11 Р Е Ш Е Н И Е № 331 София, 13.03.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публичното съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 2643/2017 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 11430 от 27.06.2017 г., подадена от Държавата, представлявана от В. Г. – министър на финансите, чрез процесуалните си пълномощници, срещу решение № 1096 от 11.05.2017 г. по в.т.д. № 4707/2016 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, VІІ състав, с което след отмяна на решение № 1253 от 11.02.2016 г. по гр.д. № 4697/2012 г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, І-5 състав, Държавата, представлявана от министъра на финансите, е осъдена да заплати на основание чл.59 ЗЗД на Космос Енерджи” ЕООД, ЕИК[ЕИК], сумата 3 912 253.75 лева, без ДДС, ведно със законната лихва от 26.03.2012 г., която сума представлява стойността на обогатяването на ответника за сметка на обедняването на ищеца в следствие на изграждането на буферен склад за съхранение и обработка на наливни товари и съпътстващи съоръжения към корабно място 20А, Пристанище Б., като в полза на ищцовото дружество са присъдени разноски – 224 825.79 лв. за първата инстанция и 137 689.12 – за въззивната инстанция. В частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 3 912 253.75 лв. до предявения размер от 3 912 550 лв., ведно със законната лихва, въззивното решение е влязло в сила. С определение № 264 от 26.04.2018 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК /в редакция преди ЗИД на ГПК – ДВ бр.86/2017 г./, с оглед датата на депозиране на касационната жалба, релевантна за реда, по който тя следва да се разглежда, съгл. § 74 от ПЗР на този закон. Обжалването е допуснато по правния въпрос – дължи ли собственикът на имот, в който са извършени подобрения, заплащането им на подобрителя, ако последният ги е изпълнил по силата на договор с трето лице, с оглед извършване на проверка за съответствие на даденото от въззивния разрешение с принципното становище, изразено в решение по т.д. № 2724/2015 г. на ВКС, І т.о. В жалбата се поддържат касационни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение. Твърди се неправилно приложение на материалния закон, изразяващо се в неприлагане на разпоредбата на чл.22 ЗЗД – договор в полза на трето лице, основано на договореностите между ищеца и Пристанище Б. по сключен договор за пристанищни услуги, съгласно който ищецът е следвало да построи склада върху територия - публична държавна собственост, разходите за построяването на който да бъдат авансово плащане на част от цената за пристанищни услуги. Твърди се и, че в резултат на неотстраняване на пропуските в доклада на първата инстанция, необсъждане на оплакванията във въззивната жалба на държавата и непроизнасяне по приложението на чл.22 ЗЗД, е дадена погрешна правна квалификация на иска. Според касатора, ищцовото дружество не разполага с иск по чл.59 ЗЗД, тъй като е налице основание при извършване на престацията в полза на трето за договора лице. Счита за необосновани изводите на решаващия съд за основателност на претенцията, квалифицирана по чл.59 ЗЗД, поради неотчитане на корелативната връзка между намаляването на имуществото на ищеца и неизпълнението на неговите договорни задължения за осигуряване на предвидените количества товари. В тази връзка поддържа, че при изпълнение на договора с Пристанище Б., ищецът – товародател би получил съответните пристанищни услуги, срещу които е направил авансово разходи за изграждане на склада. Изтъкнати са и доводи за необоснованост на обжалваното решение поради бланкетно изразено от въззивния съд становище, че не е налице основание за придобиване от държавата на изградения от ищеца буферен склад, без да е изследван въпросът за основанието, като предпоставка за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД. Във връзка с наведеното в жалбата основание по чл.281, т.3, предл.2 ГПК се твърдят нарушения във връзка с доклада по делото, с който е определена единствено правната квалификация на иска като такъв по чл.59 ЗЗД, които нарушения не са отстранени от въззивната инстанция. Според касатора, извършената от съда констатация /стр.25-26 от мотивите към решението/ за неправилност на дадената от първата инстанция правна квалификация като такава по чл.61, ал.2 ЗЗД и за дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, вменява в задължение на съда да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест. Счита, че неправилно въззивният съд не е уважил доказателственото искане за допълнителна ССЕ, основано на съдържащото се във въззивната жалба оплакване относно доклада по делото, извършен формално от първата инстанция, без разпределяне на доказателствената тежест по реда на чл.146, ал.1, т.5 ГПК. Касаторът твърди, че неразпределението на доказателствената тежест и постоянното преквалифициране на иска е довело до съществено процесуално нарушение – на държавата не е указано, че следва да установи основанието за имущественото разместване на блага, което указание е намерило израз едва в мотивите на обжалвания съдебен акт. По съображения в жалбата, поддържани от процесуалните пълномощници на касатора в публично съдебно заседание на 24.10.2018 г., се претендира касиране на въззивното решение. Ответникът по касация – „Космос Енерджи” ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалните си пълномощници, оспорва изцяло касационната жалба. Счита за необосновани оплакванията на касатора за липса на произнасяне по поддържаната от него правна квалификация на иска по чл.22 ЗЗД, като твърди, че с оглед на подробната обосновка на въззивния съд за правната квалификация на иска, като такава по чл.59 ЗЗД, не се дължи обсъждане на друга, предложена от страната правна квалификация, по която във въззивната жалба липсва и искане за произнасяне. Според ответника по касация, въззивният съд се е произнесъл в рамките на правомощията си по чл.269 ГПК, при спазване и на задължителните указания, дадени в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Подробни съображения за неоснователността на жалбата са изложени и в писмени бележки, поддържани в публичното съдебно заседание от процесуалния пълномощник на дружеството. Мотивирано е становище за неприложимост на принципното разрешение, дадено в решение по т.д. № 2724/2015 г. на ВКС, І т.о., предвид конкретните обстоятелства по настоящото дело. С оглед на това се поддържа, че отговорът на правния въпрос следва да е положителен, в смисъл, че собственикът на имот, в който са извършени подобрения, дължи заплащането им на подобрителя, ако последният ги е изпълнил по силата на договор с трето лице, което от своя страна има договор за ползване на имота със собственика на имота, когато, както договорът на подобрителя с третото лице, така и договорът на третото лице със собственика на имота са прекратени и последният изцяло се ползва от стойността на подобренията. В защитата се поддържа алтернативно, че решението по т.д. № 2724/2015 г. на ВКС, І т.о. е постановено в хипотеза на изпълнение на валиден договор, а в решението, към което е препратено, е прието, че когато договорът за изработка е нищожен, но резултатът от изпълнението е постъпил в патримониума на собственика на имота, вземането на изпълнител в размер на спестените разходи на собственика следва да се реализира по правилата на водене на чужда работа без пълномощие. Именно това налага произнасяне по своевременно направения довод от дружеството за недействителност на договора от 02.11.2006 г. след изменението му, предвиждащо изграждане на буферния склад, поради противоречие със закона и заобикаляне на закона. Алтернативното искане е подробно мотивирано в писмената защита. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, приема следното: При постановяване на атакуваното решение, въззивният състав на Апелативен съд – София, след цялостна преценка на доказателствения материал по спора, е приел от фактическа страна следното: наличието на договор от 02.11.2006 г. между „Пристанище Бургас” ЕАД и „Космос Шипинг” АД – товародател, по силата на който пристанището е приело да извършва пристанищни услуги – обработка и съхранение на вносно-износни наливни товари; встъпването на ищеца „Космос Енерджи” ЕООД в правата и поемането на задълженията на товародателя, по силата на тристранно споразумение от 23.11.2006 г.; сключени анекси към първоначалния договор, при гарантиран от товародателя товарооборот за срока на действие на договора / общо и по години/ и уговорено задължение на пристанището да изгради и въведе в експлоатация буферен склад за наливни товари и съоръжения към него на корабно място 20А, съобразно одобрен проект, като товародателят е приел да извърши разходи, от свое име и за сметка на пристанището, за изграждане на предвидените в проекта СМР и монтиране на технически съоръжения към буферния склад за наливни товари, които разходи, надлежно доказани и приети от пристанището, ще се считат за авансово платени пристанищни услуги – складови услуги и обработка на товари; приемането, от страна на „Пристанище Б.” на извършени от ищеца работи по изграждането на буферния склад с протоколи от 2008 и 2009 г. и надлежно издадено разрешение за ползване от 18.02.2010 г.; предоставянето на процесния буферен склад за течни горива, заедно с други сгради и принадлежащи съоръжения, на ДП ”Пристанищна инфраструктура”, по силата на Решение на МС от 15.10.2010 г.; откриване на процедура за предоставяне на концесия за услуга върху „Пристанищен терминал Б. Изток-2”, при посочване, че за процесния буферен склад концесионният договор влиза в сила с прекратяване действието на договора за пристанищни услуги, или на 01.09.2012 г./която от двете дати настъпи по-рано/. Въззивният съдебен състав е преценил разменената през 2010 г. между страните кореспонденция, съгласно която: „Пристанище Бургас” ЕАД е заявило желанието си да извършва договорените с ищеца пристанищни услуги, с посочване, че последният е изпълнил договора частично – по отношение изграждането на буферния склад, но не и по отношение предоставяне на договорените обеми товари, а ищецът е заявил, че не може да осигури товари, ако не получи лиценз за данъчен склад. Подробно са обсъдени приетите при инстанционното разглеждане на делото технически и счетоводни експертизи, относими към изграждане, приемане и остойностяване на процесния буферен склад, заедно с всички съоръжения към него, счетоводното отразяване на направени от ищеца разходи за приети СМР. Според повторното заключение на вещото лице Даданска ищецът е направил разходи за изграждане на буферния склад в размер на 3 930 957.52 лв., от които 3 398 344.09 лв. са приети от „Пристанище Бургас” ЕАД, като осчетоводяванията при ищеца са съобразени със ЗСч, а ако са били обработени договорените с последния анекс към договора - 500 000 тона нефтоналивни товари, ищецът би дължал на „Пристанище Бургас” ЕАД сумата 3 227 119.50 лв. без ДДС. Въззивният съдебен състав е квалифицирал исковата претенция по чл.59, ал.1 ЗЗД. Посочени са елементите на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД, субсидиарният характер на тази искова защита, вкл. и с оглед указанията, дадени в т.11 от ППВС № 1/1979 г., както и начинът на разпределение на доказателствената тежест по този иск. Прието е, че в тежест на ищеца е да установи наличието на обедняването си, наличието на обогатяване в патримониума на ответника, размер на обедняването и обогатяването, наличието на общ факт или група от факти, от които произтича имущественото разместване и невъзможност на обеднилия се да търси защита на правата си на друго основание, а в тежест на ответника е да установи основанието за имущественото разместване на блага. В мотивите към решението са изложени съображения относно доклада по чл.146 ГПК и относно неправилността на приетата едва с решението на СГС правна квалификация на иска - по чл.61 ЗЗД. Изразено е становище, че ищецът е направил подобрения в чужд имот – този на държавата, които подобрения са извършени поради сключения договор между него и пристанищен оператор /трето за спора лице/, както и, че ищецът е изпълнявал свое договорно задължение за изграждане със собствени средства на буферния склад върху терен, публична държавна собственост, като стойността, която ще се заплати за СМР, ще представлява авансово предплащане на дължима сума за ползвана складова площ и частично предплащане за обработката на товари. Това становище е аргументирано с клаузите в анекс от 31.08.2007 г., по силата на който Пристанище Б. е приело да изгради и въведе в експлоатация върху предоставена на товародателя складова площ буферен склад да наливни товари към корабно място 20А, с капацитет 5 000 куб.м. и свързаните с него спомагателни съоръжения, като товародателят – ищец е приел да извърши разходите по изграждане на буферния склад от свое име, но за сметка на пристанището, а от друга страна - с липсата на задължение за държавата за изграждане на буферния склад, чрез който да бъдат осъществявани пристанищните услуги. Съдът е констатирал, че процесният склад и съоръженията към него са предоставени за стопанисване и управление на ДП” „Пристанищна инфраструктура” с Решение на Министерския съвет от 15.02.2010 г., а на 09.05.2011 г. за тях е съставен акт за публична държавна собственост. Софийският апелативен съд е извел извод, че ответникът е лицето, което е облагодетелствано от извършените в собствения му имот подобрения – придобил е имуществена полза за сметка на ищеца, като липсва основание за посоченото имуществено разместване. Възраженията на ответника /сега касатор/, основани на договора за пристанищни услуги, свързани с неизпълнение на договорни задължения, разваляне на договора и с наличие на предпоставки за ангажиране на отговорността на товародателя поради неизпълнение на неговото задължение да осигури договорения товарооборот, чрез усвояване на уговорената неустойка, са счетени за неотносими към спора, а и за неоснователни. Решаващият състав е приел, че след като ответникът не е страна по този договор, не може да черпи възражения от него, а релевантно е само наличието или липсата на правоотношение между страните по делото към момента на извършване на подобренията. По правния въпрос, по които е допуснато касационно обжалване: В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 187 от 22.02.2017 г. по т.д. № 2724/2015 г. на ВКС, съдебният състав на І т.о. е приел, че собственикът на имот, в който са били извършени подобрения в изпълнение на валиден договор между подобрителя и трето лице, не дължи заплащането им на подобрителя. Този принципен отговор, даден по идентичен правен въпрос с въпроса по настоящото дело, е мотивиран както с препращане и съответно възприемане на становища на различни съдебни състави на ВКС, обективирани в решения по гр.д. № 1274/2009 г., ІV г.о., по т.д. № 3907/2013 г., І т.о. и по т.д. № 871/2012 г., І т.о., така и с правната същност на института на неоснователното обогатяване и елементите на общия фактически състав на чл.59 ЗЗД. В тълкувателните мотиви към решението по т.д. № 2724/2015 г., послужило като основание за допускане на касационно обжалване по настоящото дело, е застъпено разбирането, че в хипотеза, когато при изпълнение на валиден договор престацията на едната от страните е за осъществяване на резултат и той е постъпил в патримониума на трето за договора лице, не е налице обедняване за изпълнителя. Престирането от него е в изпълнение на задължение, произтичащо от договора и дори насрещната страна по договора да не е извършила своята престация, последната се дължи и представлява своеобразен еквивалент на вече престираното от изпълнителя. Даденото от съдебния състав на ВКС, І т.о. разрешение на правния въпрос, се споделя изцяло и от настоящия съдебен състав на ВКС, ІІ т.о. Това принципно разбиране не касае субсидиарния характер на претенцията по чл.59, ал.1 ЗЗД, а е относимо към един от елементите от общия състав на неоснователното обогатяване, поради което не би могло да се възприеме, че то противоречи на задължителните за всички съдилища указания, дадени в т.11 от ППВС № 1/1979 г. Отговорът на правния въпрос, даден в цитираното касационно решение е релевантен и за настоящото дело и не се нуждае от допълване или конкретизиране. Разрешението е приложимо, тъй като е безспорно установено, че ищцовото дружество /сега ответник по касация/, финансирайки изграждането на процесния буферен склад и съоръженията към него, е изпълнило свое договорно задължение съгласно раздел ІІ, т.2.6. от анекс от 31.08.2007 г. към договор за пристанищни услуги от 02.11.2006 г., с допълнителните споразумения към него, сключен между „Пристанище Бургас” ЕАД и „Космос Енерджи” ЕООД. Изрично е посочено, че дружеството – товародател ще извърши от свое име и за сметка на пристанището целево разходи за изграждане на предвидените в проекта СМР и за монтиране на техническите съоръжения към буферния склад за наливни товари към корабно място 20А, като сумата на разходите на товародателя, доказани с надлежни документи, приети от пристанището, извършени за сметка на пристанището, се считат за авансово платени пристанищни услуги, конкретизирани в т.2.7. Между страните са договорени преференциални цени за обработка на нефтоналивни товари, при ефективно заплащане на част от цената – 2 евро на тон, а разликата до 5.50 евро/тон за преминал товар, както и цената на складовата услуга - 0.85 евро на кв.м. се считат за авансово платени пристанищни услуги. Договорен е гарантиран товарооборот от минимум 100 000 това годишно, като за първите две години на действия на договора /първи контролен период за отчитане на товарооборота/ товародателят гарантира минимум 200 000 тона, а за всяка следваща година – минимум 1000 000 тона. По делото не е установено изпълнение на това задължение на товародателя за периода на действие на договора, вкл. и след: изграждане на буферния склад, издаване на разрешение за ползване от 11.06.2010 г., издаване на удостоверение за експлоатационна годност, вписване в регистъра на пристанищата, издаване на лиценз на „Космос Енерджи” ЕООД за управление на данъчен склад за складиране на акцизни стоки /лиценз № 469 от 18.08.2011 г./. В раздел VІ, т.6.2. и т.6.3. от посочения по-горе анекс са договорени последиците при виновно неизпълнение на договора и предсрочното му прекратяване – преди изтичане на 5-годишния срок от подписване на анекса, от изправната страна. При виновно неизпълнение на пристанището, то дължи възстановяване на разходите за СМР, както и 10 % неустойка, а при виновно неизпълнение на товародателя пристанището не възстановява разходите за СМР, считани за авансово платени пристанищни услуги. По делото е безспорно, че на „Пристанище Бургас” ЕАД е предоставен достъп до пазара на пристанищни услуги, вкл. и в Пристанище-Б. /пристанище за обществен транспорт с национално значение/, по силата на договор от 24.01.2007 г., сключен с Министерство на транспорта на РБългария /независимо от липсата на приложението към този договор относно обектите – публична държавна собственост, включени в обхвата му/. С посочения договор са регламентирани правата и задълженията на страните: от една страна, на министъра на транспорта, упражняващ права и изпълняващ задължения по договора чрез Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура”, на което е предоставено управлението на обектите – публична държавна собственост, а от друга – на оператора, ползващ обектите и извършващ пристанищни услуги по чл.116 от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България /ЗМПВВППРБ/. Предвид клаузите на чл.3, ал.2 и чл.43 от този договор, съобразени с § 74 от ПЗР на ЗИД на този закон, следва да се приеме, че след влизане в сила на договора за концесия на пристанищен терминал „Б.–Изток-2” - от 01.01.2012 г. , „Пристанище – Бургас” ЕАД вече не е пристанищен оператор на този терминал, с изключение на процесния буферен склад и съоръженията към него най-късно до изтичане на срока на действие на договора с ищцовото дружество, т.е до 01.09.2012 г., както е отразено и във всички книжа, относими към концесионния договор. САС не се е произнесъл по изявлението на оператора на пристанищни услуги за предсрочно прекратяване на договора от 02.11.2006 г., предвид възприетата ирелевантност на този договор за спора, предмет на делото. Исковата молба по настоящото дело е подадена от „Космос Енерджи” ЕООД на 26.03.2012 г., или при действието на сключения с „Пристанище Бургас” ЕАД договор за пристанищни услуги. С оглед въведените и поддържани в процеса твърдения на ищеца за неизпълнение на договора от страна на оператора на пристанищни услуги, за ищеца съществува възможност да претендира обезщетение за вреди, като еквивалент на вече престираното, вкл. и след преустановяване на облигационната връзка. Независимо от отговора на поставения правен въпрос, настоящият състав на ВКС приема за основателни оплакванията на касатора, че при разглеждане на делото въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствени правила. В мотивите към атакуваното решение правилно е отразено, че въззивният съд дължи да обезпечи точното приложение на императивни материалноправни норми и когато прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти, той следва служебно да даде такива указания и да разпредели тежестта на доказване. Независимо от възпроизведените от САС мотиви към т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, дадените задължителни за съдилищата указания в този акт на нормативно тълкуване не са съобразени. В доклада по делото СГС е посочил единствено правна квалификация на иска - чл.59 ЗЗД, като е отказал да разпределя доказателствената тежест за подлежащи на доказване факти поради това, че „не съществува спор между страните” / определение от първото съдебно заседание/. С първоинстанционното решение искът е уважен частично на друго основание – чл.61, ал.2 ЗЗД. При липса на надлежно изготвен доклад по делото със съдържание, съответстващо на чл.146, ал.1 и ал.2 ГПК, в който да са отразени: обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възраженията, и тяхната правна квалификация, както и как се разпределя доказателствената тежест за фактите, включени в основанието на иска, не би могло да се обезпечи правилното приложение на материалния закон. За определяне на действителната правна квалификация на иска, още в доклада по делото съдът следва да съобрази поддържаните конкретни факти, включени като фактически състав на материалноправната норма и съдържанието на спорното право, поясненията и допълненията в допълнителната искова молба относно един от елементите на неоснователното обогатяване за чужда сметка, вкл. и доводите за нищожност на договора от 02.11.2006 г. и произтичащите от него права, както и възраженията за ответната страна в отговора и допълнителния отговор, вкл. и тези, свързани с приложението на чл.22 ЗЗД. Тези пропуски на първата инстанция неправилно не са отстранени от въззивния съд в рамките на възложените му правомощия за обезпечаване точното приложение на материалния закон и едва с атакуваното решение е приета друга, различна от възприетата в първоинстанционното решение правна квалификация на спорното право. Доводи във връзка с част от доклада са въведени и с въззивната жалба на ответника, със съответно доказателствено искане, което е отхвърлено от въззивния съд, но без произнасяне по конкретното оплакване. Необходимо е и да се констатира, че при разглеждане на делото, въззивният състав, след извършена поправка на протокола от с.з. на 30.01.2017 г., е допуснал отмяна на определение, с което вече е била постановена отмяна на определението за даване ход на устните състезания /с оглед провеждане на производство по чл.151 ГПК/ и не е приповторил процесуалните действия, свързани с изслушване на устните състезания. Предвид изложеното и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл.293, ал.3 ГПК, въззивното решение следва да се отмени изцяло и тъй като се налага извършване на нови съдопроизводствени действия, делото подлежи на връщане за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При повторното въззивно разглеждане съдът дължи произнасяне и по разноските пред ВКС, съгл. чл.294, ал.2 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1096 от 11.05.2017 г. по в.т.д. № 4707/2016 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, VІІ състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: