2
2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 30
гр. София, 29.02.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в открито заседание на 24 февруари, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
П. Х.
и при участието на секретаря Ирена Велчева като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №149/15 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-гр.С. срещу решение №1530 от 17.07.2014 г. на САС по гр.д. №432/2014 г.. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното, постановено на 04.08.2013 г. по т. д. № 3274/2010 на СГС , с което е уважен искът с правно основание чл.92 ЗЗД и касаторът е осъден да заплати на [фирма]-гр. С. сумата от 50 000 -петдесет хиляди евро- неустойка по т.11.7 във връзка с неизпълнение на задължението му по т.5.2 от договор между страните, сключен на 16.11.2006 г., ведно със законната лихва от 08.12.2010 г. до окончателното плащане и в частта за разноските .
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба [фирма]-гр. С. в отговора на същата счита същата за неоснователна.
С определение № 645 по настоящото дело от 19.11.2015 г. по реда на чл.288 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал1 т.1 ГПК по обуславящ изхода по спора правен въпрос : за предпоставките за критериите по чл.20 ЗЗД при търсене на действителната воля на страните намерила израз в съдържанието на двустранен договор, поради противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК- Р №220 /31.07.2014 г. по гр.д. №6126/13 на Четвърто г.о. на ВКС, Р №105/30.06.2011 г. на ВКС по т.д. № 944/2010 на Второ т.о. на ВКС,ТК и други.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за присъждане на сумата от 50 000 евро – неустойка, уговорена в т.11.7 във връзка с неизпълнение на задължението на изпълнителя по т.5.2 от договор между страните, сключен на 16.11.2006 г.. В тази клауза ответникът като изпълнител е поел задължението към ищеца-възложител да му представи в срок от 12 месеца от прехвърлянето на собствеността върху съответното УПИ, влязло в сила разрешение за строеж за жилищна сграда и медицински център с обща Р. от 3 535,61 кв.м. Не се спори,че това задължение на ответната страна е станало изискуемо на 08.12.2007 г. От страна на ответника-изпълнител е представено на 14.05. 2008 г. разрешение за строеж и то за обект с Р. с 34,01 кв.м по-малка от договорената. Тълкувайки съдържанието на уговорката в т. 11.7 от Договора във връзка с тези в т.11.5 и 11.6 , в които също са уговорени неустоечни клаузи, решаващият състав е стигнал до извод, че действителната воля на страните по договора е изпълнителят да дължи неустойка в пълен размер от 138 827 евро и че същата е договорена не само за непълно неизпълнение, с оглед неосигуряване на разрешение за строеж за по-голямата квадратура на Р. -3 535,91 кв.м., но и за забава, въпреки че такава е уговорена и в предходната клауза на т.11.5 от договора. Отречена е защитната теза, че неустойката по т.11.7 от Договора има за цел да обезщети възложителя за неизпълнението на поетото от ответника задължение да осигури разрешение за строеж на по-голяма по Р. сграда и затова е уговорена да се определя на стойност от 350 евро за 1 кв.м. площ по-малка от договорената максимална площ по т.5.2 като е възприето,че въпреки,че е представено разрешение за строеж за сграда с Р. само с 34,01 кв.м. по-малка от договорената в т.5.2 , то изпълнителят следва да заплати така уговорената неустойка в пълнодоговорения размер от 138 827 евро, до размера на 50 000 евро, за който е била предявена, според молба-уточнение от 30.08.2011 г. по т.д. № 3274/10 по описа на СГС.
По правния въпрос от значение за изхода по спора:
В цитираната задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК- Р №220 /31.07.2014 г. по гр.д. №6126/13 на Четвърто г.о. на ВКС, Р №105/30.06.2011 г. на ВКС по т.д. № 944/2010 на Второ т.о. на ВКС,ТК се приема, че съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението като отчита мястото на отделната уговорка, с оглед систематичното й място в договора и общия му смисъл.
С оглед така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато настоящото касационно обжалване касационната жалба срещу обжалваното решение е частично основателна.
Тълкувайки съдържанието на уговорката в т. 11.7 от Договора във връзка с тези в т.11.5 и 11.6 , в които също са уговорени неустоечни клаузи в смисъла следващ от общия разум на изявлението като отчита мястото на отделната уговорка с оглед систематичното й място в договора и общия му смисъл , настоящият съдебен състав стига до извода, че действителната воля на страните по договора е изпълнителят да дължи неустойка в хипотезата на клаузата по т.11.7 само за непълно в квадратурата неизпълнение, с оглед неосигуряване на разрешение за строеж за по-голямата квадратура на Р. -3 535,91 кв.м. , каквото задължение последният е имал, съгласно уговорката в т.5.2 от договора. Неустойки за забава в полза на възложителя са уговорени в предходните клаузи на т.11.5 и т.11.6 от договора и то за неизпълнение в съответните срокове на задължението на изпълнителя по т.5.1 от договора: да осигури разрешение за строеж на жилищна сграда с медицински център с Р. от 3 138,96 лева. Тези неустойки са уговорени съответно: в размер на 3 000 евро на месец, а при забава над три месеца в размер на 100 000 евро като неустойка дължима след разваляне на договора от възложителя. Тези неустойки не са предмет на настоящата искова претенция. С процесната искова претенция се търси неустойка при условията договорени в т.11.7 от Договора, имаща за цел да обезщети възложителя за неизпълнението на поетото от ответника задължение в срок от 12 месеца от сключване на окончателен договор за придобиване собствеността върху процесния терен-УПИ VІ-95 в кв.12 по плана на [населено място], ЖК”О. Купел-2, одобрен със заповеди №286/1982 и №РД -09-50-243/2006 да осигури разрешение за строеж на по-голяма по Р. сграда/ 3 535,61 кв.м./ , съгласно поетото в уговорката в т.5.2 задължение. Тази неустойка е за непълно изпълнение/ за разлика от предходните две/ , което следва и от това, че е уговорено да се определя в размер на 350 евро за 1 кв.м. по-малка Р. по издаденото разрешение за строеж от договорената максимална Р. по т.5.2. Ето защо като е възприел,че въпреки, че е представено разрешение за строеж за сграда с Р. само с 34,01 кв.м. по-малка от договорената в т.5.2 , то изпълнителят дължи да заплати така уговорената неустойка в максимален договорен размер от 138 827 евро, въззивният състав е постановил необосновано и незаконосъобразно съдебно решение в частта,с която е уважил иска за разликата между действително дължимия размер на неустойката за 34,01 кв. М. по малка Р. до размера на 50 000 евро, за който е била предявен иска, според молба-уточнение от 30.08.2011 г. по т.д. № 3274/10 по описа на СГС. В тази част обжалваното решение следва да се отмени, ведно с частично потвърденото първоинстанционно решение и ВКС следва да отхвърли иска за разликата между сумата, представляваща действително дължимата неустойка, която се определя като се умножи 34,01 кв.м по 350 евро на кв.м. или 11 903,50 евро, до пълнопредявения размер от 50 000 евро.
По отношение на разноските в настоящата инстанция:
Ответникът по касация следва да заплати на касатора и разноските пред ВКС в размер, съобразно с отхвърлената в това производство част от иска, за което е направено съответно искане и са представени доказателства за плащане в общ размер на 4455,83 лева, съобразен с отхвърлената част от иска или 3 395,03 лева.
Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение №1530 от 17.07.2014 г. на САС по гр.д. №432/2014 г., В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното, постановено на 04.08.2013 г. по т. д. № 3274/2010 на СГС , В ЧАСТТА, с която [фирма]-гр.С. е осъден да заплати на [фирма]-гр. С. сумата, представляваща разликата между 11 903,50 евро и 50 000 -петдесет хиляди евро- неустойка по т.11.7 във връзка с неизпълнение на задължението му по т.5.2 от договор между страните, сключен на 16.11.2006 г., ведно със законната лихва от 08.12.2010 г. до окончателното плащане и в съответната част за разноските над сумата от 938,88 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на [фирма]-гр. С. срещу [фирма]-гр.С. за сумата, представляваща разликата между 11 903,50 евро и 50 000 -петдесет хиляди евро- неустойка по т.11.7 във връзка с неизпълнение на задължението му по т.5.2 от договор между страните, сключен на 16.11.2006 г., ведно със законната лихва от 08.12.2010 г..
ОСТАВЯ В СИЛА обжалваното решение в останалата част.
ОСЪЖДА [фирма]-гр. С. да заплати на [фирма]-гр.С. разноските пред настоящата инстанция в размер на 3 395,03 лева-общо.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |