О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 304 София, 02.07. 2018година Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.дело № 935/2018 година. Производството е по чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Н. а. по п., [населено място] против определение №47 от 25.01.2018г. по ч.т.д. 12/2018г. на Варненски апелативен съд. Ответникът по касация- [община] е на становище, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 и 2 ГПК, поради което обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275,ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С изложението си на основанията за допускане на определението до касационно обжалване, частният касатор е поставил въпросът – „ На основание пар.10, ал.1 ПЗР ЗУСЕСИФ, подсъдни ли са на гражданските съдилища установителните искове по чл.422 от ГПК за съществуване на вземане,когато процедурата за събиране на спорното вземане е започнала преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ-25.12.2015г.” и 2 „ По какъв ред следва да бъде установено съществуване на спорно вземане, произтичащо от договор за безвъзмездна финансова помощ и възникнало преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ, в случаите когато вземането е принудително събрано чрез издадена заповед за незабавно изпълнение, срещу която е подадено възражение по реда на чл.414 от ГПК, след влизане в сила на ЗУСЕСИФ -25.12.2015г.„. Страната е развила своите съображения по допустимостта на производството, като е отбелязала, че правния извод на съда, за това че производството по иска по чл.422 ГПК следва да бъде прекратено „представлявало произнасяне по процесуалноправен въпрос, който бил решен в противоречие с решение №66/17 на ВКС, ІV г..о и определение по гр. д. №15/16г. на ВКС и ВАС.Тези съдебни актове са разгледани като е направен обобщаващ извод за разрешаване на повдигнатия процесуалноправен спор по начин различен от този на въззивният съд. Страната подробно е разгледала и своето разбиране за приложимост на пар.10, ал.1 -3 ПЗР ЗУСЕСИФ. Лаконично е отбелязано още, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като общо е поддържана непълнота в правната уредба „приета със ЗУСЕСИФ”. Също така лаконично е отбелязано, че определението било и очевидно неправилно, тъй като било необосновано поради това, че мотивите не кореспондирали с правния извод на съда. Това общо оплакване е уточнено с твърдението, че съдът бил приел разпоредбата на пар.10 ПЗР ЗУСЕСИФ за неприложима но не посочвал коя правна норма следвало да бъде приложена. Други доводи не са развити. Частният касатор е поддържал като селективен критерий основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК, тъй като в изложението не са развити относими доводи за наличието му, какъвто довод не е вътрешно противоречивото разбиране, „че съдът бил приел разпоредбата на пар.10 ПРЗ ЗУСЕСИФ за неприложима, но не посочвал коя правна норма следвало да бъде приложена”, тъй като именно пар.10,ал.3 ПЗР ЗУСЕСИФ е приложил съдът, като е мотивирал извода си относно тази приложимост. Поставените от касаторът въпроси- сходни по съдържание са релевантни, с оглед това, че същите имат относимост към решаващите изводи на съда. Въпросите, именно поради това сходство, могат да бъдат обобщени и формулирани като – „Подсъдни ли са на гражданските съдилища установителните искове по чл.422 от ГПК, когато процедурата за събиране на спорното вземане е започнала преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ-25.12.2015г. и какъв е редът, по който следва да бъде установено съществуването на вземане, произтичащо от договор за безвъзмездна финансова помощ, сключен преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ.” Така обобщен, въпросът удовлетворява критериите за общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. Като допълнителен селективен критерий страната се е позовала на разпоредбата на 280, ал.1, т.1 ГПК като е поддържала общо противоречие, а не по поставените въпроси с решение по гр.д. 6046/16г. на ВКС, ІV г.о. Това решение, обаче, касае исково производство инициирано преди 25.12.2015г. т.е. преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ и всъщност е в съответствие, а не в противоречие с решаващите изводи на състава, с оглед приетото, за това, че заведените преди влизане на закона в сила искови производства, т.е. висящите такива по договори за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по европейски програми се разглеждат по реда, съществувал преди влизане на специалния закон в сила т.е. по гражданскоправен ред. Определение №22/16г. на ВКС и ВАС разрешава препирня за подсъдност между СГС и АдСС относно компетентността за разглеждане на жалба срещу Акт за установяване на частно държавно вземане на директор към ЦУ на НАП,какъвто не е разглеждания случай. Противоречие по поставения въпрос, обаче, е налице с приложеното с допълнителна молба от 16.04.2018г. определение № 29 от 22 .03.2018г. по адм. д. №8/18г. на смесен състав на ВКС и ВАС, с което е прието в хипотеза аналогична на разглежданата, че независимо от публичноправния характер на вземането, съобразно своите правомощия НАП е избрала да осъществи правата си по събиране на сумите за извършената корекция не чрез издаване на акт по чл.166 ДОПК/ приложим и преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ/, а редът по чл.417 ГПК. В тази хипотеза, е мотивирано още, че след издаване на заповед по чл.417 ГПК,единствения ред на защита е редът по чл.422 ГПК, като този установителен иск е възложен за разглеждане на гражданските съдилища. С оглед така констатираното противоречие се налага извод, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По поставеният въпрос настоящият съдебен състав съобрази трайната и непротиворечива практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК - решение № 228 от 07.02.2018г. по т.д. №424/17г. на ВКС , І т.о. ,решение № 246 от 23.02.2018г. по т.д. № 571/17г. на ВКС , ІІ т.о., решение № 245 от 23.02.2018г. по т.д. №83/17 на ВКС, ІІ т.о. решение № 172 от 06.02.2018г. по т.д. №153/15г. на ВКС,/решение № 112 от 10.09.2012г. по т. д. № 359/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 199 от 05.12.2014г. по т. д. № 4500/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 17 от 23.03.2017г. по гр. д. № 50176/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и др./. С тези актове, съставите на ВКС са се произнесли относно приложимата нормативна уредба, регламентираща условията и реда за финансово подпомагане със средства от Европейските структурни и инвестиционни фондове при действието на Специалната предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селските райони в Република България /С./ в различни направления и сектори и Оперативна програма „Околна среда “ 2007-2013г. преди приемането на Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове /ЗУСЕСИФ/. С цитираната практика е прието разбиране, което се споделя и от настоящия съдебен състав, за това че предоставянето на безвъзмездна финансова помощ при условията на Специалната предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селските райони в Република България /С./ и Оперативна програма „Регионално развитие“ /ОПРР/ 2007-2013г. се осъществява чрез сключването на договор за безвъзмездна финансова помощ след провеждането на административна процедура, поради което представлява сложен фактически състав с административноправни и гражданскоправни елементи. Наличието на сключен договор за безвъзмездна финансова помощ обуславя подсъдността на споровете относно изпълнение на поетите с него задължения пред общите съдилища по реда на ГПК, поради това, че правните последици на сделки с административен елемент са предимно гражданскоправни. Аргумент за този извод е и разпоредбата на чл. 12, ал. 7 ЗПЗП, съгласно която отношенията по предоставяне на финансова помощ могат да бъдат уреждани или чрез договор, или въз основа на административен акт, по повод заявление за подпомагане. В тези случаи приложимият ред за събиране на вземанията за връщане на предоставени помощи е предвиденият в чл. 27, ал. 5, предл. 1 и 2 ЗПЗП: вземанията на управляващия орган, които възникват въз основа на договор, са частни държавни вземания и се събират от Националната агенция за приходите /НАП/; вземанията, които възникват въз основа на административен акт, са публични държавни вземания и се събират по реда на ДОПК - чрез съставянето на акт за установяване на публични държавни вземания, защитата срещу който, преди и след влизане в сила на ЗУСЕСИФеадминистративноправен.Със Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове /ЗУСЕСИФ/, обн. в ДВ, бр. 101/2015г., в сила от 25.12.2015г., се регламентират по различен от съществуващия до влизането му в сила начин правоотношенията между съответните органи и получателите на безвъзмездната финансова помощ от Европейските структурни и инвестиционни фондове /ЕСИФ/. В посочения нормативен акт е предвидено предоставянето на безвъзмездната финансова помощ със средства от ЕСИФ да се извършва с административен договор, който подлежи на оспорване по реда за оспорване на индивидуален административен акт /чл. 27, ал. 1 ЗУСЕСИФ/. Разпоредбите на чл. 69 – чл. 77 ЗУСЕСИФ регламентират процедурата за установяване на нередности и извършване на финансови корекции, като съгласно чл. 73, ал. 4 ЗУСЕСИФ решението за финансова корекция може да се оспорва пред съд по реда на АПК, т. е. като индивидуален административен акт. Въведена е и възможност административният орган да изменя и прекратява договора в зависимост от определен държавен, общински или друг интерес. Новата нормативна уредба и предприетата с нея промяна в същностната характеристика на договора за предоставяне на финансова помощ го изключва от категорията на гражданскоправните сделки и обуславя промяна в реда за съдебна защита на страните. Поради това законодателят възлага на административните съдилища разглеждане на производството по оспорване на административния договор /чл. 27, ал. 1 ЗУСЕСИФ/, включващо съгласно чл. 128, ал. 1, т. 1 и 3 АПК /ред. ДВ, бр.74/2016г./ искания за издаване, изменение, отмяна или обявяване на нищожност на административен договор /т. 1/, искания за изпълнение на административен договор /т. 3/. Съществуващият до влизане на ЗУСЕСИФ в сила гражданскопроцесуален ред за защита на получателите на безвъзмездна финансова помощ при наложена от управляващия орган финансова корекция се заменя със съдебна защита по реда на АПК, като в закона изрично е предвидено, че актът на органа за налагане финансова корекция е индивидуален административен акт – чл.73,ал.1 ЗУСЕСИФ. Със ЗУСЕСИФ, обаче не е променен видът на сключените до влизането му в сила договори за безвъзмездна финансова помощ, нито характерът на направените преди датата на влизане на закона в сила от ръководителя на управляващия орган изявления за налагане на финансови корекции, нито е създадена за получателите на помощта и адресатите на такива изявления правна възможност да ги обжалват по реда на чл.27 ЗУСЕСИФ след влизане на закона в сила. Поради това е приета разпоредбата на § 10 ПЗР на ЗУСЕСИФ относно заварените случаи, която отчита, че до влизане в сила на закона са възниквали права и задължения между бенефициенти и органи по предоставянето на финансова помощ по отделни програми, подчинени на различна нормативна уредба, определяща различно правно естество на правата и задълженията, съответно различен ред за защита. По тази причина следва да се приеме, че разпоредбата на §10, ал. 1 от ПЗР на ЗУСЕСИФ, съгласно която всички започнали и недовършени до влизането на закона в сила производства се довършват по досегашния ред, се отнася до заварените съдебни дела за изявления за финансови корекции по договори за предоставяне на безвъзмездна помощ, независимо от качеството на ищеца. Съгласно § 10, ал. 2 от ПЗР на ЗУСЕСИФ по реда на чл. 27, ал. 1 и ал. 5 – 7 се довършват само заварените висящи съдебни производства по жалби срещу изявления за финансови корекции на ръководителя на управляващия орган, когато вземанията на управляващия орган възникват въз основа на административен акт по чл. 27, ал. 5 ЗПЗП без да е налице сключване на договор. Противното тълкуване би довело до поставяне на адресатите на изявления за финансови корекции в различно положение. Тези от тях, които до влизане в сила на ЗУСЕСИФ са инициирали съдебно производство с искане за заплащане на суми по финансова корекция или са предявили отрицателен установителен иск срещу изявления за финансови корекции, биха получили защита по гражданскоправен ред. Другите биха били лишени от възможност за защита по общия исков ред. Те биха били лишени и от възможност за защита по реда на АПК, доколкото по отношение на тях ще са изтекли сроковете, течащи от момента на връчване на изявленията за финансови корекции. Биха били лишени от защита и в хипотезата, при която НАП събира вземането по установената финансова корекция по реда на чл.417 ГПК, тъй като защитата срещу заповедта за изпълнение не може да бъде реализирана по друг ред, освен чрез иска по чл.422 ГПК, още повече, че акта за установяване на частно държавно вземане, който издава НАП е констативен и не подлежи на контрол по административен ред. Действащата нормативна уредба не съдържа преходни разпоредби, с които да се даде нов срок за оспорване на всички изявления за налагане на финансови корекции, направени до влизане на ЗУСЕСИФ в сила. В този случай защитата, която получателите на безвъзмездна финансова помощ, ако управляващия орган, респективно НАП пристъпи към събиране на вземанията си по ДОПК, могат да получат ще бъде твърде ограничена. Поради изтичането на срока за обжалване тя не би била допустима за спора по законосъобразността на наложената финансова корекция, а би се свела единствено до валидността на изявлението. Това разрешение не осигурава правото на съдебна защита, гарантирано на получателите на безвъзмездна помощ от чл. 47 от Х. на основните права на Европейскиясъюз. С оглед изложеното, по поставения въпрос следва да се приеме, че исковете на НАП за връщане на изплатените суми, заедно със законните лихви върху тях произтичащи от договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Околна среда”, съфинансирана от Европейския фонд за регионално развитие и от Кохезионния фонд на Европейския съюз, преди влизането в сила на ЗУСЕСИФ на 25.12.2015г., са подведомствени на гражданските съдилища. Приложимият ред за защита на правата и на двете страни по този договор е реда на ГПК, предвид гражданскоправния характер на договора и споровете във връзка с неговотоизпълнение/неизпълнение. По същество частната жалба е основателна. Претендираното вземане произтича от наложена финансова корекция на управляващия орган - МОСВ, поради неизпълнение от страна на бенефициента – [община] на сключения договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № 58111- СО 28-219/12.01.2009г. по оперативна програма „ Околна среда”, съфинансиран от Европейския фонд за регионално развитие и от КФ на ЕС. Поради липса на доброволно изпълнение на бенефициента, преписката по договора е предадена от МОСВ на НАП за събиране на дълга по наложената финансова корекция. На основание чл.3,ал.8 вр. ал.7, т.6 ЗНАП е издаден акт за установяване на частно държавно вземане №10/26.05.2015г.,с оглед на който е подадено и заявление по чл.417 ГПК. С оглед изложеното по поставения правен въпрос и като се отчете, че договора за безвъзмездна помощ е сключен преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ и това, че акта за установяване на частно държавно вземане влиза в сила с издаването му и не подлежи на оспорване по административен ред, а тези вземания, съгласно чл.3, ал.8 ЗНАП се събират по реда на чл.417 ГПК т.е. по реда на заповедното производство, то в тази хипотеза пътят за защита на бенефициента е единствено с оспорване на заявлението по реда на чл.415 ГПК, чиято правна последица е предявяване на иска по чл. 422 ГПК. Ето защо, обжалваното определение, с което незаконосъобразно е извършена преценка за недопустимост на иска по чл.422 ГПК следва да бъде отменено, както и оставеното с него в сила определение на първостепенния съд и делото да бъде върнато на последния за продължаване на съдопроизводствените действия. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение №47 от 25.01.2018г. по ч.т.д. 12/2018г. на Варненски апелативен съд. ОТМЕНЯ определение №47 от 25.01.2018г. по ч.т.д. 12/2018г. на Варненски апелативен съд. и потвърденото с него определение №3656 от 14.11.2017г. по т.д. 584/17 на Варненски окръжен съд , ВРЪЩА делото на Варненски окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: