8 Р Е Ш Е Н И Е № 47 гр. София, 03 февруари 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретаря……..…....Марияна Петрова…….…......……и в присъствието на прокурора….......…...Кирил ИВАНОВ.......….изслуша докладваното от Председателя касационно дело № 54 по описа за 2021 г. С присъда № 25 от 11.03.2019г. по нохд № 374/18 г. на Великотърновски окръжен съд, подсъдимият Я. А. Т. е признат за виновен в това, че на 28.02.2016г., около 12.30 часа, на път VTR 1181, км 7+400 [населено място] – [населено място], при управление на моторно превозно средство – л.а. „Рено Еспейс“ с рег. [рег.номер на МПС] и изпреварване на л.а. „Сузуки“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от Д. С. З., нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 42, ал.2, т.1 и чл.20, ал.1 от ЗДвП, с което по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – на И. Д. Г. от [населено място] и Т. М. И. от [населено място], поради което и на основание чл.343, ал.3, пр.5, б.“б“ пр.1 във вр. с чл.342 ал.1, пр.3 от НК и чл.54 от НК, му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години при първоначален общ режим на изпълнение на наказанието. На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК на подсъдимия Т. е наложено наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от седем години. С присъдата съдът се е разпоредил с вещественото доказателство и възложил в тежест на подсъдимия заплащането на разноските по делото. По жалби на подсъдимия и на частните обвинители е образувано внохд № 369/19г. на Великотърновски апелативен съд. С решение № 100152 от 18.11.2020г. въззивният съд е изменил присъдата, като: - намалил наложеното наказание лишаване от свобода на три години и отложил изпълнението му по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от пет години; - намалил срока на наложеното наказание лишаване от правоуправление на четири години. В останалата част е потвърдил първоинстанционната присъда. Срещу решението на въззивната инстанция са постъпили касационни жалби от адв.Х. Д. – защитник на подсъдимия Я. Т.; от адв. Н. М. – повереник на частните обвинители Р. И., М. И., С. М., М. М. и И. И. и от адв. Д. Д. – повереник на частните обвинители З. Г., Ц. Г., Д. Г. и Д. Г.. В жалбата на защитника на подсъдимия се посочва касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Излагат се доводи, че съдът не е следвало да кредитира показанията на св. З., който е заинтересован от изхода на делото и предвид противоречието им със заключението на САТЕ. От друга страна счита, че обясненията на подсъдимия е следвало да бъдат приети за меродавни, тъй като заявеният от него механизъм на възникване на произшествието е технически възможен съгласно заключението на същата експертиза. В този смисъл се поддържа, че от страна на Т. е осъществено случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. Предлага се въззивният съдебен акт да бъде отменен и подсъдимият Т. да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение. В допълнително писмено изложение, постъпило в срока по чл.351, ал.4 от НПК се излагат аргументи за неоснователност на жалбите, подадени от частните обвинители. Пред касационния съд защитниците на подсъдимия – адвокати Д. и И. поддържат жалбата както е подадена. В жалбата на частните обвинители Р. И., М. И., С. М., М. М. и И. И. се сочи касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Излагат се доводи, че неправилно въззивният съд е отчел като смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство съпричиняването от страна на пострадалите, тъй като не поставянето на обезопасителни колани нямало отношение към настъпилия резултат; че неправилно управлението на автомобила с превишена скорост не е отчетено като елемент от фактическия състав на престъплението; че решението на апелативния съд за намаляване на размера на наказанието не е съобразен с квалификацията на деянието като особено тежък случай; че подсъдимият не е изразил съжаление за случилото се. Предвид изложените обстоятелства се настоява за увеличаване на наложените на подсъдимия наказания към средния предвиден за престъплението размер. В съдебното заседание на касационната инстанция жалбата се поддържа както е подадена от адв. П. Д. – преупълномощена от адв. Н. М.. В жалбата на частните обвинители З. Г., Ц. Г., Д. Г. и Д. Г. също се релевира касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Излагат се доводи, че наложеното от въззивната инстанция наказание не е съобразено с тежестта на допуснатите нарушения на правилата за движение и на противоправните последици. Изводът на апелативния съд относно съпричиняване на резултата от страна на пострадалите се поддържа, че е неправилен. Възразява се и срещу приложението на чл.66, ал.1 от НК предвид липсата на изказано съжаление и критично отношение от страна на подсъдимия, а смяната на защитните версии и процесуалното поведение на подсъдимия следвало да се отчетат като отегчаващо отговорността обстоятелство. Предлага се отмяна на постановеното решение и връщане на делото за ново разглеждане за увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание. Пред касационната инстанция жалбата се поддържа от адв. Д. със същите аргументи. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на жалбите както на подсъдимия, така и на частните обвинители. Счита, че решението на апелативния съд е обосновано и справедливо, включително и по отношение на наказанието. Пледира за оставяне на решението в сила. В последната си дума подсъдимият Я. Т. изразява съжаление за случилото се, като моли за оправдаване или отмяна на решението на апелативния съд. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: По жалбата на адв. Х. Д. – защитник на подсъдимия Я. Т. Посоченото в жалбата касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК се основава на две групи аргументи. Според касатора апелативният съд неоснователно е кредитирал показанията на св. З. и отхвърлил твърденията на подсъдимия, че загубата на устойчивост на моторното превозно средство се дължи на рязкото завъртане на волана от страна на возещия се на предната дясна седалка пътник в автомобила. На следващо място се твърди, че подсъдимият не е допуснал нарушение по чл.40, ал.2, т.1 от ЗДвП, тъй като към момента на загубата на управление л.а. „Рено“ се намирал на около 15 м. пред изпреварвания автомобил „Сузуки“, т.е. при извършването на маневрата e било осигурено достатъчно странично разстояние между автомобилите. Настоящият съдебен състав няма как да даде отговор на възражението относно възприемането на едни от гласните доказателства (показанията на св. З.) и отхвърлянето на други (обясненията на подсъдимия), тъй като това касае обосноваността на съдебния акт, а необосноваността не представлява касационно основание. Касационният съд освен това е инстанция по правото, поради което не може да установява нови фактически положения. При липсата на релевирано касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК и конкретни съображения за допуснати от инстанционните съдилища нарушения на процесуални правила, свързани със събирането и оценката на доказателствата, фактическата обстановка следва да се приеме за установена така, както е описана в мотивите на атакувания съдебен акт. Независимо от изложеното следва да се отбележи, че в мотивите на въззивния съд обясненията на подсъдимия са обсъдени, като са изложени и съображенията поради които съдът не ги е ценил с доверие. След като доказателственият материал е обсъден в неговата цялост, с отчитане на наличните противоречия и съдът е изложил съображения на кои от доказателствените източници основава фактическите си изводи, са спазени процесуалните правила, гарантиращи правилността на вътрешното съдийско убеждение. След като съдът е приел за недостоверни обясненията на подсъдимия за въздействие върху волана от страна на пътник в автомобила, е направил извод от фактическа страна, че причина за настъпването на произшествието са действията на водача и допуснатите от него нарушения на правилата за движение. При така приетите за установени факти, тезата в жалбата, че осъщественото от Т. деяние е случайно по смисъла на чл.15 от НК, е очевидно несъстоятелна. Доводите в жалбата, че подсъдимият не е нарушил правилото на чл.42, ал.2, т.1 от ЗДвП (погрешно посочено като чл. 40, ал.2, т.1 от ЗДвП, каквото обвинение не е повдигнато на Я. Т.), не могат да бъдат споделени. Предприетата от подсъдимия маневра изпреварване на път, който е по – тесен от приетите стандарти за път с такъв трафик (обща ширина на цялото платно от 5.80м.), с висока скорост и при странична дистанция по - малко от метър (според устните разяснения на експерта инж. К. – л.319 от внохд), е създала опасност от съприкосновение с изпреварвания автомобил, което Т. е опитал да избегне със завиване на волана наляво. Изпреварването като маневра се счита завършено тогава, когато водачът на изпреварващото превозно средство се върне в напуснатата лента. Обстоятелството, че управляваният от подсъдимия автомобил, движейки се в лентата за насрещно движение, е задминал този на св. З. не означава, че е спазил изискването да осигури безопасна странична дистанция с изпреварваното моторно превозно средство. Именно защото не е осигурил такава дистанция, макар да е избегнал съприкосновението с изпреварвания автомобил, е завил волана наляво, предизвиквайки веригата от събития, довели до пътно транспортното произшествие. С оглед изложеното касационният съд намери жалбата на подсъдимия за неоснователна. По жалбите на поверениците на частните обвинители Подадените жалби от поверениците на частните обвинители релевират касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, в подкрепа на което излагат сходни или идентични съображения, което предопределя едновременното им разглеждане. Оплакванията за явна несправедливост на наложеното наказание се свързват от една страна с твърдение за наличие на отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които апелативният съд не отчел, а от друга - липса на смекчаващи такива, които били взети предвид при налагането на наказанието. Касационният съд намери и двете групи аргументи за неоснователни. Доводите на въззивния съд, че превишената скорост не е елемент от фактическия състав на престъплението, се споделят и от настоящата инстанция. Конкретните причини за настъпването на произшествието са не осигуряването на достатъчна дистанция с изпреварваното превозно средство и загубата на управление от водача на л.а.“Рено Еспейс“, а не нарушаване на правило за движение, свързано с режима на скоростта. В допълнение следва да се отбележи, че при установяване на фактическата обстановка апелативният съд е възприел изцяло заключението на комплексната съдебно - медицинска и автотехническа експертиза. Според същото заключение скоростта на автомобила, управляван от Т., преди ПТП е около 88 км/ч. Посочената скорост е в рамките на разрешената за движение извън населено място, поради което посоченото обстоятелство не би могло да се отчита като отегчаващо отговорността на подсъдимия и не представлява трето нарушение на правилата за движение, както се твърди в жалбата на адв. М.. Не може да бъде споделен и доводът, че престъпната самонадеяност, проявена от подсъдимия, следва да се приеме за отегчаващо отговорността обстоятелство. Поначало формата на вината е елемент от състава на престъплението и съгласно нормата на чл.56 от НК не може да бъде отчитана като отегчаващо или смекчаващо обстоятелство. В конкретния случай съдилищата са приели, че престъплението е извършено при несъзнавана непредпазливост – небрежност, а не при самонадеяност. В този смисъл не е налице обстоятелство от значение на наказателната отговорност, което да е било игнорирано. Настъпилите тежки общественоопасни последици – смърт на две лица са също елемент от престъпния състав, като законодателят е предвидил съответното наказание в текста от специалната част на НК, поради което също е налице забраната на чл.56 от НК за отчитането им като отегчаващи обстоятелства. Поведението на подсъдимия след произшествието и в хода на съдебното производство, което според касаторите следва да бъде отчетено като отегчаващо обстоятелство, е било изтъкнато като довод и във въззивните жалби. На тези доводи е даден отговор в мотивите на въззивното решение (л.21 от мотивите по внохд № 369/19г.), като изложените съображения в тази насока изцяло се споделят от касационната инстанция и не следва да бъдат повтаряни. Отправеният упрек към апелативния съд, че приел случая за особено тежък, но въпреки това намалил наложеното наказание, е неоснователен. Нито в обвинителния акт, нито в постановените съдебни актове е посочена правна квалификация по чл.343, ал.3, пр.5, б.“б“ пр.2 от НК, а подсъдимият е признат за виновен по пр.1 на цитираната норма в рамките на която е определено и наказанието му. Неоснователно на следващо място е твърдението, че неправилно въззивният съд приел, че с непоставянето на обезопасителни колани от пътниците в автомобила същите съпричинили резултата. Както в писменото заключение на комплексната автотехническа и съдебно- медицинска експертиза, така и в устните разяснения на експертите е отразено, че ако пътниците в автомобила са били с предпазни колани, положението на телата би било фиксирано към седалките и напускането на автомобила по приетия за установен механизъм би било невъзможно. Според разясненията на експерта К. (л. 320 гръб и л.321 от внохд № 369/19г.) ако пътниците са имали обезопасителни колани, би трябвало да получат подобни, но не по- големи травматични увреждания от водача. Липсата на предпазни колани е допринесла за тежестта на травмите и за фаталния изход. Действащите по отношение на пътниците вътрешни центробежни сили са довели до притискането на телата върху вътрешни повърхнини в автомобила и излитането им от прозорците с последващо падане върху терена. Устните разяснения на експерта Г. (л.320 от внохд № 369/19г.) относно полезността на обезопасителните колани над определена скорост и възможността за възникване на травми при поставянето им, са с теоретичен характер и не касаят конкретния случай. Доколкото те не са отразени и в писменото заключение на комплексната експертиза, правилно съдът не ги е поставил в основата на фактическите си изводи. Основавайки се на заключението на експертизата, въззивният съд е приел, че липсата на поставени от пострадалите предпазни колани е допринесла за настъпването на резултата, което обстоятелство, макар и да не оневинява подсъдимия, следва да се приеме за смекчаващо отговорността му. При реализиране на наказателната отговорност на подсъдимия, въззивният съд е отчел смекчаващите отговорността му обстоятелства – чисто съдебно минало, положителни характеристични данни, семейно положение, трудова и социална ангажираност, дългогодишен стаж (25г.) като водач на МПС с допуснато единствено нарушение на правилата за движение, за което е санкциониран по административен ред и принос на пострадалите за настъпването на резултата, като отегчаващи такива не са констатирани. Така посочените обстоятелства са мотивирали въззивната инстанция да намали наложеното на подсъдимия наказание в рамките на минималния, предвиден за престъплението – 3г. лишаване от свобода. Отчитайки чистото съдебно минало на Т., липса на криминални прояви и интегрираност в обществото, апелативният съд е счел, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати с отлагане на изпълнението му по реда на чл.66, ал.1 от НК. Тези съображения се споделят и от касационния съд, като в допълнение следва да се отбележи, че в изтеклия период от осъществяване на деянието до настоящия момент не са налице данни за противообществени прояви на подсъдимия, което потвърждава извода, че не е необходимо изолирането му от обществото за реално изтърпяване на наложеното наказание. Доводите относно необходимостта от налагане на ефективно наказание предвид изострената чувствителност на обществото при зачестилите пътно транспортни произшествия, в конкретния случай не могат да бъдат възприети. Генералната превенция е една от целите на наказанието, която не може да бъде доминираща над индивидуалната. Прилагането на института на условното осъждане е винаги свързано с конкретно установяване на материалноправните предпоставки за това и извършване на внимателна преценка за възможността чрез него да бъдат постигнати както целите на специалната, така и на генералната превенция. По изложените съображения касационният съд намери жалбите на частните обвинители за неоснователни. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 100152 от 18.11.2020г. по внохд № 369/19г. на Великотърновски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.