Р Е Ш Е Н И Е № 551 София, 21 февруари 2014 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на десети декември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 2137/2013 година. Касационното производство е образувано по жалби от защитника на подсъдимия М. В. Р. и от повереника на частния обвинител Д. В. А. против решение № 110 от 25.07.2013год. по внохд № 150/2013год. на Варненския апелативен съд. С жалбата на подсъдимия се поддържа, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушения на процесуалните правила в дейността си по оценката на доказателствения материал, което е довело до опорочаване на вътрешното му убеждение по фактите, включени в предмета на доказване. Неоснователно въззивният състав е оставил без уважение искането на защитата за назначаването на нова съдебно-медицинска експертиза, с което съществено е нарушено правото на защита на подсъдимия в аспекта на разпоредбата на чл. 107, ал. 3 от НПК. Прави се искане касационният състав да оправдае Р. съобразно правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК поради несъставомерност на деянието по наказателния състав, по който е подсъдимия е признат за виновен и осъден. При условията на алтернативност се иска отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане със сочени основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК. Освен тези оплаквания се твърди, че индив дуализирайки наказанието, съдилищата не са преценили правилно всички относими за това обстоятелства и са наложили явно несправедливо по размер и по начин на изпълнение наказание лишаване от свобода, както и кумулативно наказание по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК, поради което последната алтернатива в жалбата е за изменяване на обжалвания съдебен акт с намаляване размера на наказанието лишаване от свобода чрез определянето му при условията по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, отлагане изпълнението му на основание чл. 66, ал 1 от НК и отмяна на решението в частта му по налагането на кумулативното наказание. В касационната жалба от частния обвинител единствено е релевирано основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК и искането за отмяна на решението, което се подкрепя с довода, че въззивният съд е проявил неоправдано снизхождение като е намалил размера на определеното с присъдата наказание на подсъдимия, въпреки, че в случая преобладават отегчаващите вината обстоятелства. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия-адв. Ю. Г. от АК-Варна поддържа жалбата по изложените в нея и в представените писмени бележки основания и доводи. Повереникът на частния обвинител поддържа жалбата си и направеното в нея искане, а по отношение жалбата на подсъдимия изразява подкрепено с доводи мнение за нейната неоснователност. Прокурорът от ВКП излага становище, че като неоснователни, жалбите на касаторите следва да се оставят без уважение. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 12 от 01.03.2013год. по нохд № 2/2013год. на Силистренския окръжен съд подсъдимият М. В. Р. е признат за виновен в това, че на 07.05.2012г. в [населено място], в качеството си на лекар-ординатор в Спешно приемно отделение/СПО/ при МБАЛ - Силистра АД, е причинил смъртта на Д. И. А. от [населено място], обл. Силистра, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като поставил неправилна /грешна/ диагноза и нарушил нормите на 1.добрата медицинска практика, определени в „Правила за добра медицинска практика” на БЛС, свързана с пълно изследване на пациента.2. критерий 3.1.2 от Наредба №41/21.12.2005г. за утвърждаване на „Медицински стандарти по обща медицинска практика”, като не направил щателна оценка на здравословното състояние на пациента, с оглед оказване на спешна и неотложна помощ 3. точка 1.3.2.3. от Раздел І, глава 1 на Наредба №45/26.08.2010г. за утвърждаване на Медицински стандарт „Спешна медицина”, като по обективен начин не е доказал липсата на медицинските критерии за наличие на спешно състояние. 4. точка 2.1, подточки 1 и 2 от Раздел І, глава 1 на Наредба №45/26.08.2010г. за утвърждаване на Медицински стандарт „Спешна медицина”, като не изградил диференциално - диагностичен план и не определил необходимостта от използване на допълнителни диагностични методи, поради което и на основание чл.123, ал.1 от НК, във вр. с чл.54 от НК, във вр. с чл.36 от НК, му е наложил четири години лишаване от свобода, при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, като го е оправдавал да е извършил деянието в условията на независимо съпричиняване с д-р Т. И. Т.. На основание чл.160 от НК, във вр. чл. 37, т. 7 от НК съдът е лишил подсъдимия М. В. Р. от правото да упражнява лекарска професия за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда, на основание чл. 304 от НПК, подсъдимият Т. И. Т. е признат за невинен като общопрактикуващ лекар – АПМП – ИП при независимо съпричиняване с д-р М. В. Р. да е причинил смъртта на Д. И. А., поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност и оправдан по предявеното обвинение по чл. 123, ал. 1 от НК. С обжалваното решение Варненският апелативен съд е изменил присъдата като е намалил наказанието в размерите на лишаване от свобода на Р. и на лишаването му от право да упражнява професия „Лекар“ на три години и две месеца. В останалата част присъдата е потвърдена. В общи линии съдилищата са приели за установени следните фактически положения: Сутринта, около 06.30часа на 07.05.2012год., пострадалият се е нуждаел от спешна и квалифицирана медицинска помощ и придружен от съпругата си, свидетелката Д. А., той своевременно я потърсил в болницата в [населено място]. На зададения от подсъдимия въпрос, свързан с оплакването му, пострадалият отговорил, че предния ден празнувал Гергьовден и е консумирал пикантна храна, при което Р. без да извърши каквито и да е други манипулации, поставил диагнозата „остър гастрит” и изписал рецепта за „Квамател” и „Нексиум”. Понеже СПО не разполагало с необходимите медикаменти, пострадалият и съпругата му отишли в денонощната аптека и след като ги закупили се върнали отново в СПО. На смяна с подсъдимия били и мед.сестри-свидетелките Е. и М.. Е. оформила необходимата медицинска документация, а М., по указание на Р., поставила система с банка серум за вливане и инжекции „Но шпа” и „Квамател”. Други манипулации и измервания подсъдимият не е назначавал и М. не е извършвала. Около 07.10 часа в СПО пристигнала и свидетелката Т.-сестра на свидетелката Д.А., която влязла в приемната зала и установила, че при пострадалия не е имало никой от дежурната смяна. И на нея пострадалият се оплакал, че изпитва силни болки в горната част на стомаха и гърдите. Т. престояла съвсем кратко в залата, понеже трябвало да се връща на работа. По време на вливане на банката серум е бил оформен лист за преглед на пациент в спешното отделение, който бил подписан от пострадалия и подсъдимия Р.. През това време била извършена и смяната на медицинските сестри, обслужващи СПО, като на смяна застъпили свидетелките Ж. и С.. След като изтекла банката, пострадалия бил освободен от св.С.. В този момент подсъдимият не е присъствал на изписването. А. бил освободен с дадените от Р. указания за получаване на направление от личния лекар с диагноза „гастрит и дуоденит”. Пострадалият и съпругата му напуснали СПО в около 07.40часа и понеже св.Д.А. трябвало да отиде на работа се обадила на дъщеря си-св.И. А. да придружи баща си до личния лекар, защото му е много зле. След посещението на двамата при личния лекар д-р Т. Т. и полученото направление за гастроентеролог, А. и дъщеря му тръгнали с автомобила си, в който малко по-късно пострадалият изпаднал в безжизнено състояние, а пристигналият на място медицински екип констатирал смъртта му. След извършения оглед и аутопсия на трупа на А. назначената по делото съдебномедицинска експертиза е дала заключение за установена миокардна хипертрофия, коронаросклероза на венечните артерии с обтурация на началната част на лявата венечна артерия от тромб в мястото на разязвена плака, причинила остър миокарден инфаркт в междукамерната преграда, предната и латерална стена на лява камера, кръвен застой във вътрешните органи, огнищен белодробен оток, оток на мозъка с малкомозъчно вклиняване, цианоза на кожата на лицето и шията, подути шийни вени. Според експерта, непосредствената причина за смъртта на пострадалия е остър миокарден инфаркт в следствие на тромбоза на лявата венечна артерия от тромб, образувал се върху разязвена плака с развитие на белодробен и мозъчен оток. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира жалбата на подсъдимия за частично основателна, а на частния обвинител-за неоснователна. При проверката на атакуваното решение касационната инстанция не намери твърдяните в касационната жалба съществени процесуални нарушения. Не се констатира въззивният съд да е игнорирал част от доказателствата за сметка на други. В мотивите си въззивната инстанция е съпоставила отново всички доказателствени източници и е отговорила на доводите в жалбата на защитата, по реда на чл.339, ал.2 НПК, във връзка с оспорване правилността на оценката на доказателствата.Искането за назначаване на допълнителна експертиза, която да отговори на същите въпроси, мотивирано е било отхвърлено от въззивния съд. Назначаването на нова комплексна съдебномедицинска експертиза, за каквато е направено искане във въззивното производство, поначало е възможно, но само тогава, когато съдът счете, че това е необходимо за правилното решаване на делото. В конкретния случай такава необходимост не е съществувала, защото с приетата и подробно обсъдена от първоинстанционния съд тройна СМЕ е даден отговор на въпросите, отнасящи се за обстоятелствата, относими към предмета на доказване, които са от компетентността на експертите като специалисти в тяхната област. Затова, с отказа да бъде уважено направеното искане не са нарушени процесуални права на подсъдимия по чл. 55 от НПК и не е допуснато процесуално нарушение по чл. 107, ал. 2 и ал. 3 от НПК. Настоящият касационен състав не споделя виждането на защитата, изразено лично и в представените писмени бележки, за липсата на задължителни предписания, вменени с административен акт, които да са задължавали подсъдимия като дежурен лекар от спешна медицинска помощ /СМП/ да предприеме задължителен минимален пакет от изследвания по отношение на всеки един пациент, както и довода, че вменените във вина на Р. нарушения на Правилата за добра медицинска практика на Българския лекарски съюз и тези по Наредба № 45/10год. и Наредба № 41/2005год. са с препоръчителен, а не със задължителен характер. Съобразно Общите правила за добра медицинска практика на лекарите в Република България, лекарите са задължени да спазват утвърдените ПДМП, медицинските стандарти в лечебно-диагостичната практика, да имат адекватна преценка на състоянието на пациента въз основа симптомите на заболяването и при необходимост, да извършат съответен медицински преглед като компетентно диагностицират, проведат лечение или пренасочат пациента към профилиран лекар-специалист. Като лекар, упражняващ професията си и член на Българския лекарски съюз, Р. е бил длъжен да спазва Правилата за добра медицинска практика, утвърдени по силата на чл. 5, т. 4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина от Министъра на здравеопазването. Вярно е, че вменените от обвинението неизпълнени задължения от страна на подсъдимия по Общите правила за добра медицинска практика установяват принципи на поведение, но както и друг път се е произнасял Върховният касационен съд с решения по отделни наказателни дела, те съдържат изискване към лекарските екипи добросъвестно да изпълняват професионалните си задължения и при настъпила смърт на пациента, следва да се проследи налице ли е между действията им пряка и непосредствена причинно-следствена връзка, която да обосновава ангажирането на наказателна отговорност на конкретния деец по чл. 123, ал. 1 НК. Тези общи принципи не само са формулирани в обсъждания документ на Българския лекарски съюз, но те препращат и към друга нормативна база със задължителен характер, която предписва определено поведение от подсъдимия като лекар и изисквания за спазване на утвърдени водещи правила в професията му. Именно с двете наредби издадени от Министерство на здравеопазването /Наредба № 41 от 21.12. 2005 год., обн. ДВ, бр.1 от 3 януари 2006г., изм. ДВ, бр.101 от 28 декември 2010г., изм. ДВ, бр.49 от 28 юни 2011г. и Наредба № 45 от 26.08.2010год. обн. ДВ, бр.68 от 31.08.2010г., изм. ДВ, бр.92 от 23.11.2010г./ са утвърдени „Медицински стандарти по обща медицинска практика” и Медицински стандарт „Спешна медицина”, приложими във всички лечебни заведения и изискващи, в случая, определени норми на поведение, с които подсъдимият е следвало да се съобрази, предвид задълженията му, произтичащи от длъжностната му характеристика на лекар-ординатор в Спешно приемно отделение-гр. Силистра. Тези подзаконови нормативни актове са издадени на основание чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения и съобразно тях: „Лечебните заведения осъществяват дейността си при спазване на медицинските стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента. Медицинските стандарти се утвърждават с наредби на министъра на здравеопазването”. За изясняване на основния факт на доказване по делото са назначени тройна и допълнителна съдебномедицински експертизи, възложени на хабилитирани лица и водещи специалисти от медицински заведения в [населено място] в областта на съдебната медицина и кардиологията. Според депозираното пред съда категорично становище на вещите лица, при посещението на пострадалия А. в СПО, не е направено необходимото за поставяне на правилна и точна диагноза. Подсъдимият е „подходил много повърхностно и незадълбочено, поради което е поставил неправилна /грешна/ диагноза-гастрит и дуоденит”, като не се е подсигурил с диференциално-диагностични и изключващи диагностични процедури, доказващи или отхвърлящи определена диагноза, като такива процедури са: ЕКГ, изследване кръвни ензими, консулт с кардиолог. Съдът изцяло е възприел заключението на тройната съдебномедицинска експертиза, според която, в случая са били налице достатъчно допирни симптоми и за двете заболявания /гастрит и дуоденит, и остър миокардичен инфаркт/ и ако подсъдимият е бил приложил компетентно принципите на диференциалната диагностика е щял да постави правилната диагноза. Погрешната преценка на Р. не е в резултат на абстрактни фактори, а е плод на неговото изключително немарливо отношение към конкретната ситуация. Пак според вещите лица, ако подсъдимият е изпълнил посочените процедури не е било необходимо изпращането на пострадалия за направление при общо практикуващ лекар-д-р Т. Т., а е следвало да бъде настанен незабавно в специализирано отделение. Заключенията на вещите лица съдът е възприел, защото не са в противоречие, а са подкрепени и от останалите събрани по делото доказателства, включително и събраните гласни такива по време на съдебното следствие, които с категоричност установяват, че действията на подсъдимия се отличават с изключителна немарливост и нехайност, в резултат на което е поставена грешна диагноза, а това е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. По делото е установено по категоричен начин, че подсъдимият Р. е извършил формален преглед на А., въпреки данните от личните му оплаквания, не го е диагностицирал правилно, не е назначил необходимите други изследвания, а се е дезинтересирал от пациента и го е оставил без лекарски грижи до момента на напускането му от Спешното отделение, с предписание да се яви пред личния си общопрактикуващ лекар, за да получи направление за преглед от гастроентеролог. Обясненията на подсъдимия, че е извършил физикален преглед, включващ аускултация, палпация и перкусия и че са извършени манипулациите, чиито резултати като стойност на кръвното налягане, пулс, преслушване са вписани в листа за преглед на пациент, не е потвърдено от показанията на дежурните медицински сестри, поради което съдът е приел, че такива необходими действия не са извършвани. Впрочем, за липсата на такъв преглед след снемане на анамнезата на пострадалия са и обясненията на свидетелката Д. А.. Липсата на положени от страна на подсъдимия на необходимите медицински грижи и правилното диагностициране на А., съобразно съответните медицински стандарти и правилата на добрата медицинска практика, са довели до леталния изход. Доводът, че пострадалият не е пожелал да остане в болничното заведение /твърдение на подсъдимия, неподкрепено с конкретни доказателства/ не може да се противопостави и на изискването от Кодекса за професионална етика на лекарите в България/ Обн. ДВ. бр.79 от 29.12.2000г., изм. и доп. ДВ, бр.85 от 28.09.2013г., съгласно който:“ Когато болният, поради непознаване на опасните последици на заболяването, отказва съгласие за необходими изследвания и лечение…, лекарят е длъжен да разясни и неблагоприятната прогноза, ако не се проведе това лечение, по разбираем за пациента начин. Това задължение отпада, когато пациентът изрично заяви, че не желае да получи тази информация“. Неблагоприятният изход за пострадалия не е настъпил, както твърди защитникът на подсъдимия, в резултат на случайно стекли се обстоятелства, които Р. не е бил в състояние да предвиди и при най-добросъвестното изпълнение на професионалните си задължения или от безотговорно отношение на А. към здравето си, с твърдението за самоволното му напускане на спешното отделение, а е в резултат на медицинска небрежност от страна на дежурния лекар Р., каквито са правилните изводи на предишни две съдебни инстанции. Смъртта на пострадалия нито е била неизбежна, нито е резултат на неблагоприятно стекли се за него обстоятелства, а е последица от немарливото изпълнение на задълженията на подсъдимия като лекар по снемане на анамнезата на пострадалия, по невярното диагностициране на заболяването и на адекватното му лечение. В случая, подсъдимият е проявил неоправдана безотговорност и немарливост при осъществяване на вменените му задължения, намерили израз в приложения крайно погрешен подход за диагностициране на пострадалия, довел до поставянето на грешна диагноза и съответно до неправилни решения относно овладяване на кризисната ситуация, което в края на краищата е довело до неблагоприятния резултат, в следствие на нарушенията по: - критерий 3.1.2 от Наредба №41/21.12.2005г. за утвърждаване на „Медицински стандарти по обща медицинска практика”, като не направил щателна оценка на здравословното състояние на пациента, с оглед оказване на спешна и неотложна помощ. Въз основа на извършения повърхностен, незадълбочен преглед, подсъдимият Р. не е съумял обективно да оцени действителното здравословно състояние на пострадалия, за да предприеме неотложни и животоспасяващи действия с оглед овладяване на ситуацията /обездвижване, обдишване, ЕКГ, консултация със специалист, настаняване в специализирано отделение/. - точка 1.3.2.3 от Раздел І, глава 1 от Наредба №45/26.08.2010г. за утвърждаване на медицински стандарт „Спешна медицина”, като по обективен начин не е доказал, липсата на медицинските критерии за наличие на спешно състояние. Подсъдимият е подценил ситуацията, не се е подсигурил с диференциално-диагностични и изключващи диагностични процедури, поради което, не е оценил пострадалия като пациент с висок риск, в следствие на което е назначил неадекватно лечение, позволил е пострадалия да се придвижва, безконтролно да пуши и въобще: да извършва дейности, застрашаващи живота му, като го е насочил за направление към личния лекар. - точка 2.1, подточки 1 и 2 от Раздел І, глава 1 от Наредба №45/26.08.2010г. за утвърждаване на медицински стандарт „Спешна медицина”, като не изградил диференциално-диагностичен план и не определил необходимостта от използване на допълнителни диагностични методи. Р. е приложил напълно погрешен метод за диагностициране, като е предприел лечение изключвайки други вероятни диагнози. Направените констатации почиват на проверка и оценка на доказателствените източници, съгласно чл.13, чл.14 и чл.107 НПК, поради което, не страдат от пороци при тяхното извеждане от доказателствената съвкупност. Съдилищата правилно са преценили, че са налице всички материалноправни предпоставки за квалифициране на поведението на подсъдимия като престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, защото упражняваната от него професия е правнорегламентирана дейност, съставлява източник на повишена опасност и за упражняването й се изисква притежаването на специални знания по силата на чл. 183, ал. 1 от Закона за здравето. Касаторът Р. притежава диплома за завършено висше образование по специалност "Медицина" , назначен е като лекар-ординатор в Спешно приемно отделение при МБАЛ - Силистра АД и на 07.05.2012год. е бил дежурен лекар, когато в отделението се явил пострадалият с оплаквания за силни болки в горната част на стомаха и гръдната област. Ето защо, на базата на така установените фактически положения съдилищата са извели верния извод, че от обективна и субективна страна подсъдимият е осъществил признаците на състава на престъплението по което е обвинен. Деянието е осъществено при непредпазливост под формата на небрежност, тъй като у Р. е липсвала конкретна представа относно общественоопасните последици, но е бил в състояние да ги предвиди като се съобрази с изискванията, формулирани в съответните нормативни актове, който извод е законосъобразен и се споделя изцяло от настоящата съдебна инстанция. При констатираното от касационната инстанция правилно приложение на материалния закон, размерът на наложеното наказание лишаване от свобода се явява несправедливо, но не и по отказа да се приложи института на условното осъждане. Поддържаното от защитата оплакване за явна несправедливост на наказанието е подкрепено с довода, че поради особения характер на престъпленията, свързани с професионална непредпазливост и утвърдената практика в съдилищата по идентични дела, ефективно изтърпяване на наказанията лишаване от свобода не се налагат е несъстоятелно, защото въпросът за условното осъждане не се решава въобще за определена група или вид престъпления, а с оглед особеностите на конкретния случай. Такова виждане по отношение на твърдяната наказателна политика на съдилищата не отговаря и на разума на закона и на основното начало в чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България, който изключва всякакви необосновани индивидуални или групови привилегии, включително и на основата на лично, съсловно или обществено положение. ` Определянето на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия и на начина на неговото изтърпяване са различни дейности на съда, подчинени съответно на правилата и преценката на предпоставките по чл. 54 - 55 от НК и на тези по чл. 66 от НК, като решаващи фактори при определяне на наказанието е тежестта на извършеното престъпление и постигане на изискването за справедливост, визирано в чл. 35, ал. 3 от НК. В случая, при определяне вида и размера на наказанието на подсъдимия съдилищата са съобразили всички налични отегчаващи и смекчаващи вината обстоятелства за подсъдимия, като въззивната инстанция е направила корекция в размера му, приемайки, че е налице баланс между тях. Настоящият касационен състав намира, че макар и да са отчетени, не е направено правилното им съотношение, като е отдадена прекалена тежест на отегчаващите обстоятелства за сметка на смекчаващите такива, каквито се явяват добрата обществена и професионална характеристика на подсъдимия при упражняване на професията през дългогодишния му трудов стаж. Изложеното виждане на касационния състав го мотивира да измени въззивното решение в санкционната му част и намали определеното на подсъдимия наказание на една година и шест месеца, като споделя изложените подробно мотивирани съображения на съдилищата, както за начинът на изпълнение на наказанието лишаване от свобода, така и за наличието на предпоставките подсъдимият да бъде лишен от право да упражнява лекарска професия по реда на чл. 160, във вр. чл. 37, т. 7 от НК за срок от три години и два месеца. За да откаже да приложи условното осъждане по отношение на подсъдимия Р., първоинстанционният съд е изложил подробни съображения в мотивите на присъдата относно фактите по делото и закона, които въззивната инстанция, макар и твърде лаконично, е възприела изцяло-л. 9, абз.2 от решението. Съображенията на предходните съдебни инстанции относно необходимостта подсъдимият Р. да изтърпи ефективно наложеното му наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода, за да се постигнат съответните положителни промени в съзнанието му и превъзпитаването му към спазване на законите изцяло се споделят и от настоящия касационен състав, поради което не е необходимо да се повтарят.Допълнителните съображенията в тази насока са, че лекарската професия и нейният престиж в обществото се основава на хуманния й характер и е свързана с високото доверие към тези, които я упражняват, защото на тях хората поверяват живота и здравето си, разчитайки на своевременна, компетентна и качествена медицинска помощ. Престижът на професията и предметът й на дейност от друга страна, поставя по-високи изисквания към лекарите, медицинските сестри и другия медицински персонал при изпълнение на задълженията им, не само в наказателноправен аспект, чрез извеждане на съставомерните признаци на професионалната непредпазливост по чл. 123, ал. 1 от НК и предвидената по-висока санкция, за разлика от обикновения състав на причинена смърт по непредпазливост по чл. 122, ал. 1 от НК, но и с по-висока укоримост в морално-етичен план на тези, които в нарушение на Х. клетва проявяват очевидна и груба безотговорност във високохуманната си дейност. Именно такова е било поведението на подсъдимия на инкриминираната с обвинителния акт дата и място при изпълнение на задълженията си, което определя високата му степен на обществена опасност като деец в тази професионална сфера, поради което определеният срок на лишаването му от право да упражнява лекарска професия, не се явява завишено и несправедливо. С оглед отговора на касационната инстанция по оплакването на подсъдимия за явна несправедливост на наказанието и възприемането му за частично основателно, отговор по същото основание, но с обратна насоченост получава и частният обвинител, поради което, жалбата му се явява неоснователна и следва да се остави без уважение. Предвид на изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1, във вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯВА решение № 110 от 25.07.2013год. по внохд № 150/2013год. на Варненския апелативен съд, като намалява размера на определеното на подсъдимия М. В. Р. от три години и два месеца лишаване от свобода на една година и шест месеца лишаване от свобода. В останалата част оставя обжалваното решение в сила. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: