4 решение по гр.д.№ 1190 от 2011 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение Р Е Ш Е Н И Е № 221 София, 05.06.2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на девети май две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА при участието на секретаря Анета Иванова, след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1190 по описа за 2011 г. приема следното: Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Н. И. и Д. П. С.-И. против решение № 369 от 30.06.2011 г. по в.гр.д.№ 152 от 2011 г. на Добричкия окръжен съд, гражданско отделение, с което е отменено решение № 20 от 07.01.2011 г. по гр.д.№ 1667 от 2010 г. на Добричкия районен съд и вместо него е постановено ново решение за уважаване на предявените от Г. Г. С. и С. Д. С. срещу касаторите искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК и с правно основание чл.109 от ЗС. В касационната жалба се твърди, че решението на Добричкия окръжен съд е недопустимо и неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. В писмен отговор от 23.11.2011 г. ответниците по касационната жалба Г. Г. С. и С. Д. С. оспорват същата като недопустима и неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по наведените в жалбата основания за касация на решението, приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове с правно основание чл.109 от ЗС и чл.124, ал.1 от ГПК с цена на иска над 5 000 лв., което е допуснато до касационно обжалване с определение № 122 от 09.02.2012 г. на ВКС по настоящото дело. С горепосоченото определение касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК поради противоречиво разрешаване в незадължителна съдебна практика на следния въпрос: дали по искове за собственост върху ид.ч. от имот, предявени от един съсобственик срещу друг съсобственик, всички съсобственици на имота са необходими другари. В посоченото от касаторите решение № 202 от 30.06.2010 г. по гр.д.№ 741 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., постановено в производство по молба за отмяна, е прието, че по искове за собственост върху ид.ч. от имот, предявени от един съсобственик срещу друг съсобственик на същия имот, и по искове с правно основание чл.109 от ЗС между същите съсобственици, всички съсобственици на имота са необходими другари. Докато в обжалваното решение, макар и не изрично, с факта на разглеждането и решаването на спора по същество, въззивният съд е приел, че останалите съсобственици на имота, които не са конституирани като страни по делото, не са необходими другари на съсобствениците- спорещи страни по делото по предявените установителен и негаторен искове за собственост. По този въпрос настоящият състав на ВКС счита за правилно приетото в обжалваното решение поради следното: По предявен установителен иск за собственост пасивно легитимиран ответник по делото е лицето, което оспорва правото на собственост на ищеца върху имота. По ревандикационния иск пасивно легитимирано е лицето, което е отнело владението на имота от ищеца-собственик, респ.съсобственик, а по негаторен иск- лицето, което осъществява такива действия, с които пречи на спокойното осъществяване на правата на собственика върху вещта. С. не би имал правен интерес да предяви иск срещу съсобственик, който не оспорва правата му в съсобствеността, не му отнема владението и не осъществява действия, с които пречи на упражняването на собственическите правомощия на ищеца-съсобственик. В този смисъл възможна е хипотезата на предявяване на установителен или осъдителен иск за собственост или негаторен иск само срещу един от съсобствениците- този, който оспорва правата на ищеца-съсобственик и спрямо когото ищецът-съсобственик има правен интерес да установи със сила на присъдено нещо правата си в съсобствеността. По тези искове съсобствениците не са необходими другари по смисъла на чл.216, ал.2 от ГПК, тъй като нито с оглед естеството на спорното правоотношение, нито по разпореждане на закона е нужно решението на съда да бъде еднакво спрямо всички съсобственици. Съсобствениците са обикновени другари, тъй като извън общите факти те могат да имат различно материално правно положение /с оглед възможността съсобствеността да произтича от различни юридически факти/, което обуславя тяхната процесуална самостоятелност. Тоест, правоотношението между съсобствениците не е неделимо, поради което и не е необходимо съдебното решение да е еднакво по отношение на всеки съсобственик. Напротив, то може да е различно. Например по предявен отрицателен установителния иск за собственост е възможно съсобствениците-ответници по иска да претендират за права върху идеални части от съсобствения имот, които превишават твърдените от ищеца права в съсобствеността и по делото да се установи, че един от съсобствениците- ответник по отрицателния установителен иск има права, които засягат, намаляват претендираните от ищеца права в съсобствеността, а другия от съсобствениците-ответник по отрицателния установителен иск няма повече от твърдените от ищеца права в съсобствеността, поради което отрицателният установителен иск за собственост срещу първия ответник да бъде отхвърлен, а срещу втория- уважен. По осъдителния иск за собственост един от съсобствениците може да е отнел владението на ищеца, а другият съсобственик- не, поради което решението спрямо първия може са е осъдително, а спрямо втория искът да бъде отхвърлен. По негаторния иск един от съсобствениците може да е осъществил действия, с които да пречи на ищеца да упражнява правата си в съсобствеността, а друг от съсобствениците да не е осъществявал такива действия, поради което искът спрямо първия да се уважи, а спрямо втория- да се отхвърли. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в решение № 872 от 05.01.2011 г. по гр.д.№ 1228 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, решение № 104 от 28.03.2012 г. по гр.д.№ 24 от 2012 г. на ВКС, Второ г.о., определение № 411 от 20.09.2010 г. по ч.гр.д.№ 201 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о. и др., която настоящия състав на ВКС споделя. С оглед на това разрешение на поставения по делото правен въпрос, приетото в обжалваното решение, че останалите съсобственици на имота не са необходими другари на ищеца и ответника по делото, е правилно. По същество обаче решенията на Добричкия окръжен съд и на Добричкия районен съд по предявения отрицателен установителен иск за собственост са недопустими и като такива следва да се обезсилят поради следното: Положителна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск за собственост е наличието на правен интерес за ищеца от този иск. Правен интерес за предявяване на отрицателен установителен иск е налице, когато ищецът претендира да е собственик, респ.съсобственик на имота и твърди, че ответникът заявява права върху този имот, които засягат правата на ищеца. В хипотезата на предявен отрицателен установителен иск за собственост от един съсобственик спрямо друг, такъв правен интерес за ищеца ще е налице, само ако той твърди, че ответникът претендира за такава идеална част от съсобствената вещ, която превишава притежаваната от ищеца идеална част от вещта. В настоящия случай няма такова твърдение: ищците твърдят, че притежават 232,80/504 ид.ч. от съсобствения имот, а ответниците неоснователно претендирали, че са собственици на 200/504 ид.ч. от имота, като действително притежавали само 120/504 ид.ч., но не притежават останалите 83/504 ид.ч. от съсобствения имот. Следователно, претендираните от ответниците общо 200/504 ид.ч. не засягат правата на ищците в съсобствеността в размер на 232,80/504 ид.ч. Поради това и ищците нямат правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск срещу ответниците за 83/504 ид.ч. от имота. По отношение на иска с правно основание чл.109 от ЗС решението на въззивния съд е неправилно и като такова следва да бъде отменено поради следното: Ищците са претендирали за осъждане на ответниците да освободят терена на дворното място от паркираното от тях ремарке и за в бъдеще да не паркират автомобили в това място. Искът по чл.109 от ЗС за принципна забрана ответниците да паркират в незастроената част от съсобственото място и за осъждането им да освободят тази част от мястото следва да се отхвърли, тъй като съгласно чл.31, ал.1 от ЗС като съсобственици ответниците имат право да ползват съсобствения имот съобразно с правата си. А в случая, дори да се приеме, че ответниците притежават само 120/540 ид.ч. от съсобственото дворно място /както твърдят ищците/, видно от скица на поземления имот по кадастралната карта № 4388 от 25.03.2010 г. и нотариален акт № 135 от 01.02.1995 г., ответниците имат право да ползват, освен притежаваната от тях по нотариален акт къща с площ от 84 кв.м., още поне 36 кв.м. от незастроената част от дворното място- място, достатъчно за паркиране на автомобил и ремарке. Поради това неоснователно е искането на ищците за осъждане на ответниците да не паркират автомобила и ремаркето си в незастроената част от дворното място. Основателно би било искането да се осъдят ответниците да не ограничават достъпа на ищците до гаража им, но тъй като по това искане първоинстанционният и въззивният съд не са се произнесли /а допълване на техните решения не е поискано в срока по чл.250 от ГПК/, то и ВКС не е компетентен да се произнесе по това искане за първи път. С оглед гореизложеното искът по чл.109 от ЗС за принципна забрана на ответниците да паркират автомобил и ремарке в незастроената част на съсобственото дворно място е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 във връзка с чл.78 от ГПК ищците дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците направените от тях разноски по делото пред трите съдебни инстанции в размер на 570 лв., представляващи 30 лв. държавна такса за допускане на касационно обжалване, 100 държавна такса за разглеждане на касационната жалба и 440 лв. адвокатско възнаграждение. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 369 от 30.06.2011 г. по в.гр.д.№ 152 от 2011 г. на Добричкия окръжен съд, гражданско отделение и решение № 20 от 07.01.2011 г. по гр.д.№ 1667 от 2010 г. на Добричкия районен съд В ЧАСТТА по предявения от Г. Г. С. и С. Д. С. и двамата от [населено място], [улица] срещу С. Н. И. и Д. П. С.-И. и двамата от [населено място], [улица], вх.В, ап.18 отрицателен установителен иск за установяване, че С. Н. И. и Д. П. С.-И. не са собственици на 83/504 ид.ч. от следния недвижим имот: дворно място, съставляващо ПИ с идентификатор 72624.622.168 по кадастралната карта на [населено място] от 2005 г., идентичен с УПИ V-168, кв.115 по ПУП на [населено място] и ПРЕКРАТЯВА производството по този иск. ОТМЕНЯ решение № 369 от 30.06.2011 г. по в.гр.д.№ 152 от 2011 г. на Добричкия окръжен съд, гражданско отделение В ЧАСТТА по иска с правно основание чл.109 от ЗС И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН предявения от Г. Г. С. и С. Д. С. срещу С. Н. И. и Д. П. С.-И. с горепосочените адреси иск с правно основание чл.109 от Закона за собствеността за осъждане на ответниците да освободят терена на гореописаното дворно място /дворно място, съставляващо ПИ с идентификатор 72624.622.168 по кадастралната карта на [населено място] от 2005 г., идентичен с УПИ V-168, кв.115 по ПУП на [населено място]/ от ремаркето, което паркират и за в бъдеще да не паркират автомобили в него. ОСЪЖДА Г. Г. С. и С. Д. С. да заплатят на С. Н. И. и Д. П. С.-И. на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78 от ГПК сумата 570 лв. /петстотин и седемдесет лева/. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.