5 Р Е Ш Е Н И Е № 67 София, 16 април 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 141/2018 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимата Д. Т. П.-Т. срещу въззивна присъда № 278/14.11.2017 г., постановена по ВНОХД № 4504/2017 г. от Софийски градски съд. В касационната жалба се съдържа позоваване на основанието по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК. Твърди се, че по делото няма достатъчно доказателства за осъждането на подсъдимата, несъответствие на изводите на съда със събраните доказателства, както и че става въпрос за гражданскоправни отношения, възникнали във връзка с неизпълнението на сключения лизингов договор. Отправено е искане за отмяна на въззивния съдебен акт и потвърждаване на оправдателната присъда, постановена от районния съд. В съдебното заседание подсъдимата Д. П.-Т. и нейният защитник поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Процесуалният представител на гражданския ищец [фирма] счита жалбата за неоснователна. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда от 22.02.2016 г., постановена по НОХД № 2968/2012 г. от Софийски районен съд, подсъдимата Д. Т. П.-Т. е била призната за невинна и оправдана по повдигнатото й обвинение по чл. 206, ал. 3 във вр. с ал.1 от НК. Гражданският иск, предявен от [фирма], е отхвърлен като неоснователен. С атакуваната сега въззивна присъда Софийският градски съд по протест на прокурора и жалба на гражданския ищец отменил изцяло първоинстанционния съдебен акт и вместо това признал подсъдимата Д. Т. П.-Т. за виновна в това, че на 31.01.2010 г. противозаконно присвоила чужда движима вещ, която владеела – лек автомобил, подробно описан, на стойност 24 000 лева, собственост на [фирма], като обсебването е в големи размери, поради което и на основание чл. 206, ал. 3 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК й наложил наказание две години лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от три години. Подсъдимата е била осъдена да заплати на гражданския ищец сумата от 24 000 лева, представляващи имуществени вреди, ведно със законната лихва. Жалбата е неоснователна. Преди всичко следва да се направят няколко уточнения. Част от изложените в жалбата доводи не са съобразени със съдържанието на касационните основания, предвидени в процесуалния закон. Върховният касационен съд нееднократно е имал повод да посочи, че твърденията за несъответствие между фактическите изводи на съда и събраните доказателства, каквито доводи се поддържат с жалбата, аргументират фактическа необоснованост, която когато не е резултат на процесуални нарушения, е извън посочените в чл. 348, ал.1 от НПК касационни основания. Необходимо е още да се припомни, че заявената материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт е самостоятелно касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК и когато касаторът се позовава на това основание, проверката се свежда до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти. Въззивният съд е извършил детайлен анализ на доказателствената съвкупност. Не е игнорирано нито едно доказателство/доказателствено средство, обсъждането на което би могло да компрометира фактическите изводи. Обстоятелствата, свързани с правното основание, въз основа на което лекият автомобил се е намирал във владение на подсъдимата, същността на това правно основание, което отграничава правомерното упражняване на фактическата власт от противозаконното разпореждане с предмета на посегателство, както и че подсъдимата е спряла да заплаща определените лизингови вноски, довели до едностранно разваляне на договора, са изяснени последователно от писмените данни по делото. Безспорно е по делото, че след отправената до подсъдимата покана тя не е върнала лекия автомобил на неговия собственик. Изтъкнатата от нея причина за това е, че чуждата вещ е предадена на трето лице (виж, показания на И.). Установено е още, че съгласие за прехвърляне/преотстъпване (на ползването) на лизинговото имущество, така както е предвидено в договора, не е давано от неговия собственик - [фирма]. Съдът е изложил подробни съображения въз основа на кои доказателствени източници е направен изводът, че лекият автомобил е преминал във фактическата власт на свидетеля К. по волята на подсъдимата Паунова, като в тази връзка са обсъдени показанията на свидетеля Т. от двете фази на процеса. Защитната теза, че подсъдимата и нейният съпруг са били във влошени отношения, поради което тя не е знаела за предоставянето на автомобила на трето лице, е убедително отхвърлена в мотивите на новата присъда. Вярно е заключението на въззивният съд, че неприсъствието на подсъдимата при физическото предаване на автомобила във фактическа власт на свидетеля К. от нейния съпруг е без значение за съставомерността на деянието. Тези действия са били извършени от Т. след взето от нея решение и с нейно съгласие („решили да продават” автомобила, както е заявил свидетеля), изразяващи промененото й субективно отношение към предмета на престъплението. Доводите на защитата, че са налице гражданскоправни отношения, възникнали във връзка с неизпълнението на сключения лизингов договор, са неоснователни. Лекият автомобил се е намирал във фактическа власт на подсъдимата временно и тя е дължала неговото връщане при неизпълнение на задължението си по лизинговия договор да плаща дължимите вноски. В срока на договора са осъществени неправомерни действия с разпоредителен характер, несъвместими с правното основание, на което подсъдимата е владеела вещта. Тя не е предприела действия да уведоми собственика за намеренията си, нито е поискала съобразно клаузите на договора да разрешат отношенията помежду им във връзка с автомобила. Състоянието на фактическата невъзможност да върне автомобила, след изискването му от собственика, е предпоставено именно от поведението на подсъдимата, обективиращо пряк умисъл за присвояване. В резултат на това нейно съзнателно поведение собственикът е бил лишен от възможността да се разпорежда с лекия автомобил. Обобщено казано, установената от предходната инстанция фактическа обстановка не подкрепя доводите за неправилно приложение на материалния закон поради неосъществен престъпен състав. Ето защо претенцията за оправдаване на подсъдимата Паунова, отразена в жалбата като искане за потвърждаване на оправдателната присъда, постановена от районния съд, не може да бъде удовлетворено. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 278/14.11.2017г., постановена по ВНОХД № 4504/2017 г. по описа на Софийски градски съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.