Р Е Ш Е Н И Е № 358 Гр.София, 13.10.2015 година Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение в съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар КР. ПАВЛОВА и с участието на прокурора ПЕНКА МАРИНОВА изслуша докладваното от съдия /председател/ ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА наказателно дело № 932/2015 г. С присъда № 11/22.04.2015 г., постановена от ОС-Кюстендил КОС/ по В.Н.О.Х.Д. № 122/15 г., е отменил оправдателна присъда № 12/12.02.15 г., постановена от РС-Кюстендил /КРС/ по н.о.х.д.№ 327/15 г. и подсъдимият Т. Д. Й. е признат за виновен в извършено от него престъпление по чл.144, ал. 3 вр.ал.1 НК и вр. чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изтърпяване е отложено на основание чл.66, ал.1 НК за срок от три години. Постановеният от второинстанционния съд съдебен акт е атакуван с касационна жалба с допълнение към нея. Развито е касационното основание по чл.348 ал.1, т.1 НПК в насока на липса на съставомерност на вмененото престъпно поведение. Моли се присъдата да бъде отменена и деецът да бъде оправдан. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява. Упълномощеният от него защитник поддържа жалбата с отразените в нея доводи. Представителят на ВКП намира, че присъдата следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращия го процесуален документ и изложените в него доводи, като съобрази становищата на страните, изразени в съдебно заседание, и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл. НПК, намира за установено следното: Видно от съдържанието на жалбата и от изложението на защитата в открито съдебно заседание, не се спори по приетите факти, а по направения въз основа на тях извод по приложението на правото. В този смисъл се иска да бъде счетено, че фактологията не се субсумира под престъпния състав на чл.144, ал.3 НК, тъй като не покрива съставомерните признаци на този законов текст. Същевременно, оспорването на издадената наказателноправна квалификация се базира в голяма степен на атакуване на доказателствената преценка на решаващата втора инстанция, довела до извод за наличие на престъпното поведение, очертаващо закана за убийство-чрез заявяване за недоказаност на определени обстоятелства, за които били изложени несериозни доводи, а поради това-и необективни; чрез неправилно тълкуване във вреда на дееца на заявеното от свидетелката Д. С.. Разгърнатите съображения в подкрепа на лансираната теза обуславят оплакване за необоснованост. Тя не е касационно основание, тъй като е относима към съдилища по фактите, а не по правото, какъвто е ВКС. Върховната съдебна инстанция по наказателни дела няма да се задълбочава и върху видимото противоречие, предвид съдържателния план на доводите по жалбата-не е възможно да се преобмислят доказателствата в контекста на претендирана липса на съставомерен признак на престъплението по чл.144, ал.3 НК-деецът да е съзнавал, че изрична закана за живота на свидетеля, която последният да е възприел като действителна и реална заплаха от една страна; а от друга-да не се променя приетата от КОС фактология по престъпната деятелност, а на нейна основа директно да се постанови оправдателен съдебен акт. Общата преценка по атакуваната присъда е в насока на възприета престъпна фактическа обстановка. Доколкото обаче съображенията по жалбата биха могли да бъдат обмисляни на плоскостта на касационно оплакване за нарушение на чл.348, ал.3, т.1 вр.ал. 1,т.2 НПК, трябва да се заяви, че настоящата инстанция не се солидаризира с подобна постановка. Въззивният съд е направил внимателен преглед на събраната по надлежен процесуален ред доказателствена съвкупност и въз основа на нея е извел верни заключения както по приетата фактическа обстановка, така и по основния извод, че касаторът е отправил към свидетеля П. заканителни за неговия живот думи и онзи ги е възприел като заплаха, която може да бъде осъществена. Точно в този аспект са преценени не само конкретно отправените думи, но и действията на подсъдимия по прескачане на загражденията и влизане в забранено за публиката място с целенасочено отправяне към пострадалия; както и показанията на П. и свидетеля Ш. относно уплахата на потърпевшия, че Й. може да изпълни заканата за убийство. Всъщност, КОС е намерил за изречени определени думи, които във фактологическата част на мотивите на атакуваната присъда се различават от тези, възприети в диспозитива на съдебния акт и в частта от мотивите, обосноваваща дължимия извод по правото. По-важно обаче е, че в същността си заплахите са твърде сходими и е ясно, че визират едни и същи последици за П.. Разликата, по мнение на този съд, се състои в обстоятелството, че в частта по фактите съдът строго е възпроизвеждал думите по начина, по който са били заявена от голямата част от свидетелите, докато в диспозитива на присъдата и в частта от мотивите по правото се придържал към тези слова, които са били конкретно инкриминирани в обвинителния акт. На следващо място, не може да се сподели тезата, че съдът е разширил обвинението, описвайки прескачането на загражденията от група агресивни роми, които наобиколили своя лидер /подсъдимия/, за да го защитят; като по този начин на самия деец било вменено поведение на други лица. Действително, действията на групата момчета са отразени както по фактите, така и по преценката на съставомерната престъпна дейност в обективен аспект. Но, от една страна тези фактически положения са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и са установени за доказани /вместо агресивни, в обвинителния акт е изписано, че лицата са застанали за Й. в негова подкрепа/ в хода на съдебното следствие. От друга-те са вместени при обмислянето на приложимото право, но като опора за извода потърпевшият да доразвие у себе си страха, че вече отправената от жалбоподателя заплаха за убийство може да бъде осъществена. Най-накрая, атакува се като неправилно оценено във вреда на касатора казаното от свидетелката С. – спортен журналист, че страсти като процесните се случват често и те не са нищо необичайно за спортни състезания. Имайки предвид правомощията си на съд по правото, ВКС отбелязва, че видно от депозираните от обсъжданата свидетелка показания /л.40 от първоинстанционното дело/, тя заявява, че не е чула подсъдимият да е казал нещо на свидетеля, нито пък е видял той /уточнява, че не си спомня/, или групата водени от него роми да прескачат загражденията. Общо казано, имало е някакво спречкване, но то не е било различно от случващото се почти винаги на спортни състезания. В подобен смисъл показанията на С. са възприети и от решаващия състав на КОС. Последният обаче е абсолютизирал съобщеното от нея в смисъл, че Й. не е прескачал загражденията. Затова не го е кредитирал, противопоставяйки му останалите изслушани доказателствени източници. ВКС не съзира изключителен порок при тази преценка, който да може да бъде подведен под допуснато съществено процесуално нарушение. Предвид възражението за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК-нарушение на закона, допуснато с осъждане на подсъдимия, същото е състоятелно, макар и не на основа отправените от защитата претенции. Висшата съдебна юрисдикция по наказателни дела е оправомощена да разсъждава по приложението на правилния материален закон, удовлетворявайки искането за оправдаване в границите на възприетите от КОС фактически положения по постановената присъда. Поведението на Й. може да бъде разгледано на плоскостта на чл.9, ал.2 НК. Съгласно тази разпоредба на материалното наказателно право не е престъпно деянието, което макар и формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. Законът предвижда малозначителност на деянието, извеждаща липса на престъпление, в два варианта-неприсъствие на обществената опасност поради негова малозначителност /на деянието/; или наличие на обществена опасност на деянието, но с нейна явна незначителност. При разискване на признаците на нормата на чл.9, ал. 2 НК в отделните случи, се изследват деянието и обществената опасност като елементи на всяко престъпление. Изводът за липса на обществена опасност обуславя и липсата на друг признак на престъплението-противоправността. Както е известно, конкретиката на всеки процесен случай е тази, която обосновава позицията за наличие или не на условията, заложени в обсъждания законов текст. Прегледът на ценимите компоненти по настоящото дело дава възможност за осмисляне на предпоставки на втората алтернатива на чл.9, ал.2 НК-явна незначителност на обществената опасност на деянието. В тази връзка преди всичко трябва да се направи преценка на личността на подсъдимия, тъй като същата е част от преценката за самата обществена опасност. Й. е неосъждан /реабилитацията го право неосъждан, а не осъждан, както е изписано в диспозитива на атакуваната присъда/. Представените по производството характеристични данни за него могат да бъдат счетени за положителни. И това е така, тъй като деецът е считан за лидер в малцинствената общност, в която живее. Той съдейства в изключителна степен за възпитанието на юношите от общността, обучавайки ги в спортно майсторство, което от своя страна създава у тях устои за борба с трудностите и за преодоляване на потенциални негативи от противоправно поведение. Точно в тази си битност касаторът е присъствал на състезанието на спорната зала, водейки младежи от ромската общност със себе си, които да подкрепят свои приятели от етноса, участващи в състезанието. По-нататък, явната незначителност на обществената опасност се очертава и предвид специфичните черти на самата вменена престъпна дейност. Става дума за спортно събитие, по време на което подсъдимият е обвързан с част от състезателите и милее не само за техните достойни прояви, но и да не получат нараняване. Страстите в процесния случай са преминали установените граници и са довели Й. до неправомерни изяви спрямо пострадалия-асистент на състезателите, който е имал задължение да се грижи те да не пострадат. Поведението на деецът е по-скоро израз на несъответстващо за възрастта му желание за налагане на всяка цена, отколкото на несъмнено упорство да се престъпят правилата на наказателното законодателство. Тези аргументи разкриват характеристиките на чл.9, ал.2 НК във втората му алтернатива-обществената опасност на деянието е явно незначителна. Ето защо стореното от касатора не покрива признаците на престъпно деяние и е нужно да се приложи разпоредбата на чл.24, ал.1, т.1 НК. Водим от гореизложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.2, пр.посл.вр.с чл.24, ал.1, т.1 вр.чл. 348, ал.1, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА присъда № 11/22.04.15 г., постановено от ОС-Кюстендил по В.Н.О.Х.Д. № 122/15 г. На основание чл.9, ал. 2 НК ОПРАВДАВА подсъдимия Т. Д. Й. за това 01.05.10 г., в гр.К. да се е заканил с убийство на Л. В. П. и това заканване да е възбудило основателен страх за осъществяването му-престъпление по чл.144, ал.3, вр.ал.1 НК. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: