софийски градски съд разрешение по отношение на обусловилия изхода на делото въпрос на процесуалното право, свързан с приложението на чл. 247 ГПК: “Попада ли в хипотезата на “очевидна фактическа грешка“ датата, вписана в постановеното съдебно решение, съгласно чл.236, ал.1, т.1 ГПК, когато предхожда датата на обявяването му в срочната книга на съда – т.е. тази по чл.235, ал.5, изр.2 ГПК?“, със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и с цитираната трайно непротиворечивата казуална практика на касационната инстанция.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с въведените касационни основания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
За да отрече своевременно наведените и поддържани в хода на делото основания за недопустимост на предявения осъдителен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, който е предмет на допуснатата до разглеждане по същество касационна жалба на ТБ“ВИКТОРИЯ“ ЕАД, въззивният съд е споделил, като процесуално законосъобразен извода на Софийски районен съд, че с оглед изложените в исковата молба обстоятелства и заявен петитум, същият е за реално изпълнение на конкретно договорно задължение, поето от кредитора по сключено с длъжника( трето за настоящия правен спор лице) споразумение от 28.10.2014 г., което не е обвързано с несъществуване на обезпеченото вземане. Следователно за разлика от иска за заличаване на договорна ипотека – несамостоятелен и всякога последица от установено несъществуване на обезпеченото вземане, предявеният осъдителен иск, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, има самостоятелен характер и е винаги допустим, когато се търси защита на останало неудовлетворено притезателно субективно право.
За съобразено с процесуалния закон е преценено и разрешението, възприето в първоинстанционния съдебен акт, според което предявената осъдителна искова претенция е неоценяема и поради това родово подсъдна на районния съд, като първа инстанция. Изложени са съображения, че доколкото предявеният иск черпи правното си основание в чл.79, ал.1 ЗЗД, а не в чл.179, ал.1 ЗЗД, който последен е безспорно оценяем, с определима по правилото на чл.69, ал.1, т.4 ГПК оценка, като с него се защитава правото на страната да получи реално изпълнение на уговорената с договора насрещна престация, то предвид характера на конкретното поето задължение - заличаване на договорна ипотека, учредена с нотариален акт № 36, т.І , рег.№ 860, н.д.№ 23/ 2014 г. на нотариус М.Р. с № 504 на КЧН, този осъдителен иск в случая не е оценяем, поради което и родовата подсъдност на спора не е нарушена със сезираното на СРС.
За да потвърди първоинстанционния съдебен акт на Софийски районен съд, с който е уважен предявеният от Л. Н. М. и Г. Н. М. срещу ТБ“ВИКТОРИЯ“ ЕАД (предишно наименование „КРЕДИ АГРИКОЛ БЪЛГАРИЯ“ЕАД) субективно съединен осъдителен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД въззивната инстанция е приела за безспорно от фактическа страна, че между „ЕКОБЕРГ“ЕООД, с управител и едноличен собственик на капитала Л. Н. М. и Банката – ответник е сключен на 18. 07. 2012 г. договор за банков кредит за 500 000 щ.д., с 12 - месечен срок на издължаване, вкл. лихви, такси и разноски и с краен падеж - 18. 07. 2013 г..
Изпълнението на задължението на кредитополучателя е било обезпечено с договорна ипотека върху недвижими имоти, с ипотекарни длъжници ищците по делото, на особен залог върху стоки (метални отпадъци), особен залог върху съвкупността от всички настоящи и бъдещи вземания на кредитополучателя по банковите му сметки и с поръчителство, което последно е възникнало по силата на договор за поръчителство с ищеца Л. Н. М.. Въз основа на анализа на събраните по делото доказателства, за безспорен е приет и факта, че с няколко допълнителни споразумения - неразделна част от процесния договор за кредит, съконтрахентите са изменили първоначално договорените помежду им условия, като с допълнително споразумение № 1/09.04.2013 г. са увеличили предоставения на кредитополучателя кредитен лимит на 1 410 000 щ.д. и са предоговорили дадените от него обезпечения по чл.9 от договора, вкл. чрез учредяване на първа по ред договорна ипотека върху недвижим имот, собственост на Л. Н. М. - Ѕ ид.ч. от дворно място, съставляващ УПИ-ІХ-46, кв.9, по плана на [населено място], местност – „Изток-Изток“, район „Изгрев“, с административен адрес: [населено място],[жк], [улица], заедно с построената в него еднофамилна жилищна сграда на три жилищни нива, четвърти подпокривен етаж и сутерен, със застроена площ от 164.30 кв.м. и разгъната застроена площ от 929.60 кв.м., което е обективирана в нотариален акт № 97, т.І, рег.№ 2352, д.№ 71/2013 г. на нотариус М.Р. с рег.№ 504 на КЧН.
С ново допълнително споразумение № 2/20.01.2014 г. кредитният лимит е увеличен до 2 200 000 щ. д., удължен е падежът по кредита до 25.02.2015 г. и са добавени допълнителни обезпечения по изменения чл.9 от договора–втора договорна ипотека върху горепосочения недвижим имот, собственост на Л. Н. М. и договорна ипотека върху Ѕ ид.ч. от УПИ ІХ -46 от кв.9, по плана на [населено място], местност „Изток“, която да е учредена от ищеца Г. Н. М., като ипотекарен длъжник, безспорно обективирани в нотариален акт № 36, т.І, рег.№ 860,н.д.№ 23 от 14.02.2014г. на нотариус М.Р. с рег.№ 504 на КЧН.
Позовавайки се на установената фактическа обстановка по делото и на конкретните поети от Банката-кредитор задължение по § 1 от допълнителното споразумение с длъжника № 3 от 28. 10. 2014 г. - неоспорено в процеса и е с нотариална заверка на подписите - за заличаване на ипотеката по чл.9, ал.1, т.2 от договора за кредит, в редакцията на визираната договорна клауза след измененията й с процесните споразумения, т.е. за договорната ипотека, учредена с нотариален акт № 36, т.І, рег.№ 860, н.д.№ 23 от 14.02.2014г. на нотариус М. Р., с рег.№ 504 на КЧН и за прекратяване на договора за поръчителство по чл.9, ал.1, т.4 с Л. М., както и на констатираното в хода на делото, въз основа на ангажирания по правилото на чл.154 ГПК, доказателствен материал, изпълнение на уговорените в тази вр. условия от кредитополучателя, вкл. у-ние от Централния регистър на особените залози, че кредитодателят се явява първи по ред кредитор по отношение на всички заложени в негова полза стоки, ДМА и вземания на ЮЛ–длъжник, Софийски градски съд е извел краен правен извод, че предпоставките на закона за ангажиране договорната отговорност на ответника за претендираното реално изпълнение по реда н чл.79, ал.1 ЗЗД са доказани. Във вр. с въведените от въззивника оплаквания решаващият състав на въззивната инстанция е изложил и съображения, че макар първостепенният съд да е обсъждал в съобразителната част на решението си дали постигнатото между страните писмено споразумение по кредитния договор, с което са променени начините на изпълнение и първоначалния падеж на задължението, притежава правната характеристика на новация по см. на чл.107 ЗЗД, без да са наведени доводи или твърдения в тази насока от ищците, то предвид задължителните разяснения в т.18 от ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, че източник на силата на пресъдено нещо е диспозитивът на влязлото в сила решение, който очертава спорното право, а не мотивите които го обосновават, произнасянето му не е извън предмета на предявената претенция, поради което съдебният акт на СРС не е недопустим и не следва да бъде обезсилен.
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
Обжалваното решение на Софийски градски съд, в частта му, допуснатата до касационно обжалване, е валидно, но недопустимо и следва да бъде обезсилено, на основание чл.270, ал.3, пр.2 ГПК.
Неоснователен е доводът на касатора, че при непогасяване на обезпеченото вземане в полза на ищеца не е възникнало право на заличаване на процесната договорна ипотека, поради което и осъдителната искова претенция с правно основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД е недопустима на това основание.
Вярно е, че съгласно чл.179, ал.1 ЗЗД вписването на ипотеката може да се заличи доброволно само въз основа на съгласието на кредитора, но е невярно, като лишено от основание в закона, твърдението на касатора, че това съгласие може да бъде дадено единствено, когато ипотеката е вече погасена, тъй като обезпеченото задължение вече не съществува. Несъмнено е, че като носител на това сложно субективно вещно право, каквото е ипотечното право, кредиторът по своя едновластна преценка може да даде съгласието си за заличаване на ипотеката и преди обезпеченото негово вземане да е удовлетворено, чрез едностранно изявление, като в сочената хипотеза тя ще се прекрати чрез самото заличаване. Няма, обаче, законово ограничение едностранното изявление на кредитора, с което изразява воля ипотеката да бъде заличена, като акт на разпореждане, да е елемент от договор с длъжника или с трето лице, но за да е действително последното, следва да е в изискуемата се от чл.179 ЗЗД форма – писмена с нотариална заверка на подписите.
В сочената хипотеза – когато съгласието на кредитора за заличаване на учредената договорна ипотека е част от договор, искът по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД не се явява последица от уважаване на иска за установяване несъществуване на обезпеченото вземане по чл.179 ЗЗД, а е самостоятелен и винаги допустим при наличие на правен интерес за ищеца.
С оглед изложените доводи на касатора относно липсата на правен интерес за ищците по делото следва да се посочи, че при осъдителните искове интересът от търсената защита се презумира всякога, щом притезателното субективно право е било неудовлетворено, респ. нарушено, стига да е от категорията, покровителствани от правото.
Следователно изискуемия се, за допустимостта на осъдителния иск правен интерес е налице щом се твърди от ищеца, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява, като истиността на това твърдение не се проверява по повод отвода на насрещната страна за липса на правен интерес. Въпросът дали ищецът притежава твърдяното в исковата молба притезание срещу ответника, дали то е изискуемо и пр., касае основателността на предявения осъдителен иск, както е приел и СГС, а не неговата допустимост.
Основателно е , обаче, оплакването в касационната жалба, че обжалваното въззивно решение е постановено извън родовата компетентност на съдилищата.
Ноторно е, че материалната или родовата подсъдност (сompetentia ratione materiae) разпределя делата между различните първоинстанционни съдилища - районни и окръжни. Критерият, въз основа на който се извършва това разпределяне, е естеството, родът на материалното правоотношение, по повод на което се търси съдебната защита и по което съдът ще се произнесе с решението си и той се определя императивно от закона. Затова и родовата (материалната) подсъдност е положителна процесуална предпоставка, от категорията на абсолютните, за наличието на която съдът е длъжен да следи служебно през цялото времетраене на процеса.Това означава,че въпросът за родовата подсъдност може да се повдига във всяко положение на делото, вкл. и пред касационната инстанция.
Следователно, доколкото по отношение на осъдителния иск по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и в разглежданата хипотеза за реално изпълнение на поето конкретно договорно задължение от ипотекарния кредитор липсва специална разпоредба, която да изключва общите правила за подсъдността, разпоредбите на чл.103 и чл.104 ГПК са правноважими.
Видно от фактическите твърдения в исковата молба и ясно формулираното до съда искане ищците претендират заличаване на подробно индивидуализирана договорна ипотека, като последица от иска за реално изпълнение на задължението, поето при определени конкретни условия от ответната Банка – носител на това неделимо вещно и абсолютно право, чрез изричното й волеизявление, обективирано в допълнително споразумение с длъжника - кредитополучател № 3/28.10.14 г. към договора за кредит от 18. 07.2012 г., а не поради несъществуване на обезпеченото вземане, каквото твърдение въобще не е навеждано в процеса.
Съобразно така конкретизираната искова претенция Софийски градски съд неправилно е споделил дадената от първостепенния съд квалификация на осъдителния иск по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, като неоценяем, без да вземе предвид, че неоценяеми са само исковете, които нямат имуществен характер.
В случая искът за реално изпълнение на поетото от кредитора задължение по допълнително споразумение № 3/28.10.14 г. за заличаване на вписаната договорна ипотека, като иск с който всъщност се цели и установяване несъществуването на ипотечното право на кредитора, поради неговото прекратяване с изричния акт на разпореждане на последния, обективиран във волеизявлението му, независимо от съществуване на обезпеченото вземане, като непогасено, несъмнено има за предмет оценимо в пари право.
Според чл.68 ГПК цената на иска е паричната оценка на предмета на делото. Следователно, както последователно се приема в казуалната практика на ВКС,ТК основаният разграничителен критерий за определяне дали конкретен иск е оценяем или не, е възможността да бъде направена оценка, с оглед естеството на неговия предмет, т.е. дали този предмет е имуществено право, което е оценимо в пари, или е неоценимо в пари право (неимуществено).
Съобразно изложеното и формираната по реда на чл.274, ал.3 ГПК казуална практика на ВКС, изразена в определения: № 44от 15.01.2010 г., по ч.гр.д.№ 725/2009 г. на ІV г.о.; № 291 от 22.06.2016 г., по ч.гр.д.№ 2494/16 г. на ІV г.о.; № 15 от 16.01.2015 г., по ч.т.д.№ 3456/2014 г. на ІІ т.о.; № 301/12.07.2016 г., по ч.т.д.№ 981/2016 г. на І т.о., № 379 от 24.07.2017 г., по ч.т.д.№ 1470/2017 г. на І т.о., която е в смисъл, че при всички искове, целящи установяване несъществуването на ипотечното право с източник договор за ипотека, независимо от съществуването на самото обезпечено с ипотеката вземане, цената на иска се определя от данъчната оценка на ипотекирания имот по правилото на чл.69, ал.1, т.4, във вр. с чл.71, ал.2 ГПК, дават основание на настоящият съдебен състав да приеме, че и в случая цената на иска следва да е определима, съобразно чл.69, ал.1, т.4, във вр.с чл.71, ал.2 ГПК.
Следователно, като са квалифицирали осъдителния иск по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД като неоценяем и са се произнесли по същия без да са определили цената му по правилото на чл.69, ал.1, т.4, във вр. с чл.71, ал.2 ГПК, вкл. при отсъствие на данни по делото за данъчната оценка на ипотекирания имот и двете съдебни инстанции, освен че са нарушили процесуалния закон относно редовността на исковата молба - чл.127, ал.1, т.3 ГПК, са определили и родовата си компетентност в несъответствие с очертаните в чл.103 и чл.104, ал.1, т.4 ГПК предели. Поради това решенията и на двете съдебни инстанции следва да бъдат обезсилени, а делото, по арг. от чл.270, ал.4 ГПК, върнато на Софийски градски съд за определяне цената на предявения осъдителен иск по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, обусловената от нея държавна такса и родовата компетентност на делото- СРС или СГС , като първа инстанция.
Констатираният порок на въззивното решение на Софийски градски съд № 6 319 от 11.10.18 г., по в.гр. д.№ 4 921/2017 г., в частта му, допусната до касационно обжалване, се е отразил и на поправящото го допълнително решение на СГС № 3271/08.05.2019 г., по същото в.гр. д.№ 4 921/2017 г., поради което следва и последното да бъде обезсилено, като недопустимо.
При този изход на делото, за настоящия съдебен състав липсва процесуална възможност да се произнесе по същество на поставения процесуалноправен въпрос - дали попада в хипотезата на “очевидна фактическа грешка“ датата, вписана в постановеното съдебно решение, съгласно чл.236, ал.1, т.1 ГПК, когато предхожда датата на обявяването му в срочната книга на съда – т.е. тази по чл.235, ал.5, изр.2 ГПК, независимо от констатираното противоречие между възприетото от СГС разрешение и практиката на ВКС - задължителна, обективирана в ТР № 1/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС и казуална, която последна е цитираната в определение № 570/03.11.2020 г., по т.д. № 524/20 г. на второ търговско отделение на ВКС.
Отсъствието на процесуална възможност за произнасяне от състава на касационната инстанция по правилността на въззивното решение на СГС, постановено по реда на чл.247 ГПК, с оглед разрешаването на поставения процесуалноправен въпрос, обуславя и неоснователност на искането на процесуалния представител на ответниците – адв. Г., заявено в с.з. от 23.02.2021 г., за спиране на настоящето производство, на основание чл.292 ГПК.
Деловодните разноски за касационното производство, своевременно претендирани от страните, следва да се присъдят, съобразно процесуалното правило на чл.294, ал.2 ГПК.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА,като недопустимо, въззивното решение на Софийски градски съд № 6 319 от 11.10.18 г., поправено с допълнително решение № 3271 /08.05.2019 г., двете по в.гр. д.№ 4 921/2017 г., в частта , с която е потвърдено решение № 13 785 от 30.08.2016 г., по гр.д.№ 43 145/2015 г. на Софийски районен съд за уважаване на предявения от Л. Н. М. и Г. Н. М. срещу ТБ“ВИКТОРИЯ“ ЕАД, гр. София, (с универсален правоприемник „ИНВЕСТБАНК“АД) субективно съединен осъдителен иск за реално изпълнение на задължение за заличаване на договорна ипотека, учредена с нотариален акт № 36,т.І, рег.№ 860, н.д.№ 23/ 2014 г. на нотариус М.Р., с рег.№ 504 на КЧН, поето с допълнително споразумение № 3 от 28.10.14 г. - неразделна част от договор за кредит № 1038 -12/18.07.12 г., както и потвърденото решение на Софийски районен съд № 13 785 от 30.08.2016 г., по гр.д.№ 43 145/2015 г. в посочената му част.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд, след определяне цената на предявения осъдителен иск и обусловената от нея родова подсъдност на делото.
В ОСТАНАЛАТА част въззивното решение на Софийски градски съд е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|